Карл Сейгън и неговите „Дракони в райската градина“

drakoni_v_raiskata_gradina_cover.jpg

 Карл Сейгън и неговите „Дракони в райската градина“

Купи: http:/nauka.bg/

 

Една от емблематичните книги на световноизвестния учен Карл Сейгън – „Дракони в райската градина“ (ИК „Изток-Запад“), излиза на български език. Авторът обяснява връзката между спането и съня, разкрива на какво се дължи болката при раждането и разисква други разнообразни теми, вълнуващи човечеството като клонирането, смъртта, компютрите, разумния живот на други планети и още, и още, и още…

http://science.icnhost.net/migrate/sites/default/files/field/image/drakoni_v_raiskata_gradina_cover.jpgЧовечеството се намира насред пътя между боговете и зверовете“ е казал Плотин преди повече от 1500 години. В XXI век вече са налице редица доказателства в полза на думите на древногръцкия философ. Но когато е писал блестящия си труд „Дракони в райската градина“, видният американски учен Карл Сейгън не е разполагал с голяма част от тях. Затова е достойно за възхищение, че въпреки това той стига до заключението: човекът е произлязъл от някаква низша форма на живот. Книгата му е своеобразна история на човешкия мозък от Големия взрив преди петнайсет милиарда години до наши дни.


РЕКЛАМА:

***

В „Дракони в райската градина“ (с подзаглавие „Размисли за еволюцията на човешкия разум“) Сейгън ни повежда на велико читателско приключение – ученият предлага поразителните си прозрения за мозъка на човека и на зверовете. По време на това увлекателно пътуване той дискутира за произхода на човешкия разум, а и за ролята на нашите най-незабравими предания и тяхната изумителна връзка с някои съвременни открития. Авторът на „Бледа синя точица“ ни разкрива също на какво се дължи болката по време на раждането, каква е причината да спим и да сънуваме, разглежда общуването на шимпанзета, които говорят на езика на глухонемите, спира се на дефиницията на смъртта, на клонирането, на компютрите, на секса и дори на идеята за разумен живот на други планети…

Професор по астрономия и космически науки, Сейгън е следвал и биология, като дълги години е работил и над произхода и ранната еволюция на живота. Изтъкнатият учен взима дейно участие в космическите експедиции, включени в програмите „Маринър“, „Вайкинг“, „Вояджър“ и „Галилей“, за което получава отличията на НАСА за изключителни научни постижения и (два пъти) за особени заслуги към обществото. Телевизионната му поредица „Космос“ е най-гледаният телевизионен сериал в историята на американската телевизия, а съпровождащата го книга е най-продаваното научнопопулярно четиво, издавано някога на английски език. Д-р Сейгън е лауреат на наградата „Пулицър“, медала „Орстед“ и много други, сред които двайсет почетни степени от американски колежи и университети, заради своя принос към науката, литературата, образованието и опазването на околната среда. В предговора на „Дракони в райската градина“ той обобщава: „Това проучване най-малкото ми даде възможност да изследвам една изключително увлекателна тематика, а бележките ми може би ще послужат като стимул за други да се впуснат и по-дълбоко. Великият принцип на биологията, онзи, който – доколкото знаем – отличава биологичните от физичните науки, е еволюцията чрез естествен отбор – брилянтното откритие на Чарлс Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс в средата на XIX в.Именно чрез естественотбор – преференциалното оцеляване и възпроизводство на организмите, които по някаква случайност са по-добре адаптирани към своята среда – е възникнало елегантното разнообразие на съвременните форми на живот. Развитието на органова система, комплексна като мозъка, е в сложна взаимовръзка с по-ранната история на живота с неговите несигурни наченки, задънени пътища и мъчителна адаптация на организмите към поредната промяна на условията, заплашваща с унищожение най-приспособената до момента форма на живот. Еволюцията е стихийна, а не преднамерена. Всички ние, с нашия мозък и всичко останало, сме тук днес единствено благодарение на смъртта на неизброимо количество по-слабо приспособени организми.

Купи: http:/nauka.bg/

Откъс от „Дракони в райската градина“, Карл Сейгън

 

Кучетата от порода блъдхаунд са изключително ценени заради умението си да проследяват миризма. Когато им бъде предоставена следа под формата на част от облеклото на търсената цел, например изгубено дете или избягал престъпник, те с радостен лай се впускат по надушената диря. Тази способност е добре развита при кучетата и множество други ловни животни. Оригиналната следа има характерни обонятелни характеристики, или миризма. Миризмата е просто възприятието за молекула от определена разновидност – в случая органична молекула. За да може блъдхаундът да следва следата, той трябва да долавя разликите в миризмите на характерните телесни молекули на търсената цел и объркващия фон от други молекули – някои от хора, минали по същия път (включително и провеждащите издирването), други от животни, сред които и самото куче. Броят на молекулите, които оставя след себе си вървящ човек, е сравнително малък. Но дори и вече „изстинала“ следа, оставена преди няколко часа, може да бъде успешно проследена от обучено куче.

Тази забележителна дарба включва изключително чувствително обоняние – функция, за която вече видяхме, че е развита добре дори при насекомите. Но поразителното при тези кучета следотърсачи, което ги отличава от насекомите, е богатството на различаваните нюанси, способността да открояват множество отделни миризми, всяка от които на фона на много други. Такова куче изпълнява сложно каталогизиране на молекулярната структура, то разграничава новата молекула от богато множество подушени преди това молекули. Нещо повече, на блъдхаунда е достатъчна по-малко от минута, за да се запознае с миризмата, която после запомня за дълго.

Обонятелното разпознаване на отделни молекули очевидно се осъществява от индивидуални назални рецептори, чувствителни към определени функционални групи, или части, от органични молекули. Един рецептор например може да е чувствителен към COOH, друг – към NH2 и така нататък. (C е въглерод, H – водород, O – кислород и N – азот.) Очевидно различните съставни части на сложните молекули се прикрепват към различни молекулярни рецептори в носната лигавица, като детекторите за всички функционални групи се комбинират, изграждайки нещо като цялостно обонятелно изображение на молекулата. Това е една изключително усъвършенствана сетивна система. Най-сложното създадено от човека устройство от този тип е газовият хроматограф/масов спектрометър, който като цяло няма нито чувствителността, нито разграничителната способност на кучето следотърсач, макар в тази технология да е отбелязан сериозен напредък. Обонятелната система на животните е еволюирала в сегашното си съвършенство под силния натиск на естествения отбор. Ранното откриване на полов партньор, хищник или плячка е въпрос на живот и смърт за вида. Обонянието е много древна функция и голяма част от ранната еволюция над нивото на невралното шаси може би е била подтикната от натиска на подбора за такова откриване на молекули: ясно обособените обонятелни луковици в мозъка са сред първите компоненти на неокортекса, които са се развили в историята на живота. Действително, лимбичната система е била наричана от Херик „риненцефалон“ – обонятелният мозък.

При хората обонянието далеч не е така добре развито както при кучетата следотърсачи. Въпреки масивния ни мозък, нашите обонятелни луковици са по-малки в сравнение с тези на много други животни, така че миризмата очевидно играе несъществена роля в ежедневието ни. Нормално човек е в състояние да различи сравнително малко миризми. Вербалното ни описание и аналитично възприятие на миризмата дори в скромния ни репертоар от няколко мириса е крайно ограничено. Реакцията ни спрямо дадена миризма дори според собствените ни представи няма почти нищо общо с действителната триизмерна структура на молекулата, отговорна за нея. Обонянието е сложна познавателна задача, която в определени граници успяваме да изпълним с известна прецизност, но която в най-добрия случай можем да опишем незадоволително. Ако кучето следотърсач можеше да говори, смятам, че то би било също толкова затруднено да опише онова, което върши с такава превъзходна точност и завидна лекота.

Също както обонянието е основното средство за кучетата и много други животни да възприемат окръжаващата ги среда, така зрението е основният информационен канал при хората. Ние сме способни на визуална чувствителност и разделителна способност, която по нищо не отстъпва на обонятелните способности на кучетата. Умеем например да разпознаваме лица. Добрите физиономисти са в състояние да разграничат десетки и дори стотици хиляди различни лица, а „фотороботите“, широко използвани от Интерпол и полицията, могат да възпроизведат над десет милиарда различни лица. Стойността на такова умение за оцеляването особено при нашите предци е очевидна. Помислете обаче колко сме неспособни да описваме с думи лица, които иначе разпознаваме без всякакво усилие. Свидетелите като цяло са напълно безпомощни да направят вербално описание на даден човек, но са изключително прецизни при разпознаването му, когато го видят отново. И докато със сигурност има случаи на объркана самоличност, съдилищата като цяло са склонни да приемат показанията на надежден свидетел, що се отнася до разпознаването на лица. Помислете с каква лекота можем да откроим сред тълпата лицето на някоя знаменитост или как бързо откриваме името си в плътен неподреден списък от имена.

Човешките същества и други животни имат високоразвити и високоскоростни възприятийни и познавателни способности, които просто заобикалят вербалното и аналитичното съзнание, тачено от мнозина като всичко, което сме. Този друг тип познание, обхващащо нашите невербални възприятия и знания, често се описва като „интуитивно“. Думата не означава „вродено“. Никой не се ражда със запаметен в мозъка си репертоар от лица. Струва ми се, че думата предава смътното ни смущение от неспособността да проумеем как сме достигнали до това познание. Но интуитивното познание има изключително дълга еволюционна история. Ако разгледаме информацията, съдържаща се в генетичния материал, можем да я проследим назад до самия произход на живота. Вторият от двата ни режима на познание – онзи, който на Запад изразява раздразнението си от съществуването на интуитивното познание – е една доста скорошна еволюционна добавка. Рационалното мислене, което е изцяло вербално (например включва завършени изречения), вероятно е на възраст едва десетки или стотици хиляди години. Много хора в своя съзнателен живот са почти изцяло рационални, докато други са почти изцяло интуитивни. Всяка от двете групи подценява стойността на другия тип познавателна способност, осмивайки другите в най-добрия случай като „заблудени“ и „неморални“. Защо ни е да имаме два различни, точни и взаимно допълващи се начина на мислене, които толкова трудно се интегрират помежду си?

Първото доказателство, че тези два начина на мислене са локализирани в мозъчната кора, идва от изследване на мозъчните увреждания. Поражения и мозъчни удари в слепоочните или теменните дялове на лявото полукълбо на неокортекса водят до характерно увреждане на способността за четене, писане, говорене и пресмятане. Подобни поражения в дясното полукълбо водят до нарушения в триизмерното зрение, разпознаването на модели, музикалните способности и всеобхватните разсъждения. Разпознаването на лица е преференциална функция на дясното полукълбо и хората, които са отлични физиономисти, изпълняват разпознаване на модели именно в дясната страна на мозъка. Действително, наранявания на десния теменен дял понякога водят до неспособност на пациента да разпознае собственото си лице в огледалото или на снимка. Подобни наблюдения са сериозно потвърждение, че функциите, които наричаме „рационални“, се намират предимно в лявото полукълбо, а „интуитивните“ – в дясното.

Купи: http:/nauka.bg/

 

carl_sagan.jpg

Европейска нощ на учените 2022 г.: