Направи дарение на училище!

Интервюто взе: Мария Проданова

Гл. ас. д-р Богдана Паскалева завършва Българска филология и магистратура „Литературознание“ в Софийския университет. През 2015 г. защитава докторска дисертация по теория на литературата с тема, свързана с проблематиката на литературния образ. От 2017 г. е преподавател по история на литературата (западноевропейска, но също антична и средновековна литература) в СУ. Има особени интереси в областта на античната и на ренесансовата култура и литература.

Разбери повече за БГ Наука:

***

• Има ли разлика за човек, обичащ литературата, да се занимава с нея и професионално? (И ако да, каква е тя?)

Обикновено се твърди, че разликата между професионален и непрофесионален читател се състои в това, че непрофесионалният има свободата да чете произволно, безредно, воден от интуицията и удоволствията си, докато професионалният читател би трябвало да се съобразява с определени норми на академизъм. Това донякъде е така, но в действителност за професионалния читател елементът на „удоволствено“ четене не изчезва под натиска на академичните изисквания, тъкмо напротив – правилата парадоксално позволяват разкриването на нови възможности и нови пространства при разбирането на литературния текст. С две думи, разликата между това, да се занимаваш професионално с литература и това просто да обичаш да четеш, може да се обясни по аналогия с хобито: професионалният читател литературовед всъщност има много повече време, в което да се занимава с онова, което обича. 

• Как ни обогатява художествената литература?

Художествената литература ни обогатява по твърде много начини, за да можем да ги изброим. Много често се твърди, че един от сериозните залози на художествената литература  е свързан с нейната, така да се каже, терапевтична стойност – твърди се, че тя е лек за психологически, лични, социални, екзистенциални страдания… Според мен най-ценното в нея е тъкмо обратното: най-голямата сила на художествената литература e силата да ни разтревожи, да ни предизвиква да разсъждаваме и да преживяваме, да експериментираме различни форми на установяване на връзка със света около нас и със себе си. Художествената литература е практика на безпокойството. 

• Академичната литература е ясен спътник в живота на студента, но какво остава за художествената? Има ли интерес извън „задължителните за един филолог“? Какви са Вашите наблюдения?

Вероятно има разлика между студента нефилолог, който има досег с академична литература по своята специалност, и студента филолог, за когото четенето на художествена литература е част от образователния процес. При студентите филолози интересът към художествени текстове извън „задължителните“ често е по-силен от този към задължителните. Много пъти входът, който студентите имат към литературата изобщо, е именно някъде в полето на „извън задължителното“, което впрочем е и много по-голямо. Особено любопитни са онези ситуации, в които студентите разбират, че е легитимно и дори продуктивно да прилагат практиките на четене, усвоени чрез задължителни текстове върху незадължителни, които сами са открили за себе си и които внезапно започват да им се струват дори още по-интересни и вълнуващи. Тъй като границата между „задължителна“ и „незадължителна“ художествена литература за филолозите е напълно формална, тя много лесно се прекрачва и тогава обикновено става най-интересно. 

• Как влияе литературата върху когнитивното развитие на човека?

Вярвам, че едва ли съществува друг тип занимание, което да влияе толкова много върху когнитивното развитие на човека, колкото четенето на художествена литература (с изключение може би на взаимоотношенията с други човешки същества). Много често в литературознанието се говори за „опит“, а не просто за прочит. Това означава, че на четенето на художествен текст не се гледа като на процедура по усвояване на някаква информация, а като на преживяване. Литературата въздейства на когнитивната страна на човека емпирично – той учи чрез обогатяване на своя опит, чрез попадане в ситуации, в които не би попаднал инак, чрез съпоставяне на възможни гледни точки – изобщо, чрез цялата динамика на живота. В същото време литературата е опит, който не е заместващ, т.е. това не е опит, който можеш да набавиш по някакъв друг начин.

• А какво реално отличава „начетеният“ човек? (Какви са неговите характеристики, с какво той е по-различен? Има ли разлика между интелигентността без книги и четенето без разбиране/простото запаметяване на информация?)
  

Трудно е да се прецени какви точно ще да са отличителните черти на т.нар. „начетен човек“. Съществуват, включително в България през последните години, различни изследвания, в това число емпирични, върху практиките и начините на четене, върху различни групи читатели, върху четенето в средното и висшето образование и т.н. От моя гледна точка, едва ли може да се формулират ясни критерии за „начетен човек“. Струва ми се, че най-важното в отношението с четенето е да обичаш да го правиш.

Що се отнася до интелигентността без книги и четенето без разбиране, на мнение съм, че такива неща чисто и просто не съществуват. Не е възможно да запаметиш нещо, без да го разбираш, т.е. без да имаш отношение към него. Мога да си представя една интелигентност без художествени книги (не съвсем без книги), но тя ми се струва стерилна, лишена от човешки отношения със своите обекти и в крайна сметка напразна. 

• Има ли всъщност „лоша“ литература? Всичко ли си струва да се прочете?
  

Разбира се, има лоша литература и не всичко си струва да се прочете. По-точно, лошата литература би могла да се чете с определени научни цели – например, често редовата литература разкрива много повече от характерните черти на една култура, отколкото шедьоврите. Все пак обаче четенето на литература е времеемко занимание и е необходимо човек да има приоритети. Моята лична препоръка е приоритет да придобие това, което носи читателско удоволствие. 

• Можем ли да поставим дефиниция на литературата? Може ли да бъде дадено едно ясно, ограничено понятие какво трябва или не трябва да бъде тя?
  

Литературознанието се e опитвало многократно да направи това, за съжаление не особено успешно. Оказва се, че най-работещата дефиниция използва един прагматичен критерий, който обаче звучи малко тавтологично: литература е това, което определена общност в определен исторически период приема за литература. Проблемът е, че като всеки друг феномен на културата и литературата има дълбоко историческа природа – т.е. това, което се смята за литература в определен момент, може да не бъде приемано за такова в следващия момент. Затова един от ключовите компоненти в изучаването на литературата е разбирането на нейната историческа същност.

• Какво е според Вас нивото на българската литература? Как се развива тя в последните години?

Струва ми се, че през последните години българската литература се развива по начин не много по-различен от този на другите европейски литератури. Това е свързано и с процесите на глобализация – културна и икономическа. Като резултат от тези процеси ролята на литература в обществото се променя и измества, а българската литература се стреми да бъде в крак с тези трансформации. За съжаление много често става въпрос за заемане на пазарни ниши, но това е сякаш нормално. Това няма да попречи на появата на представителни за епохата произведения – както се вижда и в момента не пречи.

• Какво прави едно литературно произведение достойно за Нобелова награда?

Нобеловата награда, още от създаването си, се ръководи не само от критерии за високо литературно качество, но и такива, които можем да определим като „идейни“, да не кажем „идеологически“. Т.е. тя се дава не просто за принос в литературата, но и за отстояването на определи ценности, за засягането на определени проблеми, за разработване на определени съдържания. Това не е задължително нещо лошо, то е свързано с изграждането на една идейна общност, с утвърждаването на определени хуманни постановки. В повечето случаи Нобеловата награда се присъжда и за наистина качествена литература. Но ако един автор не е получил Нобелова награда, това в някои ситуации може да бележи особено достойнство.

• Що е то академизъм в литературата?

Академизмът в литературата като практика на художествено писане, струва ми се, отдавна не съществува. Академизмът в науката за литературата обаче е нещо друго и за щастие в момента академизмът в българското литературознание, може да се каже, представлява една истинска творческа свобода. Ще бъде особено ценно, ако успеем да запазим тази свобода въпреки огромния натиск на нашето общество върху нея.

• Какво е мястото на историята на литературата в семейството на науките? 

Историята на литературата се оформя като дисциплина през XIX в. заедно с възникването на идеята за национален език и национална традиция. Въобще дисциплинарната форма на изучаване на история на литературата е свързана с представата за национална литература (литература, създадена на един определен национален език) и евентуално – с практиките на сравнителното и съпоставително литературознание, които изследват възможните отношения между различни национални литератури. Днес е налице една много силна тенденция за промяна на този модел в посока т.нар. световна литература. Това са практики за научно изследване на литературата, които – благодарение на развитието на теоретични парадигми като феминизъм, постколониализъм, културни изследвания и пр. – се стремят към преодоляване на този етноцентричен и европоцентричен модел и по този начин да обхванат новите форми на културно и литературно производство в глобализирания свят. Според мен все още е рано да се оцени какъв ще бъде изходът от този процес, струва си той да бъде проследен.

Мария Проданова учи немска филология вече четири години. Изявява се в сферата както на словесните, така и на аудио-визуалните изкуства. Всичко от артистичния свят и полето на културата я интересува живо, но науката далеч не остава на заден план в академичните ѝ текстове.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!