Текст: Антоан Тонев

В миналия брой на списанието Ви разказахме за паметника на героите от Априлското въстание в Перущица, за лейди Странгфорд и монумента й в Батак и за Христо Ботев и посветения нему мемориал в родния му Калофер. В общи линии обрисувахме историята на Априлското въстание и по тази причина няма да я преразказваме. Който желае да си припомни някои факти и детайли може да хвърли един поглед на брой 41 на списание „Българска наука“. В настоящия материал, посветен на Клисура и нейните герои, ще дадем малко информация за участието на града в Априлското въстание и ще поместим кратки материали за три паметника, които са посветени на мъчениците от Априлската епопея, и които си струва да бъдат посетени от всеки българин.

    Клисура подобно на Перущица и Батак също е част от Четвърти революционен окръг и по тази причина подготовката за въстанието е на много високо ниво. Началото на приготовленията в града е поставено на 15 януари 1876 година, когато Георги Бенковски и Панайот Волов учредяват в Павурджиевата къща първия комитет в IV революционен окръг. Комитетът получава названието „Самуил”, а участниците в съзаклятието – „братя Самуилови”. От този момент насетне цялото население се заразява с невиждан дотогава ентусиазъм и родолюбието на гордите клисурци ги подтиква всеки ден да работят за подготовката на народното дело. Започват да се леят куршуми, увиват се фишеци, изработват се дрехи за въстаниците, складират се оръжия и муниции. Църквата „Свети Никола” се превръща в таен склад за въстаническото въоръжение. Мало и голямо на драго сърце дават всичко, което имат, за да подготвят храбрите синове на Клисура за защита на бащините огнища срещу османската сган.

    На 20 април 1876 година в Копривщица гръмва първата пушка на българските герои и само два часа по – късно със звъна на църковната камбана и Клисура се вдига на въстание. Петте века страх, ужас, унижения, оскърбления, убийства и издевателства отиват в историята. Синовете и дъщерите на Клисура показват на целия свят какво означава любовта към род и народ. Въстаниците са олицетворение на доброто, на справедливостта, на родолюбието и на саможертвата. Техният подвиг никога няма да бъде забравен, техните сърца ще продължават да бият, докато бие дори едно българско сърце! Техният завет ще бъде пазен, колкото и трудности да съпътстват България!

    Само за няколко часа въстаниците завземат Клисура и околностите й и възстановяват българската власт в своя роден край. Радостта на освободилите се българи е огромна, те изживяват своя най-щастлив миг, докато с пушка в ръка защитават бащината си земя. За жалост радостта е твърде кратка. На 26 април започва трагедията. Става очевидно, че въстанието няма да успее моментално да катурне Османската империя, и че българските въстанически отреди ще трябва да воюват срещу редовната турска армия и башибозука. Тосун бей напада Клисура с над 2000 души башибозук. Решителната битка се разиграва в местността Зли дол. Няколко стотин български въстаници се сражават със своите собственоръчно изработени черешови топчета и стрелят по османците с остарелите си пушки, докато срещу тях връхлитат нови и нови орди добре екипирани и въоръжени турци.
    Макар да е било ясно, че няма как българите да спечелят тази битка, те остават да се бият докрай. Край, който ще даде едно ново начало – началото на българската свобода след повече от 5 века тежко робство. След като ордите на Тосун бей разбиват въстаниците се насочват към китното градче и напълно го опожаряват. Само в този ден Клисура дава над 400 жертви – въстаници, жени, старци и невръстни деца, а наред с това са опожарени над 800 къщи. Всъщност това са всички къщи в дотогава процъфтяващото градче. Клисура се превръща в пепелище. Клисурските герои, наред с всички останали български мъченици от Априлското въстание, се превръщат в жертвения агнец на българската свобода.

    Част от населението успява да се спаси бягайки към Копривщица. В този толкова труден за всички българи момент копривщенци разтварят широко домовете и сърцата си и приемат своите братя и сестри от озлочестена Клисура. Няколко седмици след потушаването на въстанието оцелелите клисурци са принудени под стража да се върнат в опожарения си град, но слава Богу, само две години по – късно те виждат края на османското иго, а след 6 септември 1885 година живеят напълно свободни в Княжество България.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Монументът в местността Зли дол

    Паметникът в местността Зли дол е издигнат през 1961 година по повод 85-тата годишнина от Априлското въстание за прослава не само на всички герои от Клисура, но и на всички други обезсмъртили се чрез делото си българи, които вземат участие в Априлската епопея от 1876 година.

    Паметникът се намира в най – високата част на местността Зли дол, понеже там е бил разположен въстаническият щаб на Клисура. Именно около тази позиция се разиграват и решителните боеве на 26 април. Отбраната на височината е била изключително ожесточена, като българските въстаници не са се поколебали да пожертват живота си след като не успяват да отблъснат врага. Днес черешовите топчета на българските герои мълчаливо стоят на стража по своите позициите. Малко над тях като огромен знак за героизма на клисурци се извисява и самият монумент, който сякаш се е устремил към небесата, сочейки мястото където се намират сега героите от април 1876 година. Величественият паметник завършва с лавров венец, символ на непобедимия български дух.

    Местността Зли дол ни дава възможност да избягаме от суетата на ежедневието и за няколко мига да се потопим в кървавите, но героични дни последвали 20 април 1876 година. Днес докато се изкачваме по стъпалата към щаба на въстаниците в главата ни текат като на филм картини от героичната съпротива на мъжете и жените от Клисура срещу османските поробители, съпротива, чиито последствия за въстаналия град са изключително тежки, но дори и те не успяват да сломят българския дух. Зли дол е един от онези бастиони на българщината, от които струи толкова чист и неподправен патриотизъм, че всеки докоснал се до тях си тръгва променен към по-добро.

Никола Караджов

    По време на Априлското въстание нашата изстрадала земя ражда хиляди герои и мъченици. Някои от тях придобиват по – широка популярност и стават национални герои, а други остават по – скоро локални и за съжаление техните истории се разказват доста по – рядко. Никола Караджов сякаш не попада напълно нито в едната, нито в другата категория. Той е безспорно една от най – светлите и важни за Априлското въстание личности, но по една или друга причина народната памет не го причислява към групата на Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и другите най – известни дейци от Априлската епопея.

    Никола Караджов е роден в богато семейство в Клисура през 1841 година. Баща му е заможен търговец и абаджия, занаят характерен по онова време за българските земи. Бидейки богат човек със солидни връзки, той често пътува из Османската империя и нерядко отсяда в Цариград. По време на едно от посещенията си се включва в борбата на цариградските българи за извоюване на самостоятелна българска църква. С течение на времето бащата на Никола Караджов се отдава напълно на тази борба и става един от най – приближените съратници на големия църковен водач Иларион Макариополски.

    Благодарение на средствата с които разполага семейството му Никола Караджов получава завидно за времето си образование, като първоначално учи в родния си град, а след завършване на началното образование се записва във Френския колеж в Цариград. После продължава образованието си в Загребската гимназия и след нейното успешно завършване следва две години в Духовната академия в Загреб. Това изключително добро образование отваря много врати пред младия българин и разширява светогледа му, позволявайки му да осъзнае, че докато не се освободи от турското робство българският народ няма да може да тръгне по пътя на благоденствието. Макар да е имал пред себе си редица перспективи Никола Караджов нито за миг не се поколебава с какво да се занимава след като завърши образованието си. Той се завръща в бащината си земя и се отдава на народополезна дейност. През 1869 година, вече 28-годишен, образованият клисурец е назначен за учител в Пловдивското епархийско училище. Там той преподава няколко години, но в един момент се налага да напусне, за да поеме търговската кантора на баща си.

    Не минава много време и започва подготовката за въстание в Българско. Никола Караджов е привлечен към комитета и бързо става негов лидер. Съгражданите му го припознават като техен водач и по тази причина именно той е представител на Клисура по време на събранието в Оборище. Там неговите качества бързо стават известни на останалите апостоли и дейци и Караджов е избран за секретар на събранието и за член на комисията, която трябва да определи реда на въстанието. На връщане от събранието в Оборище Караджов се придвижва с дейците от Копривщица и околните населени места. По тази причина той е заедно с Тодор Каблешков, когато на 20 април турските заптиета се опитват да арестуват копривщенския ръководител. Никола Караджов участва в схватката със заптиетата, става свидетел на превземането на конака и преподписва за по – голяма достоверност прочутото „Кърваво писмо” до Георги Бенковски.

    Веднага след това поема към родния си град и само два часа по – късно дава началото на въстанието в Клисура. Никола Караджов поема ръководството на въстаниците в родния си град и е определен за председател на Военния съвет и за началник на стражите. Той организира цялостната дейност в дните на Свободата между 20 и 25 април 1876 година. Когато на 26 същия месец се появяват ордите на Тосун бей Караджов заема позиция заедно с голяма част от останалите въстаници в местността Зли дол.

    След кървавото потушаване на въстанието успява да се измъкне и бяга към Копривщица, а оттам заедно с Панайот Волов и Георги Икономов поема към Балкана с надежда да достигнат Румъния. На 3 май 1876 година обаче българските революционери попадат на турска потеря и Никола Караджов загива в местността Равна река, прикривайки с тялото си своите другари. Такава смърт прилича само на героите. Заради това днес все по – често трябва да си спомняме за клисурския герой и за неговия подвиг, тъй като той изоставя богатство, охолен и сравнително спокоен живот, за да се посвети на борбата за освобождение на своето Отечество. Този млад, талантлив и образован българин застава начело на своите съграждани и воюва безстрашно срещу турците, а след потушаването на въстанието не изоставя своите другари и жертва своя живот, за да спаси техния.

    Паметникът на този достоен българин се намира в центъра на град Клисура, в градинката пред Историческия музей. Монументът представя Никола Караджов в цял ръст, облечен във въстаническа униформа и със сабя в ръка. Непоколебимост, вяра в успеха и твърдост на характера струят от фигурата и погледа на този герой, който остава завинаги на 35 години.

Иван Танков – Боримечката

    Малко след отклонението от Подбалканския път за Клисура, в самия подстъп към героичния град, на една височина се издига внушителният паметник на Иван Танков, останал в народната памет като Боримечката. Монументът е изработен по случай 100-годишнината от Априлското въстание и е открит официално в един и същи ден с паметника на големия панагюрски герой Павел Бобеков. Скулптор и на двата монумента е Методи Измирлиев.

    Името на Боримечката предполагам Ви звучи познато. Все пак само преди няколко години Вазовият роман „Под игото” бе избран за любимата книга на България в телевизионната кампания „Голямото четене”. Именно от това произведение на патриарха на българската литература ние се запознаваме, макар и в художествена форма, с големия герой Иван Танков. Прототипът на Вазовия герой е реално съществувала историческа личност , участник в Априлското въстание.

    Иван Танков е роден в Клисура през 1852 година. Син е на козар и поради невъзможността на семейството му да му осигури образование остава неук. Въпреки това е изключително буден младеж и е възприеман от своите съграждани като достоен член на общността. Като малък се занимава с пасене на кози и събиране на дърва в гората. Става известен из цяла Клисура когато веднъж успява да залови две мечета откъдето идва и прякорът му Боримечката. На 19 години Иван Танков се жени за своята съгражданка Гина от която има няколко деца от които оцелява единствено синът му Петко, роден след зверското потушаване на Априлското въстание³.

    Иван Танков се включва с ентусиазъм в подготовката на въстанието и му е възложена нелеката задача да разположи черешовите топчета на техните позиции в местността Зли дол. Боримечката не е избран случайно за това задание. Смятало се е, че заради огромната си физическа сила той ще се справи сравнително лесно с него. Така се и оказва, 24-годишният исполин разполага „черешовата артилерия” на нейните позиции и я подготвя за бойни действия срещу турците. Именно той със своя гръмовен глас предупреждава населението на Клисура да не се страхува от гърмежите при изпробването на черешовите топчета. От същата позиция няколко дена по – късно Боримечката предупреждава за настъпването на ордите на Тосун бей и приканва населението на Клисура да потърси спасение извън града. По този начин Иван Танков остава завинаги в народната памет като един храбър юнак дръзнал да се опълчи срещу Османската империя.

    След разгрома на въстаническите сили Боримечката се скита три дни из планините около родния си град заедно със свои другари. Опитват се да се доберат до Копривщица, за да бъдат с оцелелите си съграждани и роднини, но са заловени от войниците на Хафъз паша. На 15 август 1876 година в София Иван Танков е осъден на вечно заточение. Първоначално героят от Клисура е изпратен в затвор в Цариград, но след началото на руско – турската освободителна война е прехвърлен заедно с много свои сънародници в крепостта Сен Жан д‘Акр в Палестина. По това време почти цялата крепост е била пълна с български затворници. За разлика от повечето от тях Боримечката не успява да оцелее и не доживява мига да се завърне в освободеното си Отечество. На 19 януари 1878 година, само месец преди сключването на Санстефанския предварителен мирен договор, от раните си и от нечовешкото отношение на турците към него издъхва Иван Танков – Боримечката, един от символите на въстанала Клисура.

    Паметникът на Боримечката е едно прекрасно място, където не само можем да отдадем почит към големия герой, но имаме възможност да се насладим на една приказна гледка към Клисура и планините наоколо. Това е едно от онези места в нашата прекрасна Родина, който те карат да усетиш силата и непоклатимата решимост на българския дух. Точно такова е внушението, което постига огромната скулптура на Иван Танков, която и до днес стои на своя пост над родния му град.

³ Впрочем много често Вазов е базирал своите произведения на реално съществуващи личности или събития. Много добър пример за това е разказът „Ново преселение”.