Направи дарение на училище!

Автор: Пепа Боричева

В условията на глобални предизвикателства пред човечеството тероризмът е основно социално явление, което предизвиква загриженост и представлява заплаха за националната, регионалната и международната сигурност. Ефектът и последствията от дейността на терористичните мрежи засягат и най-развитите държави като възпрепятстват устойчивото и демократично развитие на гражданските общества и постигането на стабилен и мирен свят.

Борбата срещу тероризма се превърна в приоритет както за ООН като цяло, така и за мнозинството от държавите в света. Необходимостта от бързи и ефективни мерки за противодействие и елиминиране на заплахата поставя на изпитание постигнатото от международната общност в областта на международното право.

Международноправните инструменти в областта на правата на човека са неразделна част от съвременното международно право и те трябва да се прилагат в хода на противодействието срещу тероризма. Такава е позицията на редица държави, които подчертават, че е особено важно борбата срещу тероризма да се води в пълно съответствие със спазването на правата на човека и нормите на международното хуманитарно право.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Понятието „тероризъм”

Разбирането за тероризма се е променяло в зависимост от историческия период и нивото на знание за неговите причини и движещи механизми. В днешно време на теоретично ниво се е оформило достатъчно устойчиво разбиране за съдържанието на терористичната дейност.

В редица изследвания за тероризма се отбелязва наличието на дефиниционен проблем – към настоящия момент в международен мащаб липсва единно определение на понятието. Може да се изведе едно общо от повтарящи се елементи, върху които да се изгради едно достатъчно общо разбиране за същността на тероризма:

• Тероризмът е политическо явление, т.е. основният въпрос е този за властта: стремеж към власт, овладяване на властови позиции, постигане на политически промени.
• Тероризмът е противодържавно политическо насилие, пряко или чрез заплаха, осъществявано от отделни лица, но преимуществено от малки групи от хора.
• Насилието се упражнява по такъв начин, че оказва физическо и в много по-голяма степен психологическо въздействие върху големи групи от обществото, ако не и върху цялото общество.
• Тероризмът е предумишлено и организирано деяние. По принцип следва да се изключи спонтанността на насилствените действия. Организираността на политическото насилие предполага, че като цяло се извършват действия, надхвърлящи възможностите на отделния индивид.

Тероризмът е сложно обществено явление, при което изведените общи моменти понякога по твърде различен начин се проявяват в конкретните актове с техните тактически цели и различна мотивация. Съществува риск върху аналитичния подход да окаже влияние силното присъствие на емоционално-оценъчния елемент. Освен това квалификацията на определени действия като терористични неизбежно се пречупва през призмата на определени интереси, което вече предполага проявата на двоен стандарт. Именно поради това съществува не един пример, при който едни и същи лица или групи се представят и като терористи, и например като борци за свобода. Следователно пред професионалния аналитик стои понякога нелеката задача да оцени безпристрастно позициите и интересите на страните в конфликтното взаимодействие.

Дълги години се правят опити от експерти, учени и политици да се достигне до общо разбиране на понятието тероризъм, но засега без успех. Разнообразни литературни и историко-психологически, описателни и функционални, статистически и военно-технически определения за този феномен на насилие често допринасят за разгаряне на нови дискусии с лансиране на още по-противоречиви и противоречащи си интерпретации. През 1984г. в справочно издание под редакцията на Алекс Шмид са предложени 109 различни дефиниции за понятието тероризъм. Проблемът с дефинирането на това явление понякога изглежда неразрешим в рамките на една отделна държава, в която различни специализирани правителствени агенции използват свои специфични определения.

Международната общност в лицето на най-представителните си междуправителствени организации (ООН, ЕС, НАТО и др.) се опитва също безуспешно да постигне консенсус за определението тероризъм. Постигнатото съгласие в раздела за тероризма по приетата резолюция на Общия съвет на ООН N: А/60.L/2005, подобно на одобрената година по-късно „Глобална контратерористична стратегия”, предполага едно много дипломатично и твърде общо описание на причините, формите и проявленията на тероризма. Няколко са ключовите елементи в различните разбирания за същността на тероризма, но преди всичко те се отнасят до границите между тероризма и другите форми на политическо насилие.

Експертът по тероризъм Уолтър Лакюр също прави заключение, че „единствената обща характеристика, за която обикновено има съгласие, е, че тероризмът включва насилие и заплаха с насилие.“ И все пак, тероризмът съвсем не е единственото начинание, което включва тези неща. Такива са още войната и силовата дипломация.

В много страни терористичните актове са юридически разграничени от престъпните деяния, извършвани по други подбуди. Общите принципи зад различните законови и юридически дефиниции на понятието тероризъм позволяват да се породи консенсус по отношение на значението му, както и да се насърчи сътрудничеството между правораздавателните органи в различните държави по света.

Съвременната историография за тероризма открива корените на това явление в предходни исторически епохи. Така например, за първообраз на етнорелигиозния тероризъм се посочват „зелотите” от I век от Н.е. и „хашашините” от XI-XIII век, за родоначалници на политическия тероризъм в Европа се разглеждат терористите анархисти от XIX век, а за предтеча на съвременния държавен тероризъм е представян „революционният якобски терор” от края на XVIII век и неговият идеолог Максимилиян Робеспиер. В анализите и оценките за международен тероризъм от последните две десетилетия на Студената война важно място заемат идеологическите пристрастия, характерни за двуполюсния конфронтационен модел на глобално противопоставяне между двата водещи военнополитически блока. Това е особено характерно за последния период на войната в началото на 80-те години на XX век, когато двете суперсили взаимно се обвиняват в „държавен тероризъм” и подкрепа на международни терористични групи и провеждат психологически операции за спечелване на обществено мнение за своите каузи.

На проведено многостранно съвещание на източноевропейските служби за сигурност по проблемите на „борбата с тероризма” във Варна от 21 до 27 ноември 1987г., заместник-министърът на вътрешните работи ген. Георги Шопов казва: „През последното десетилетие ескалацията на тероризма надхвърля държавните граници и вече е трудно да се прави рязко разграничение на международен и вътрешен тероризъм. Съвременните условия създават реална възможност терористичната активност да се зароди на едно място, да продължи на други и да завърши на трето. Борбата срещу тероризма е един от най-актуалните политически проблеми днес.”

Въоръжен конфликт

Терминът „въоръжен конфликт” означава специфично действие по привличането на сили на международното съобщество. Международното хуманитарно право е било замислено специално за ограничаване на нарушенията на правата на човека в периода на въоръжени конфликти, извършвани по отношение на такива групи, като гражданското население и ранени военнослужещи. Международното хуманитарно право различава четири типа въоръжени конфликти, към всеки от които се прилагат различни правни принципи и документи:

• Международни въоръжени конфликти, към които се прилагат четирите Женевски конвенцииот 1949 година,  Допълнителният протокол  № I 1977 година, Хагските правила и други правови принципи.
• Освободителни войни и войни за самоопределение, които се определят и се регулират сПротокол № I 1977 година.
• Вътрешни въоръжени конфликти, които обхващат положенията на общата статия 3 в четиритеЖеневски конвенции и някои норми на обичайното право.
• Вътрешни въоръжени конфликти, които имат тясна формулировка и се регулират от Допълнителния протокол№ II 1977 година.
• В случаи на спорадични актове на насилие, на вътрешните безпорядъци или напрегнатост ще се прилагат нормите на международна защита на правата на човека, а не нормите на международното хуманитарно право.  

Женевската конвенция и другите норми на хуманитарното право не съдържат специални положения, касаещи гражданска война с привличането на сили на международното съобщество, която може да състави пета категория въоръжени конфликти. Съответно, такива конфликти трябва да бъдат анализирани от гледна точка на правата като отнасящи се към една от четирите категории.

Въоръжен конфликт е налице, когато има прибягване до въоръжена сила между държави или продължително въоръжено насилие между държавните власти и организирани въоръжени групи или между такива групи в рамките на държава. Има два вида въоръжен конфликт: международен и немеждународен.

Дефиниция на Международен въоръжен конфликт: „… всички случаи на обявена война или какъвто и да е друг въоръжен конфликт, избухнал между две или няколко от високодоговарящите страни, дори ако положението на война не е признато от една от тях”.

Дефиниция на Немеждународен въоръжен конфликт: „въоръжен конфликт, който няма международен характер и възниква на територията на една от високодоговарящите страни”.

Други форми на политическо насилие

Военно-политическите конфликти между различните страни са неразделна част от световната история. И в началото на ХХІ в. такива конфликти съществуват в различни световни региони. Някои от тях са се зародили отдавна и имат дълбоки корени, други са свързани с краха на тоталитарните режими и разпадането на някои от страните в Източна Европа, трети са в латентно състояние и могат да избухнат в случаи на нарушаване на крехкото равновесие на силите или при по-рязка промяна на международната обстановка. Наличието на такива конфликти обикновено е признак за редица нерешени вътрешни проблеми, които обаче могат да възникнат и само на национална основа.

Разграничението на тероризма от другите форми на политическо насилие има както теоретично, така и практическо значение. Пред анализа стои задачата да определи в кратки срокове след събитието неговия характер с оглед оценка на заплахата и насоките на противодействие.

В най-общия смисъл войната е форма на междудържавно политическо насилие, т.е. актът на силата се разиграва между основните субекти на международните отношения – държавите и техните съюзи.

Освен войната съществуват и други форми, които по отношение на държавата са вътрешноориентирани, могат да бъдат определени като противодържавно политическо насилие и представляват заплаха за вътрешната сигурност.

Гражданската война се дефинира като въоръжен сблъсък между отделните части на една нация в рамките на една държава, който цели промяна в отношенията, свързани с властта.

Някои от формите на противодържавно политическо насилие са визирани и в нашия Наказателен кодекс – бунт, въоръжено въстание, опит за преврат. В най-общ план, без претенции за изчерпателност, бунтът може да се определи като остро противопоставяне в открита форма на властта (радикална проява на опозицията), въстанието – като масов въоръжен бунт, а опитът за преврат – като опит за завземане на властта с незаконни, най-често насилствени средства.

Посочените форми се характеризират с мащабно и открито използване на насилие с политическа цел. Те са проява на големи групи от населението, за разлика от терористичното насилие, което се упражнява от отделни лица или малки групи от хора.

Международен тероризъм и въоръжен конфликт

Цялата материя на тероризма е предмет на международното наказателно право, което е различно от международното хуманитарно право („право на война”).

Необходимостта от разграничаване е предизвикала изричната разпоредба на чл.19,  ал.2 от Международната конвенция за борба с бомбения тероризъм. Бомбеният тероризъм, както е определен в конвенцията, не се прилага в случаите на въоръжен конфликт. Направено е разграничение между приложното поле на конвенцията и международното хуманитарно право: „Действията на въоръжени сили по време на въоръжен конфликт по смисъла, даден на тези понятия в международното хуманитарно право, които се регулират от това право, не се регулират от тази конвенция, а действия, предприети от въоръжените сили на една държава при упражняване на техните официални задължения, дотолкова, доколкото те се регулират от други правила на международното право, не се регулират от тази конвенция”.

Подобен текст съществува и в чл.18, ал.2 от Проекта за Всеобхватна конвенция по международния тероризъм.

В Международната конвенция за предотвратяване на актовете на ядрен тероризъм, приета на 15 април 2005г. също се сочи, че въоръжените сили на държавите се уреждат от нормите на международното право и са извън обхвата на настоящата конвенция. Член 4 е посветен на разграниченията между международния ядрен тероризъм и действията на въоръжените сили по време на военни конфликти. В чл.4, ал.1 се съдържа разграничаването между Международното наказателно и Международното хуманитарно право: „Никоя от разпоредбите на настоящата конвенция не променя други права, задължения и отговорности, които произтичат за държавите или индивидите от международното право, в частност от целите и принципите на Устава на ООН и международното хуманитарно право.”

Разпоредбата на чл.4, ал.2: „Действията на въоръжените сили в периода на въоръжен конфликт по смисъла на тези термини, дадени им от международното хуманитарно право, които се уреждат от това право, не се уреждат от настоящата ал.2, и действията, осъществявани от въоръжените сили на една държава в упражняване на техните официални функции така, както са уредени от други норми на международното право, не се уреждат също от настоящата конвенция.” Тези текстове показват еволюция по отношение разграничаването на материята, уреждаща борбата срещу международния тероризъм и международното хуманитарно право.

Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване на тероризма от 16 май 2005г. също разграничава задълженията за международно сътрудничество в борбата срещу тероризма от международното хуманитарно право.

По тази конвенция се разграничават задълженията по международното хуманитарно право. Отграничени са задълженията от действията на въоръжените сили по време на въоръжен конфликт.

Войната срещу тероризма е политическа риторика и не може да се разглежда като война в правен смисъл. Правото на война се прилага към операции в международни или немеждународни въоръжени конфликти. В тази материя може да се постигне съгласие за приложимостта на международното хуманитарно право във войната и контратерористичните операции. Основният принцип на хуманитарното право да се постигне съгласие за приложимостта на международното хуманитарно право да се разграничават гражданското население и комбатантите поставя въпроса за така наречените „незаконни комбатанти” като различни от невинното гражданско население. Липсата на определение за „незаконни комбатанти” поставя и въпроса как да бъдат третирани: като затворници или по друг начин.

Въпреки липсата на общоприета дефиниция на международно ниво, терористичните актове са престъпления съгласно националните законодателства и съществуващите международни и регионални конвенции за тероризма.

Актовете на тероризъм, ако отговарят на определени критерии, могат да бъдат квалифицирани като военни престъпления или престъпления срещу човечеството.

Актовете на тероризъм са забранени, независимо дали са извършени по време на въоръжен конфликт, ситуации на вътрешно насилие или в мирно време.

Регулацията на тероризма от международното хуманитарно право:

• Международното хуманитарно право включва норми, приложими при ситуации, когато въоръженото насилие достигне нивото и границата, за да бъде квалифицирано като въоръжен конфликт.
• Независимо от факта, че международното хуманитарно право не предлага дефиниция на тероризма, то всъщност забранява изрично повечето от актовете, извършени срещу гражданско население и граждански обекти, придобили гражданственост като „терористични актове”, когато те са извършени по време на въоръжен конфликт (вземането на заложници, неизбирателните атаки, използването на човешки щитове, нарочните и директни атаки срещу гражданско население и граждански обекти и т.н.).

Нито тероризмът, нито борбата срещу тероризма са въоръжен конфликт сами по себе си. Действията, предприети за превенция и борба с тероризма не могат да бъдат квалифицирани като въоръжени конфликти.

Антитерористичните усилия включват разнообразие от средства: събиране на разузнавателни данни, полицейско и съдебно сътрудничество, екстрадиране, финансови разследвания, замразяване на активи, дипломатически срещи, наказателни санкции.

Борбата с тероризма изисква прилагането на разнообразие от мерки: разследващи, дипломатически, финансови, икономически, правни и образователни, обхващащи пълния спектър от време – от мир до въоръжен конфликт.

Всяка ситуация на въоръжено насилие следва да бъде изследвана в специфичния си контекст, в който се случва, и да бъде правно квалифицирана като въоръжен конфликт или не на базата на фактическите данни. Би било едновременно излишно и опасно да се прилага международното хуманитарно право в ситуации, стриктно непокриващи понятието въоръжен конфликт. Международното хуманитарно право е все още адекватно, но не е в състояние да играе ролята на единствен правен инструмент, регулиращ комплексния сравнително нов феномен на тероризма.

Допълнителният протокол от 1977 година към Женевските конвенции от 12 август 1949 година и отнасящ се за защитата на жертви на международни въоръжени конфликти, признава в чл. 1, абз. 4, че „… в който народите се борят срещу колониална власт и чужда окупация и срещу расистки режими…“ съдържа твърде много неясноти, които замъгляват въпроса за дефиницията на „законен боец“. По тази причина, в зависимост от гледната точка на държавата едно съпротивително движение би могло да бъде или да не бъде определено като терористична група въз основа на това дали членовете на съпротивителното движение са смятани, съответно, за незаконни или законни бойци и тяхното право да се съпротивяват на окупаторите е признато. В крайна сметка, разграничението е въпрос на политическа преценка.

Борбата с тероризма

Тероризмът няма общоприето определение и всяка държава е свободна сама да определи границите, в които това понятие да се помести. Трудно е да се даде конкретна дефиниция на толкова емоционален проблем, съчетаващ в себе си едновременно широк спектър от различни идеи и затвореност към външния свят.

Основна характеристика, която определя дадено действие като терористично, е неговата противозаконност. Дори то да не е на територията на страната, трябва да е насочено към отделни индивиди или обществото като цяло. Необходимо е да съществува реална заплаха за политическата, конституционната, икономическата или социалната структура на държавата. Тази заплаха може да се извърши посредством принуда за извършване или не на определени действия. Една пълна дефиниция на тероризма може да звучи по следния начин: „Действия от недържавни актьори, които включват заплахата или реалното използване на незаконна сила или насилие за достигането на политически, икономически, религиозни или социални цели чрез страх, принуда или сплашване.”

Всяка държава има поне един специален закон, който да разглежда проблематиката на тероризма. Обособяването на отделен правен раздел показва необходимостта от справянето с тази заплаха. Като спомагателен законодателен акт обикновено може да се посочи Наказателният кодекс на съответната държава. Забелязва се тенденция ООН и Европейският съюз да се опитват да синхронизират мерките, които държавите членки предприемат в борбата с тероризма. За това помагат 13-те конвенции на ООН и Конвенцията за превенция на тероризма на Съвета на Европа. Държавите, в които борбата срещу радикални фракции е била дълга и изтощителна, могат да служат като пример за това, как определено събитие, което оказва влияние на цялата нация, може да даде тласък на приемането на нови закони, свързани с борбата и превенцията на тероризма. След атентати като този на 11 септември 2001г. в САЩ, 7 юли 2005г. във Великобритания и 11 март 2004г. в Испания държавата обикновено прокарва мерки, които не биха били приети при нормални обстоятелства. В последствие се забелязва колизия между правата на човека и сигурността.

Обикновено след нормализирането на напрежението държавата приема изменения, които да защитават свободите на хората. Типичен пример за това е необходимостта от доказателства или обосновани предположения за обвинението или задържането на предполагаеми терористи. При това положение личи неотложната необходимост от плавно съдействие между националните институции на отделните държави.

Тероризмът се счита за част от организираната престъпност, затова се и предвиждат специални мерки за разследване. В държавите е допустимо да се пренебрегнат някои конституционни права за преодоляването на извънредни ситуации. За справянето с тероризма може да се разчита на: подслушване, заглушаване на телекомуникациите, назначаване на агенти под прикритие, тайни претърсвания.

Всяка държава е свободна сама да определя наказанията за този вид престъпления и поради тази причина е трудно да се установи една универсална рамка. Може да се обобщи, че за ръководене на терористична организация се предвиждат между 15 и 20 години затвор, като не е изключена и доживотна присъда.

Голяма част от наскоро приетото законодателство за борба с тероризма опасно престъпва някои граници и засяга огромен брой хора, по-специално мирни демонстранти и малцинствените етнически групи, подкопавайки гражданските свободи и основните права на човека. Тези тенденции довеждат до предвиждането на по-сериозни административни мерки срещу подготовката, извършването или проповядването на терористична дейност.

Тъй като тероризмът представлява заплаха за сигурността, свободата и ценностите на гражданите в една държава, действията на органите целят да осигурят подходяща, специално разработена реакция за борба с това явление. Наблюдава се все по-голяма координация и сътрудничество между различните органи в една държава, както и засилено международно сътрудничество, които да гарантират ефективността при борбата с тероризма.

Типични за повечето от изследваните държавни органи за борба с тероризма са следните: министерство на вътрешните работи, правителство, службата за сигурност и борба с тероризма, министър по сигурността, полицейски сили, антитерористичен център по координацията, министерство на правосъдието, гранична полиция, тайните служби и други.

Безспорно е, че тероризмът представлява заплаха за международния мир и сигурност. Като обществено опасно явление той е насочен срещу устоите на демократичните държави и върховенството на закона, а свързаното с него насилие или заплаха от неговото използване нарушават основните права и свободи на човека. Затова отделните държави и международната общност като цяло трябва да водят непримирима война срещу него с всички допустими от закона методи и средства. Мерките за борба с тероризма обаче трябва да отразяват баланса между защитата на националната сигурност и интересите на обществото, от една страна и правата и интересите на отделната личност от друга.

Тероризмът се превърна в универсално оръжие – той се използва както от сепаратисти и националисти, така и от религиозни фундаменталисти и привърженици на ксенофобски и други крайни идеологии. Това обяснява широкото му разпространение и трудното противодействие срещу него.

Терористичната дейност не се ограничава в рамките на отделно взета страна, а има международни измерения, което поставя на дневен ред необходимостта от тясно сътрудничество между различните държави. В тази насока подписването на редица международни спогодби наред с националното законодателство представлява своеобразно синхронизиране на вътрешнодържавното и международното право, което съществено допринася за успешната борба с тероризма. Глобализацията на обществените процеси е обективно налагаща се тенденция в съвременния свят.

Свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали води до сближаване и интегриране на държавите. Ето защо международната общност чрез системата от международноправни норми е призвана да реагира своевременно на тези процеси и да набележи мерки за ограничаване разпространението на терористичната дейност и нейното финансиране. Защото не може да се отрече, че акумулирането на значителни финансови средства под така наречената „сенчеста икономика”, функционираща в подкрепа на терористичните групировки, е значим фактор, който разширява чувствително възможностите на терористите и ги превръща в значима заплаха за националната и международната сигурност.

Използвана литература

1. Илиева, Ирена. Международноправни проблеми на борбата срещу международния тероризъм. Издателска къща „Кронос”. София, 2005г.
2. Кирякова, Татяна, Баев, Йордан и Грозев, Костадин. Международният тероризъм в досиетата на ДС. Документален сборник. София, 2010 г.
3. Георгиева, Екатерина и Димитров, Златко. Съвременно право. 3’2003 г. Някои международни аспекти на въпроса за правата на човека в контекста на борбата срещу международния тероризъм.
4. Търкаланов, Юрий. Модел на терористичната дейност. София, 2014г.
5. Великов, Велико и Левков, Красимир. Състояние и проблеми в развитието на международния туризъм в страни с вътрешни и международни конфликти.
6. Стоянов, Яавдар. Оценка на националното понятие за тероризъм с оглед на стандартите на международното право.
7. Танчев, Алекс и Боз, Севил. Сравнителен анализ на практиките и правните системи на някои европейски държави в областта на борбата с тероризма.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!