Култура и изкуство 

Кратка история на българската кинодрама

Автор: Мая Джамбазова

Драмата в българското кино се заражда далеч след документалистиката и комедията, но се вкоренява в родната кинематография в годините на социализма и се превръща в емблема на родното творчество.

Сред нашите филми, изградени в жанра на драмата, преобладават социалните драми и историческите драми, макар да имаме ярки примери за любовна драма, примесена с елементи на военната драма, като “Тютюн” и “Крадецът на праскови”. И двата с участието на иконата в родното кино Невена Коканова.

Любовните драми в родното кино, като че ли все са свързани с темата за войната и то съвсем умишлено. Българските режисьори и сценаристи търсят високата художественост при направата на своите филми и затова избират да филмират произведения от националната ни литература, съчетаващи две от вечните теми в изкуството: любовта и смъртта. И докато любовта е представена пряко и с това се печели симпатията на зрителите, то смъртта е представена косвено, чрез подтемата за войната. По този начин се спестява излишен драматизъм и показ на батални сцени, които само биха травмирали публиката, а и биха лишили филмите от техния естетичен разказ.

“Осъдени души” (1975), също както “Крадецът на праскови” (1964) и “Тютюн” (1962), съчетава любов и война в своята фабула и по този начин от една страна вплита зрителя във водовъртежа на чувствата, изпитвани от главните герои, от друга страна образова зрителя за събития от историята на Европа.

Въло Радев е обединяващата фигура за трите заглавия, тъй като те са заснети под негова режисура. Радев е част от първия български набор абсолвенти в съветския тогава ВГИК (Общоруски държавен институт по кино). Първите му опити като режисьор са в документалистиката и късометражното кино. След дипломирането си работи като оператор в редица български продукции, което му дава поглед и върху друг аспект в кинопроизводството, а именно работата с камерата.

Александър Грозев, изтъкнат историк на киното, отбелязва, че маниерът на снимане, който младият Радев има е по-различен от общоприетата, наложена през 50-те норма на снимане в родното филмово изкуство.

Важен момент в кариерата на Въло Радев е работата му по “Тютюн”. По отношение на нея Грозев пише: “Истинското признание за майсторството на Въло Радев дойде обаче по-късно, когато той пое отговорности в нов мащаб. Това стана с филма “Тютюн”, който бе повратен момент в творческата му кариера. Богатият на силен драматизъм и взривни човешки страсти художествен свят на Димитър Димов даде простор на търсене на по-експресивни средства за кинематографичен изказ… В екранизацията се набляга върху разкриване на контрастни емоционални сблъсъци като проекция на конкретни исторически обстоятелства, които открояват трагичната съдба на персонажите.”

“Тютюн” извежда своя автор до челни позиции в света на родното кино. Следват “Крадецът на праскови”, който представя любовта като светъл лъч в тягостния свят на войната и “Черните ангели” (1970), показващ страстта на група младежи към червената идея, които имат своите любови, но използват най-вече обаянието си, за да реализират политическите си цели, а именно – установяване на комунизма в управлението на България.

Работите на Радев са ярък пример за едната тенденция в нашето кино – преливане между любов и история, история на войната или на тегобите на българския народ. Тази линия следват Христо Христов в “Иконостасът” (1969), Методи Андонов в “Козият рог” (1972). И двете заглавия са създадени в преломния момент между два периода в родното кино.

Първият е от 1956 до 1969 г., когато се оформят основните естетическите възгледи и критерии на българското социалистически кино. Вторият – 1970-1989 г. е възходът на родната кинематография, нейният най-силен период в развитието ѝ, когато формулираното в миналото, вече бива заявено на висок глас и открито пред зрителите, с дръзновението на хората на изкуството, които стоят зад създаването на нашите филми.

“Иконостасът” е драма, разкриваща болката на обикновения, но одухотворен човек, измъчван от патриархалните ограничения, които са наложени, за да съхранят българския народ в годините на османското иго. От една страна историческият контекст в живота на главните герои изисква спазване на родовите ценности, а от друга – любовта застава над всички догми, изповядвани от българската общност в рамките на Османската империя.

Дилемата пред главните герои в “Козият рог” е идентична с тази в “Иконостасът”. Отново родовото се изправя срещу личното любовно чувство, двигател на здравата личност.

И докато филмите на Въло Радев показват недвусмислено връзката между любовта във войната или иначе казано – представят любов във военно време, то “Иконостасът” и “Козият рог” показват любовта за българите в годините на османското владичество.

Тук идва и връзката между киното и историческата наука в годините на социализма и по-конкретно насърчаване от страна на институциите по създаване на исторически драми.

По повод честването на 1300 години България са създадени редица киношедьоври, разказващи за българското историческо минало. Това са “Хан Аспарух” (1981), “Боянският майстор” (1981), “Капитан Петко войвода” (1981), “Константин Философ” (1983), “Златният век” (1984), “Борис I” (1985).

През първата половина на 80-те се влагат изключително много средства в снимането на филми-разкази за исторически събития от българската история, които се отличават с мащабни масови сцени и включването на множество специалисти в областта на историческата наука, костюмите, въоръжението. Това бележи нов момент в развитието на българската кинодрама.

И преди отбелязването на 1300 години България има снимани исторически драми. Пример за това е “Калоян” от 1963 г., който е революция в снимането на кино в страната през 60-те с масовите си и бойни сцени.

Отглас от 1300 години България пък е “Време разделно”, завършен през 1988 г. Той не е сниман в разгара на честването, но се явява негова своеобразна кулминация.

Днес също се снимат исторически драми. Пример за това са “Дякон Левски” (2015), критикуван много заради своите художествени качества и “Воевода” (2016), приет радушно от критика и публика. Любовните драми също са срещани в наши дни: “Събирачът на трупове” (2015), “Аз съм Ти” (2012).

Любопитно е, че “Аз съм Ти” е сниман по книгите на Димитър Димов и Теодора Димова. Това е показателно, че тенденциите в родното кино се запазват от времето на социализма до днес.

Родното седмо изкуство намери вярната посока, връщайки се към своите корени. Традицията възкръсна, за да вдъхне живот на редица успешни продукции.

Драмата в българското кино е един от най-експлоатираните жанрове, възвеличаван през епохата на социализма и възроден в най-ново време. Макар любовната драма и историческата драма да са сред най-често застъпвани в нашето кино преди 1989 г., в тези направления са създадени истински шедьоври, които се оказват най-обичаните от публиката.

Българската кинодрама има богато минало и оптимистично бъдеще, съдейки по последните отзиви за нашите филми в жанра.

Коментари

коментара

Related posts

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close