Китовете


Китовете (Cetoaea) са морски бозайници, т. е. животни с постоянна температура на тялото, които в още по-голяма степен от тюлените са приспособени към воден начин на живот. Те вече не могат да съществуват на сушата. Копулацията и раждането също се извършват във вода или непосредствено над водната повърхност. При кита изцяло липсват задните крайници на бозайниците, тялото е придобило аеродинамичната форма на рибите. Външни уши няма. Придвижването става чрез въртеливи движения (осморки) на хоризонтално разположената перка, т. е. на образуваната от кожни гънки опашна перка, разположена в края на дългата опашка. Китовете плуват с нормална скорост на придвижване 6-35 километра в час. След дълга бременност (9-16 месеца) те раждат само по едно малко. Поколението им се ражда с опашката напред и е доста напреднало в развитието си. Женският кит кърми малкото, като ляга настрани, така че задната част на тялото се подава над водната повърхност. По този начин малкото може да бозае от млечните жлези, разположени съвсем назад. Кърмата както при тюлените съдържа много мазнини (50 на сто) и белтъци (12 на сто) и само 50 на сто вода. Тя се впръсква със силно налягане в муцуната на малкото китче, което същевременно и диша. Другите китове, например кашалотите, кърмят малкото си под вода. Периодът на кърмене продължава от пет до дванадесет месеца. Малките бързо нарастват. Повечето видове узряват полово още на третата година. Предполага се, че продължителността на живот е около 30 години.

По принцип китовете се показват над водата след една до пет минути, за да дишат. Но когато се гмуркат надълбоко, могат да се задържат 40 минути и повече под вода. Те дишат през носната кухина (беззъбия кит) или през нечифтния носен отвор, преобразуван в пръскало. Когато китът изплува, той вдишва и издишва непосредствено едно след друго в разстояние на една-две секунди. Това означава, че под вода в дробовете на китовете има малко въздух. Но те поемат много по-дълбоко въздух от сухоземните бозайници. С едно вдишване човек сменя само 15% от въздуха в дробовете си, а китът — 85-90%. Когато китът е под вода, снабдяването с кислород става както при тюлените благодарение на по-големия кислороден запас в мускулатурата (41%), отколкото при сухоземните бозайници (13%). Кислородът се съединява с миоглобина, поради което китовото месо е тъмночервено-черно на цвят. При издишване, което се извършва под значително налягане, едрите китове изхвърлят плътен облак пара. По формата и размера му се определят отделните видове китове. Кожата на повечето китове е гладка и без косми. Само някои видове притежават сетивни власинки на горната челюст или на брадата. За топлоизолация служи огромен слой подкожна тлъстина. Китовете също имат паразити. В червата им се срещат малко на брой видове паразитни червеи. Върху кожата паразитират различни видове ракообразни. Своеобразните морски жълъди (ракообразни от подклас Cirripedia) с мидена форма се впиват в кожата на животното. От дразненето кожата се подува. Меката подута тъкан е отворена врата, но не и единствена възможност за проникване на други ракообразни, например китовата въшка (Cyamidae). С острите си нокти тя се захваща за кожата и се забива дълбоко в нея. Следователно китовата въшка е ракообразно, а не въшка. Късото ѝ, широко и плоско тяло по-скоро прилича на дървеница. Китовата въшка е истински паразит, който се храни от кожната тъкан на гостоприемника. Паразитите често се струпват с хиляди по кожата и причиняват дълбоки рани. Те не могат да плуват и затова попадат в друг гостоприемник само при непосредствен допир между два кита, например от майката на малкото или при полов акт. Морските жълъди „се заселват“ сами и се хранят с планктон, който филтрират.

От общо 100 вида китове, разпространени в световния океан, около 20 вида се срещат постоянно или временно в Антарктида. Те се разделят на два под разряда: беззъби (седем вида) и зъбати китове (вероятно над дванадесет вида).

 


РЕКЛАМА:

***

ЗЪБАТИ КИТОВЕ

Зъбатите китове (Odontoceti), както показва името им, се отличават от беззъбите по това, че имат зъби. Типично за тях е, че зъбите са много повече, отколкото при всички останали бозайници. Те имат само един асиметричен носов отвор (пръскалото). Мъжките без изключение са по-големи от женските.

Най-едрият зъбат кит не само в Южния ледовит океан е кашалотът (Physeter catodon), наричан също спермацетов кит (семейство Physeteridae). Като правило кашалотът живее в топлите морета. Но той редовно мигрира, търсейки райони, където изобилства основната му храна — всички видове и всякакви по големина главоноги. Преследвайки плячката, кашалотът може да се гмурка много надълбоко и дълго време — най-малкото на 1000 метра дълбочина и до 90 минути продължителност. Скоростта на движение е 18 километра в час, а най-голямото му постижение е 37 километра в час.

През южното лято в антарктическите морета доплуват само възрастни мъжки. Предполага се, че това са „излишни“ мъжки. Излишъкът от мъжки се получава, защото семейството на кашалота се състои от един мъжки и няколко женски. В наши дни броят на прогонените мъжки вероятно възлиза на 43 000, а ако се прекрати или ограничи ловът на китове, цифрата ще се увеличи. Преди да започне китоловната дейност в Антарктика през 1900 г., е имало около 85 000 екземпляра.

Щракнете върху снимката на кашалота, за да подкрепите Българска Наука. :)
Щракнете върху снимката на кашалота, за да подкрепите Българска Наука. 🙂

Кашалотите обикновено са черни, по-рядко — тъмносиви. Белите екземпляри на практика са изключение (един от тях стана световноизвестен с книгата на Херман Мелвил „Моби Дик“). Кашалотът няма активен гръбен плавник, а само един неподвижен мастен плавник и няколко издатини по тръбната линия, образуващи кил. Мъжките израстват от 13 до 25 метра, а женските — от 9 до 13 метра, Почти една трета от дължината на тялото заема грубата, почти четириъгълна и отсечено завършваща глава, Пръскалото се намира отпред на лявата страна на главата. Издишаният облак пара достига 5—8 метра височина. Зъбите на горната челюст са закърнели. На доста по-тясната и по-къса долна челюст са разположени 40—60 големи конусовидни зъба. Те са разпределени неравномерно от двете страни на челюстта. В предната част на главата се намират две разделени една от друга кухини, пълни със светла мазна течност — спермацет, която на въздух се втвърдява. Това е цетилестер на палмитиновата киселина. Спермацетът е много ценно вещество. В разцвета на британско-американската китоловна дейност от средата на XVIII в. до втората половина на XIX в. то се използвало за направата на свещи, а и днес още е ценно смазочно масло за точни инструменти. „Маслените камери“ в предната част на главата най-вероятно регулират налягането при потапяне на дълбочина. И друга особеност има кашалотът, заради която е търсен от хората. Това е амбрата — восъкоподобна сива, ароматна маса. Тя се образува в стомашно-чревния канал на животното (може би чрез дразнене) и се отделя при повръщане или във фекалиите. Столетия наред амбрата се е използвала като противогърчово лекарство, за „любовно питие“ и за производство на парфюми и сапуни.

Южният черен кит (Berardius arnouxi) също се причислява към клюномуцунестите. Външно прилича на бутилконосите, само че във всяка половинка на долната челюст има по два зъба. Гърбът му е сиво-черен, а коремът варира от сиво до бяло с миниатюрни черни или тъмносиви петна. Достига 9,7 метра дължина. Засега този вид се наблюдава южно от Нова Зеландия и в района на Южната антилска дъга. Нищо повече не е известно за начина му на живот.

Косатката (Orcinus orca) спада към семейство Делфини. Тя се нарича делфин убиец и се познава по необичайно високия, остър и извит гръбен плавник, който е характерен най-вече за възрастните мъжки. Гръдните плавници при този вид са много големи, Мъжките косатки достигат до 10 метра дължина, а женските — до 8 метра. Средната дължина обаче е 6—6,5 метра.

Щракнете върху снимката на косатката, за да подкрепите Българска Наука. :)
Щракнете върху снимката на косатката, за да подкрепите Българска Наука. 🙂

Гърбът, горната част на главата, гръдните плавници, както и плавниците на гърба и опашката са черни. Вратът и коремът са бели. Зад очите и тръбния плавник се вижда голямо бяло петно. Косатката е обитател на всички океани. В Антарктика, където се среща доста често, не е била обект на риболов. Наблюденията показват, че косатките се приближават до бреговете на антарктическите и субантарктическите острови, когато морските слонове пристигат там, за да се размножават. Щом морските слонове напуснат островите, косатките също се отдалечават. Тези делфини са бързи хищници. Ловуват колективно непосредствено под водната повърхност. Когато преследват плячката си, развиват скорост 35—37 километра в час, а скоростта, с която се движат нормално, е само 4—6 километра в час. Уловът им се състои от многобройни морски животни като пингвини, тюлени и други китообразни, дори и такива, които в значителна степен ги превишават по размер. Не смеят да атакуват само кашалота, който може добре да се отбранява, Косатките ловуват обикновено на малки групи. Ако преследват по-едри китове, се обединяват в група до 100 делфина, Те разкъсват постепенно уловените по-едри животни, а по-малките и с размер на тюлени поглъщат цели. Веднъж в корема на една косатка били намерени 32 напълно развити тюлена, Челюстта на делфина се състои от 10—13 много големи, остри, извити зъба.

Делфинът убиец като правило изплува на повърхността всеки 4—7 минути, за да диша, но може да се задържи под вода и 21 минути. Максималната дълбочина на гмуркане е 290 метра. Периодът на бременност продължава 12 месеца, новороденото е дълго 2,10 метра и тежи 50—60 килограма.

В района на Антарктика се срещат още шест по-малки вида зъбати китове от семейство Delphinidae. Те са слабо проучени. Към тях спадат два вида гринда (Globicephala) с дължина 5 метра (максимум 8,5 метра). При обикновената гринда (Glabicephala melaena)

В Южния ледовит океан живеят два вида късоглави делфини (Lagenorhynchus cruciger и L. obscurus). Те са силно контрастно оцветени. Горната страна е черна или сива, коремната част

Делфините помагат и на Българска Наука да съществува. Вижте как като щракнете върху снимката. :)
Делфините помагат и на Българска Наука да съществува. Вижте как като щракнете върху снимката. 🙂

под муцуната бяла. Муцуната е къса и е слабо скосена. Сивият делфин (L. cruciger) е дълъг само 1,5—1,8 метра, муцуната му е тъмна, пигментирана, има 24—34 зъба, От двете страни на тялото се проточва тъмна ромбоидна ивица. През лятото сивият делфин, често в съдружие с големия кит, обитава най-крайната част на зоната с паков лед. Тъмният делфин (L. obscurus), дълъг над 2,10 метра, също има черна муцуна. Черният цвят на гърба преминава в светлата част на тялото под формата на две островърхи разклонения от двете страни в посока към опашката, Тъмният делфин има 30—32 зъба на ред. Среща се предимно край Нова Зеландия, но и на Фолклендските острови. Във водите на Антарктика живеят и един-два вида пъстри делфини (Cephalorhynchus), Те са малки, тялото им е като на афалата, а черно-бялата им окраска се набива в очи, Човката не се разграничава ясно от главата, Делфинът на Комърсон, или пъстрият делфин (Cephalorhynchus commersoni) обитава моретата около южния край на Южна Америка и край Фолклендските острови. Разпространената по всички морета афала (Tursiops truncatus), достигаща на дължина до 4 метра, а също и големият сив делфин, или делфинът на Рисо, (Grampus griseus) също навлизат понякога в антарктическите водни пространства,

Към семейството на морската свиня, или „кафявите риби“ (Phocaenidae) спада очилатата морска свиня (Phocaena dioptrica), Този вид делфини имат лопатовидни зъби, а муцуната им не завършва с „човка“. Широкомуцунестата очилата морска свиня израства на дължина до 2 метра. На блестящо черния й гръб се открояват белият корем и белият кръг около очите. Обитава крайбрежието на Южна Америка и най-вече южната част на Атлантическия океан, а също Южното полярно море, Представители на дългоклюнестите делфини (семейство Stenidae) се срещат вероятно в антарктическите води.

най-вероятно се среща само в антарктическите и субантарктическите морета. Бутилконосите (освен южния, има само още един — северен вид от този род, който е много по-известен) спадат към семейство Клюномуцунести китове (Ziphiidae). Познават се по устата — дълга 30—60 сантиметра, която като човка се отделя от главата. Мъжките от южния вид достигат до 10 метра дължина. Бутилконосите, подобно на кашалота, притежават в предната част на черепа „маслени камери“ с безцветна мастна течност, която прилича на спермацет и с възрастта придобива восъчна консистенция. Бутилконосите се хранят предимно с главоноги. гръдните плавници са дълги над 1,5 метра и са тесни. Главата има кълбовидна, изпъкнала форма. Тялото е странично сплескано, като зад главата е най-дебело. Тръбният плавник с дължина 1,30 метра е разположен преди средата на тялото. Животните са черни, само гърлото им е блестящо бяло. Новороденото е дълго 1,80 метра, Черната гринда яде риба и главоноги.

БЕЗЗЪБИ КИТОВЕ

Характерно за беззъбите китове (Мъстицети) са двата надлъжни реда от 300—400 рогови пластини, разположени напречно на небцето (това са зъбите) и перовидно разчленени по вътрешния ръб. Еластичните „зъби“ — балените — на кита по-рано бяха ценен деликатес („китов мустак“). С този огромен процеждащ апарат мустакатите китове задържат основната си храна — крила. Когато животното отвори огромната си паст, водата нахлува в нея заедно с цели рояци крил или други морски безгръбачни. После китът затваря устата, срасналият за долната част на устната кухина език, достигащ маса до 300 килограма, се притиска към небцето и прецеждащите пластини, а водата се изтласква странично от устната кухина, като малките ракообразни остават във филтъра на пластините. Накрая китът ги избутва с език към гърлото и ги поглъща през доста тясната си глътка, Следователно поглъщането на по-едри предмети — например цели кораби, както е в приключенията на Мюнхаузен, изобщо не е възможно, В зависимост от вида на кита, сезона и мястото на пребиваване освен крил се филтрират в различна степен един четиримилиметров вид веслоноги ракообразни или крилоноги мекотели, които често пъти се срещат в огромни натрупвания. Пръскалото при мустакатия кит е двойно.

Семейството на ивичестите китове (Balaenopteridae) има многобройни надлъжни бразди по шията, които ясно личат при затворена уста. Браздите способстват устната кухина да се разтваря много широко като хармоника. Ивичестите китове (с изключение на гърбатия кит) плуват бързо (постоянна скорост 20—26 километра в час).

Синият кит (Balaenoptera musculus) е най-едрото и тежко животно, което някога е живяло на Земята. На дължина стига до 31 метра (веднъж дори беше измерена 33,3 метра, а друг път — 34 метра дължина), а масата му се равнява на 136 тона (по изключение 150—160 тона). Предполага се, че средната му маса днес е 83 тона. Броят на шийните бразди варира от 70 до 118. Те стигат до пъпа. Гърбът е синкавостоманеносив, а по светлосивия или белезникав корем се виждат неравномерни сиви петна. Шийната област е винаги сива. Разположената съвсем назад гръбна перка е много малка, Гръдните плавници обаче са дълги и остри и заемат една седма от общата дължина на тялото.

Синият кит яде главно крил и други рачета, а малките китчета и дребна риба, Стомахът на възрастния син кит побира около 1200 до 2000 литра крил, Всекидневно животното може да погълне до 4 тона крил. Някога сините китове са се срещали във всички океани. Както повечето големи антарктически китове синият кит през лятото обитава Южния ледовит океан. Той първи пристига в южните морски пространства на етапи в зависимост от възрастта — най-големите идват най-рано. Тук се хранят с едногодишен дву и трисантиметров крил, плувайки около външната зона паков лед, който се отдръпва на юг. През краткото антарктическо лято той поема девет десети от необходимата му храна за една година и удвоява масата си. По време на дългата зимна миграция синият кит се храни предимно от натрупаната в Антарктика тлъстина.

Размножаването става в по-топли води. Новороденото вече е дълго 7—7,5 метра и тежи 2 тона. През периода на кърмене — за около осем месеца — то нараства на 15 метра и тежи 50 тона. Към края на третата година от живота му (дължината тогава възлиза на 20 метра) синият кит узрява полово. Бременността продължава десет-единадесет месеца. Поради развитието на китоловната дейност броят на сините китове днес значително е намалял в сравнение с количеството им в началото на века. Тогава в Антарктика имало около 200 000 екземпляра, сега през лятото там се срещат едва около 10 000 (в средата на 60-те години, когато броят на сините китове беше най-малък, те наброяваха само 4000). Сините китове мигрират най-често сами или по два-три. През северното лято част от тях тръгват към Арктическия океан, а други се отправят през южното лято към Южния океан.

Финвалите
(Balaenoptera physalus)

Втората вълна едри китове, които пристигат в началото на лятото в Южното полярно море, са финвалите (Balaenoptera physalus). Някога те са били 250 000 до 400 000 на брой, а днес наброяват едва 84 000 екземпляра. Обикновено финвалът е дълъг 20 метра, по-рядко 26 метра (веднъж е била измерена дължина 27,5 метра), средната му маса е 48 тона. Шийните бразди са 68 до 114 на брой. Гърбът му е тъмносив, долната страна е бяла. Благодарение на вретеновидното си тяло той е един от най-стройните, пъргави и бързи беззъби китове. Скоростта, с която се придвижва, е 20 километра в час, а когато бяга, развива 33 километра в час. Финвалът е по-общителен от синия кит. Новороденото е дълго 6,4-6,5 метра и тежи 1800 килограма. Тръбната перка е разположена на границата между последната и средната трета на тялото. От вътрешната страна гръдните плавници са бели. Финвалът се храни с крил и риба. В Антарктика предпочита три-четирисантиметров двугодишен крил, но се храни и с възрастен крил. Всеки ден финвалът поема над един тон храна. Вероятно както при синия кит в Северното и Южното полукълбо съществуват две несмесващи се популации.

Малкият ивичест кит (Balaenoptera acutorostrata) с дължина 5-7,5 метра (рядко 10 метра) и средна маса 7 тона е най-дребният ивичест кит. Окраската на гърба варира от синьо-черна до синьо-сива, коремът е белезникав. От външната страна на черните гръдни плавници се вижда бяла напречна линия. Малкият ивичест кит има 50-60 шийни бразди. Тръбният плавник се намира на граничната линия между последната и предпоследната четвърт от тялото. Бременността продължава десет-единадесет месеца. Малкото се ражда с дължина 2,7 метра. Малкият ивичест кит мигрира сам или на малки групи и често живее колективно с други беззъби китове. Среща се във всички морета. В Антарктика живеят около 200 000 екземпляра. Едва през 70-те години ловците на китове се насочиха и към по-дребните видове. През 1977 г. бяха уловени 11 114 малки ивичести кита, а през 1982—1983 г. международната комисия по китолов разреши улова на 7072 кита. Тъй като малкият ивичест кит обича да се приближава до корабите, той е особено застрашен. Прехраната му се състои предимно от крил, но и от риба и главоноги. През лятото обитава богатите на храна полярни морета в двете полукълба.

Гърбатият кит

 

Гърбатият кит (Megaptera novaeangliae) има особено набито тяло. На дължина достига 15 метра и маса 30 тона. Самото наименование говори за извития му гръб при гмуркане. Днес се предполага, че средната му маса е 26,5 тона. Гърбът е черен, коремната част светла или на петна. Необичайно големите, светли гръдни плавници, които отпред, на мястото, съответстващо на пръстите, са вълнообразно нагънати, са 4 метра дълги и един метър широки. В горната си част главата е плоска с брадавици като луковици. Тя заема почти една трета от общата дължина на тялото. Брадавици има и по долната челюст и по външната страна на опашката. Тръбната перка е малка и с кръгли очертания. По задния край на опашния плавник има вдлъбнатини. Шийните бразди при този вид са само 14—20, но затова пък са много дълбоки и стигат до средата на тялото. Гърбатият кит се придвижва на големи разстояния в умерените и топлите морета. И в този случай съществуват различни популации в Северното и Южното полукълбо. Пролетната миграция към

Щракнете върху снимката на гърбатия кит, за да ни подкрепите. :)
Щракнете върху снимката на гърбатия кит, за да ни подкрепите. 🙂

Южния полюс в началото на 90-те г. около 100 000 гърбати кита, а днес — само около 3000. За времето от 1904 до 1966 г. в Антарктика са били уловени 145 424 екземпляра. Гърбатият кит е третият по големина кит след финвала в Антарктика. Понякога навлиза съвсем близо до антарктическото крайбрежие. Бременността продължава дванадесет месеца, новороденото е дълго 5 метра. Гърбатият кит се храни предимно с крил, но и с малки рибки и главоноги. Колективно живеещите животни се придвижват на стада, които често образуват големи групи от неколкостотин екземпляра. Въпреки дебелото си и тромаво тяло гърбатият кит скача отлично. Но постоянната скорост, с която плува, е 3,5—5 километра в час. За кратко време може да развие от 8 до 18 километра в час.

израства до 16—18 метра (максимум 21 метра). Средната му маса е 17,5 тона. Гърбът и страничната част на тялото са синьо-черни, а по корема от брадата започва бяла зона с червеникав оттенък и различна големина, която не стига до опашката, както е при финвала. Шийните бразди при сейвала са 32—100 на брой и стигат до пъпа. Сравнително големият тръбен плавник се намира на последната трета от дължината на тялото. Гръдните плавници са малки и тесни. Сейвалът прекарва зимата в по-топлите райони на океаните, през лятото половината от животните мигрират в арктическите, а другата половина — в антарктическите води (по-рано тук е имало 75 000, дори 100 000 екземпляра, а днес са останали 40 500—83 000 броя), където се присъединяват към последните пристигнали едри китове. Сейвалът е един от много бързите плувци. За кратко време той развива 55 километра в час. Валените му са по-фини. С тях той поема дребен зоопланктон, а именно големи количества веслоноги ракообразни. Новороденото е дълго 4,5 метра.

Характерно за семейството на гладките (обикновените) китове (Balaenidae) е гладката шия и много голямата глава. За разлика от ивичестия кит горната и долната челюст на гладкия кит са извити надолу. Тези китове не са бързи плувци. Максималната скорост, която могат да развият, е 11 километра в час (постоянна скорост 3,5—5 километра в час). Гладките китове не поглъщат големи количества планктон, но постоянно го прецеждат от повърхността на водата. В Антарктика се срещат понякога само два вида гладки китове.

Южният кит (Eubalaena australis) е от семейството на гладките китове. Максималната му дължина е 18 метра, тялото много дебело, Няма гръбна перка. Преди този вид изобилствал в моретата на Южното полукълбо, През южното лято редовно пристигал в антарктическите ледни пространства. По времето на китолова между 1790 и 1860 г, той бил почти изтребен, както и северният му антипод, бискайският кит (Eubalaena glacialis). Оттогава насам броят на южните китове се е увеличил чувствително. Те са черни на цвят, но се срещат и форми на петна или с бяла коремна част. Главата заема около една четвърт от общата дължина на тялото, На върха на муцуната, зад пръскалото и над очите се виждат издути надебелявания. Това е „шапката“. Днес южният кит се среща случайно най-вече при о. Южна Джорджия и в тихоокеанския сектор. Рядко навлиза по-навътре в антарктическите водни пространства.

Китът джудже (Neobalaena marginata) с цвят на слонова кост и с дължина едва 5—6 метра е най-малкият беззъб кит изобщо. Той е единственият вид от гладките китове, който притежава малка, подобна на сърп гръбна перка. Ребрата са силно разширени и образуват „броня“, с помощта на която китът джудже издържа на голямо налягане и се гмурка на съответната дълбочина, Той е рядък вид. Предполага се, че се среща само в антарктическите и субантарктическите морета. През южното лято се среща в антарктическата област предимно на юг от Австралия и Нова Зеландия и в морето на Белинсхаузен, За зимния престой нищо конкретно не е известно. След безразсъдното и ужасно изтребване на едрите видове китове в Антарктика започва „успешно“ да се преследва и китът джудже.

 

КИТОЛОВ В ЮЖНИЯ ЛЕДОВИТ ОКЕАН

От праисторически времена китовете са били ценен дивеч за човека, който ги е преследвал заради китовата мас, месото, балените („китовия мустак“) и амбрата, От IX до X в. баските и норвежците се занимавали усилено с китоловна дейност, която се разпростирала до севернополярната област, Докато ескимосите, викингите и баските преследвали китовете с копия и харпуни, хвърляни от малки платноходки и гребни лодки, за да задоволят преките си нужди, екологичното равновесие на практика не се е нарушавало и количеството на нито един от преследваните видове не е било сериозно застрашено.

Векове наред ловен обект са били по-бавните гладки китове — „истинските китове“ на старите китоловци, които след като бъдат убити, се носят на повърхността на водата. В по-ново време ловът на китове придобил по-голямо икономическо значение най-напред в северните морета. Ловът на гладки китове на север процъфтявал от XVII в. до средата на XIX в., след това богатите понякога резерви — двата най-големи северни вида — гренландският кит и бискайският кит, били почти изтребени. В класическия период на американската китоловна дейност между 1790 и 1860 г. важна роля играели освен южният кит и кашалотът (времето на „Моби Дик“). Двата вида били пред измиране. По принцип тогава те не се преследвали в района на Антарктика, но усиленото им убиване се отразило, разбира се, и на количеството, което се срещало там. След появата на параходите и откриването на харпуновото оръдие през втората половина на XIX в. — точно „навреме“ след драстичното намаляване на броя на гладките китове и кашалотите станало възможно преследването на по-бързите ивичести китове. А в края на XIX и началото на XX век ловът на синия кит, финвала, сейвала и гърбатия кит на север бил икономически неизгоден. През 1904 г. от о. Южна Джорджия опитните норвежци започнали модерен китолов в антарктическите води. Скоро се оформили нови пристанища — на Южните Шетлъндски острови и на Южните Оркнейски острови. На север първи били изловени в буквалния смисъл на думата по-бавните гърбати китове, които обичали да се движат близо до брега. Скоро след това обаче се ловувало на синия кит и финвала, както и на кашалота и сейвала, За първи път се използвали кораби заводи, китоловната техника все повече се усъвършенствала. През 1923-1924 г. започва независимият от сухоземна база океански лов на китове покрай цялата зона паков лед около Антарктида. Постигнати били рекордни резултати, През 1925-1926 г, над 60 на сто от китовата мас се добивала от антарктическия улов, През 1930-1931 г, чрез океански лов на китове били убити; 28 325 сини кита, 8601 финвала, 510 гърбати кита, 1 сейвал, 27 кашалота, 1 гладък кит, Това представлявало 87,4 на сто от световния улов, а като се прибави и уловът от шест пристанища, общият брой възлиза на 40 201 антарктически кита (93,8 на сто от световните резерви). След спадането на цените на китовата мас през 1931-1932 г. (произведено било повече от необходимото), общият брой уловени китове спаднал на 9572 (74,8 на сто от световния улов), през 1932-1933 г. — над 24 000 кита, през 1933-1934 г. — 26 000 кита и през 1934-1935 г. — 31 808 кита. В общия брой на убитите китове през 1934-1935 г. влизат 16 500 кита, 12 500 финвала, 1965 гърбати кита, 266 сейвала, 577 кашалота.

През 1937-1938 г. в Антарктика са уловени 46 039 кита (83,9 на сто от световния улов), от които 14 923 сини кита, 28 009 финвала, 161 еейвала, 2079 гърбати кита, 867 кашалота.

От 1935-1936 г. броят на изтребените сини китове намалява, а броят на уловените финвали се увеличава. Като цяло от 1904 до 1939 г. в Южния ледовит океан са били уловени 246 729 сини кита, 197 036 финвала и 5230 сейвала. Докато през Първата световна война китоловната дейност в Антарктика не била прекъсвана (китовата мас се използвала за производството на нитроглицерин), по време на Втората световна война тя беше преустановена. Силното намаляване на китовете за времето от 1904 до 1939 г. предизвика промени в развитието им. Намаля например средната маса на уловените животни: на финвала — от 50 на 48 тона, на синия кит — от 88 на 83 тона. Китовете станаха по-дребни. При женските сини китове и финвали половата зрелост настъпваше по-бързо, те по-рано раждаха поколение (финвалът — на шест години). Това се дължеше на факта, че поради намаляване на общия брой на животните за оцелелите оставаше повече храна от преди. В подобни ситуации някои гръбначни реагират с повишаване на раждаемостта. В случая някои видове антарктически тюлени и пингвини започнаха да растат по-бързо и по-рано да узряват полово. (Може би акцелерацията при човека е приспособяване към подобрените условия на живот.) По време на Втората световна война този процес спря, а след това веднага се възобнови. От 1946-1947 г. броят на уловените китове в Южното полярно море бързо достигна рекордните цифри от тридесетте години. Ако от 1946-1947 г. до 1953-1954 г. са били убивани само от 25 593 до 34 872 кита годишно (60,9-74,4 на сто от световния улов), през 1960-1961 г. цифрите отново се покачиха на 36 115-41 289 кита (60,3-68,4 на сто от световния улов). Това съотношение на цифрите между уловените видове се промени драстично. Ако през 1946-1947 г. са били уловени 9162 сини кита, през 1954-1955 г. те са само 2176 броя. Скоро се оказа, че ловът на сини китове не е изгоден. От 1966 г. той е изцяло защитен вид, като имаме предвид, че за 61 години 331 142 екземпляра от това най-голямо сред всички животни са били унищожени. Затова пък започна усиленото преследване на финвала. През 1960-1961 г. данните от улова показваха все още 28 761 броя. От 1955 до 1960 г. са били уловени общо 259 024 финвала (повече, отколкото за периода 1904-1939 г.) и 15 926 сейвала. Към края на 50- те години на миналия век започна по-усилено преследване на сей-вали и кашалоти. През 1965 г. този вид преобладаваше сред уловените животни, а финвалът мина вече на заден план (от 1904 до 1966 г. са били хванати 671 092 финвала). През 70-те години ловът на финвала и почти едновременно с това на сейвала замря. За да може изобщо да се хване нещо, започна ловът на малкия ивичест кит и на кита джудже. Но с това някога процъфтяващата и могъща китова промишленост вече не бе рентабилна. Тя фалира и практически вече не съществува. Да се надяваме, че броят на китовете ще се възстанови, а в бъдеще, когато отново ще могат да се използват икономически, ще се вложи повече разум. Това означава и готовност за дисциплинарно подчиняване на международните споразумения. Въпреки предупрежденията, които се отправяха от самото начало, въпреки националните и международните усилия за охрана (например споразумението за лов на китове в Лондон от 1937 г. и във Вашингтон от 1946 г.) защитните мерки закъсняха. Те не постигнаха преследваната цел. Броят на пет едри вида антарктически китове (син кит, финвал, сейвал, гърбат кит и кашалот), които се преследват от 1904 г., намаля от 860 000 на около 180 500 екземпляра. При това синият кит намаля с 5 на сто от първоначалната наличност, финвалът е 21 на сто, сейвалът с 54 на сто, гърбатият кит с 3 на сто, а кашалотът с 50,6 на сто. Изчислено беше, че ако ловът на китове продължава да е забранен, до 1990 г. финвалът може да възстанови броя си от началото на века, а сейвалът — дори по-ранната си численост.


Европейска нощ на учените 2022 г.: