Направи дарение на училище!

Автор: Ваня Данчева Борисова

Романът на Иванка Денева „Кръстопъти и ветрове“ е витрина на многостранното творческо дарование на авторката в целия му познат на читателите спектър – от лирическата й чувствителност и финес, през аналитичната изследователска мисъл до психологическата проницателност и изобразителна детайлизация. Книгата е пример за белетристика от първокласна величина, по мярата  на най-значимите литературни образци и в орбитата на най-продуктивните традиции на българската художествената словесност.

„Кръстопъти и ветрове“ е многотемна творба, чиито повествователни линии  отвеждат към вечния проблем за  човека пред/сред изпитанията на времето. Неизчерпаемото смислово богатство на тази тема позволяват на писателката  да очертае своя автономна територия на творец и със собствен почерк на белетрист да се отличи сред  ярките представители на българската епика.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Романът трудно се вписва в познатата жанрология. Повествованието оформя мащабната рамка на епопеята с панорамата на историческия живот от няколко епохи. То преобръща сякаш модела, дефиниран с популярната метафора на Виктор Шкловски („нанизване на историята на оста на рода”). В голямата националната история са внизани  регионалната история на Сливен и родовите саги на Мутафите, Баръмови и Писанколевите, сред които най-разгърната е семейната и лична история на Мила и Янаки Писанколеви и техните деца.

Романовият разказ пулсира  между публичния живот на нацията с нейните устреми и изпитания, възходи и падения, драми и трагедии  като проява на епопейното начало и  проекциите му  в камерния живот на семейството и в интимния свят на отделния човек. Така конструира система от взаимосвързани паралелни светове във вселена, неоспоримо българска и  автентична. Съчетаването на повествователни техники, познати от дългото  прогресивно развитие на европейския роман, позволява да се идентифицират пластове с белезите на историческия, социалния, документалния, битовия, семейния и дори любовния жанр, без крайният резултат да е тъждествен на някой от тях. Това жанрово волногласие постига ефектите на симфонична творба, майсторски дирижирана от авторката с изследователска прецизност и писателски усет за многопланово пресъздаване и изразително детайлизиране на историческата и житейска реалност.

При цялата си сложност и многопосочност в структурно отношение реализацията на замисъла тръгва от семпло и находчиво композиционно решение, което предоставя отлични възможности за разработка на сюжета в максимална епическа широта. Началните епизоди се фокусират върху делничен ден от съвремието и образа на обикновена млада жена. Но Лефтера не се вписва нито във баналната глъчка и суета на всекидневието, нито в случайностите му, защото е родена с дарбата да бъде  повелителка на думите и в нея тлее вътрешният огън на човека, жадуващ познание. Впускайки се в търсене на корените,  опитвайки се да  обозре и осмисли духовното наследство на своите предци, героинята задвижва механизма на романовия сюжет. Мислите й я отвеждат до входа на мащабна ретроспекция,  обгърнала времето столетия назад.

В широко очертаната хронотопна рамка цикличните и линейните модели на времето едновременно се допълват и конкурират в синкопиран ритъм, зададен от неравномерния ход на историята и на самия живот. Естествените кръговрати в природата и в бита с тяхната предсказуема повторителност са контрастен фон на онези неповторими и необратими исторически завоевания и загуби, които ваят трагично-героичния ореол около възвишения образ на българското. Усложнената концепция за времето отлично кореспондира с многопосочното и йерархично моделиране на художественото пространство. Географската карта на събитията  се разпростира по хоризонтал от  Градец и Жеравна – неизвестните за големия свят малки балкански села, до Париж – световната столица на светския живот и изкуствата, а социалното й надстрояване тръгва от  скритата вътрешност на семейния дом и стига до откритите територии и трибуни на националния и европейския обществен и политически живот. Топиката придобива нова знаковост с движението на героите между оформените пространствени точки и зони, защото това движение чертае маршрутите на градивните промени:  на стопанския разцвет, на културния подем, на бунтовете и пожертвованията в името на националната  свобода.

Историческите обзори пъстрят десетки страници на това богато и поглъщащо четиво. Освен  своята документална  пунктуалност и свръхизчерпателност, тези панорами на социалнополитическия, стопанския и духовния живот на нацията, вградени в контекста на съпътстващата ги  европейска историческа и социокултурна действителност, имат едно изключително качество: те са филтрирани през светоусещането на българина, проникнати са от неговите емоционални реакции и морални оценки, изречени са с неговия глас. Подобна психологизация на историческите факти, събития и процеси, в които  последователно са откроени проявленията на българската чувствителност и менталност, преодолява остатъците от регистративния подход и хладната осведомителност на документалната истина, тълкувайки историята  като човешки изстрадано колективно битие, попило вълненията, усилията и драмите на поколения българи в търсене на собствена идентичност и себеосъществяване.

Романът основно тематизира съпротивата на българина срещу хаоса, разрухата и насилието през вековете на робството. Родовите истории  многократно акцентират  началото:  ново място, нов поминък, нов дом, нов живот.  Във философски дух те извеждат устояването на суровия външен натиск като градивна черта на българския национален характер. С героична възвишеност се откроява другата линия в тълкуването на българското историческо битие – тази на нестихващите борби срещу произвола на господаря  и на жертвеното изкупление на свободата. В общия повествователен  план вековният сизифов труд на земеделци и занаятчии и титаничните усилия за промяна на поколения родолюбиви просветители, революционери и реформатори концентрират в себе си въжделенията на цялата нация да се изтръгне от умъртвяващата хватка на игото, за да излезе на пътя на историята и поеме към хоризонта на  свободното съзидание.

Мощен стимулатор в осъществяването на амбициозния художествен замисъл е ерудицията на Иванка Денева. Изключителната й осведоменост в областта на историята, народопсихологията и етнологията е творческа суровина, щедро използвана и строго подчинена на  стратегическата  цел – белетризиране на документалния материал.  Сред богатата на подходи, техники и творчески решения художествена трактовка с особена яркост изпъква етиологията. Множеството любопитни примери и аспекти на причинността (от генезиса на природни феномени и битови реалии, през развоя на социални, политически и културни процеси до произхода на имената), изкусно вплетени в наратива, обвързват в изненадваща симбиоза логиката на научния поглед върху фактите и явленията с наивното чувство и въображение на фолклорното съзнание. Авторката успява да намери точката на динамично равновесие между два подхода, чиято конфликтност изглежда непреодолима – рационалното обяснение с неговата емоционална неутралност и ирационалното тълкуване с неговия несравним образен и емотивен заряд. В  противоречивото си  единство двата подхода разкриват механизмите, по които българинът се себеопознава и гради собствен свят и свой духовен образ.

Детайлно разгърнатата  в широта и дълбочина картина на българския национален живот крепи своята цялост върху идеята за светостта на българската земя. Но земята не е просто открита арена на историческите колизии, нито само естествена жизнена среда на героите. Тя е интерпретирана като едно от измеренията на човешкото. Изключително по въздействие е описанието на пожара и изпепелената гора на Писанколеви. В кошмарите (насън и наяве) на Слав тази обезплодена природа е пресъздадена като  хтонична заплаха срещу човека – пробудена гневна стихия, която  с жива мощ е готова да отмъщава за поруганата  си святост. Монохромната картина на мъртвеещото поле, на втечненото от дъждовете пепелище, сякаш оживяло и устремено да залее този, чиято алчност скверни земята – лоното на живота, домът на всичко живо –  брилянтно импонира по трагизъм и експресия на най-ярките епизоди в историческите и семейните повествователни линии. В плана на сюжета моментът е ключов и със смисъла си на знамение, предричащо разтрогването на една от най-трайните, от най-здравите  и плодоносни връзки, формирани в хода на историята – тази между българина и земята.

Новите времена идват с нови хора и с нови ценности. С приближаването до съвремието родовата летопис губи част от своята монолитност, става по-фрагментарна, разклонена и противоречива. Животът на отделните личности вече по-точно изразява духа на епохата, в която  индивидуалната воля постепенно изтласква встрани колективните традиции и норми на родов живот.

Системата от образи на герои в романа „Кръстопъти и ветрове”  убедително потвърждава широкото възприемане на литературата като човекознание. Човешките истории са не само вълнуващи и запомнящи се. Те са по йовковски вътрешно дълбоки и трагични. Авторката навлиза в лабиринтите на  интимния свят на героите, вглежда се във  външно непроявените им и сякаш потулени от самите тях в душите тайни от сподавени болки, потиснати радости, преглътнати укори, неизречени копнежи, невъзнаградени очаквания. Мила и Янаки са класически пример за съдби, превърнати по силата на обстоятелствата и характерите в средоточие на конфликта бит-битие. Двамата са наследници на имотни родове, събрани в семейство  от взаимна любов, благословени  със здрави, хубави и умни деца,  подминати сякаш и от  разрушителните стихии на историческите превратности. Външното им благополучие обаче е в болезнен контраст с вътрешната им неудовлетвореност и парливо усещане за недостатъчно щастие. Непостижимостта или нетрайността на щастието е иманентна същност на самия живот и е едно от посланията на романа, изречено с трагична откровеност. Радостта от придобивките и постиженията бързо помръква в сянката на липсите и загубите. Тази изконна екзистенциална противоречивост авторката използва, за да проследи приливите и отливите на близостта между героите. Тя тълкува в подробни интроспекции и извежда в изразителни външни детайли динамиката на тази близост – моментите на съпричастие и отчуждение между двамата съпрузи, невидимите линии на тлеещото помежду им напрежение от обич и неприязън,  от доверие и подозрение,  от гордост и  срам.  Прави проникновен психологически прочит на ревниво критите в мълчание мимолетни радости и съкрушителни разочарования. Тази забележителна стратегия на недоизричането в изграждането на образите се реализира най-пълноценно в диалозите. Говорят повече онези герои, които не живеят с трудните емоционални и морални дилеми на Мила и Янаки. Бъбривостта на околните е ефектен контрапункт на мълчаливото и многозначително  общуване на съпрузите с очи. Интензивният зрителен контакт е пресечната точка на сложните им вътрешни светове.

Иванка Денева е еталон за дисциплинирано писане с пословично бдителна грижа за стила. Още  заглавието изпраща такъв сигнал със синонимната замяна на стилово грубоватата дума „кръстопътища“.  Прецизната стилизация на речта, заложила на мощната индивидуализираща енергия на словото, разграничава по възраст, пол, темперамент, социално положение, роля и дори по емоционално състояние десетки герои. Не по-малко сложна е и партитурата на повествователя със редуването и сплитането на единични и колективни гласове. Тази подвижност и множественост на говорната позиция чудесно импонира на хронотопния мащаб и събитийната динамика на пресъздадения в романа свят. Майсторското боравене с художествената мощ на словото насища сцените с български колорит, подчертава българската идентичност на герои и разказвачи и дооформя романа като енциклопедия на българския народен живот с цялото богатство и изразителност на българския език.

„Кръстопъти и ветрове“ е монументално повествование, което – по вазовски родолюбиво и насърчително и по талевски внушително – гради такъв образ на българското, в какъвто нацията би се разпознала и харесала. В по-широк план романът,  чийто фокус е българската самобитност,  действа отрезвяващо срещу риска от загуба на етнокултурна идентичност в днешния глобализиран свят.

За автора на статията:

Ваня Данчева Борисова –  учител по български език и литература в Профилирана гимназия с преподаване на западни езици „Захарий Стоянов” – Сливен   и автор на неголям брой  литературнокритически статии (предимно върху новоиздадени книги от съвременни писатели и културни дейци), включени като предговори, послесловия, редакторски отзиви  и коментари към съответните книги или публикувани в печата.

Борисова, Ваня. Преди да зазвучи песента. //Григоров, Методий. Методий Григоров и сливенските хорове, 2004.

Борисова, Ваня. Методий Григоров и сливенските хорове. Вестник  „Седмица”, юни 2004.

Борисова, Ваня. Феноменът баща и син творци//Григоров, Методий. Диригентът Димитър Григоров, 2009.

Борисова, Ваня. Книга за преоткритата и преосмислена идентичност на Сливен. // Бояджиев, Андон. Будна памет за Сливен, 2011.

Борисова, Ваня. Струва си да узнаеш тайната на хляба. Gabrovo news, август, 2013.

Борисова, Ваня. Свят, широко отворен за красота. Вестник „Дума”, юли 2014.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!