http://www.faber-bg.com/index.php?mod=books_item&show=1740

Цена на романа – 16 лв.
При поръчка на 3 книги – 14 лв., а при 5 и повече броя – 12 лв.
Доставката се извършва с куриерска фирма, като пощенските разходи са за сметка на читателя.
Заявката се подава на адрес – solon@abv.bg
Същата задължително трябва да съдържа:
– Три имена на читателя;
– Точен адрес;
– Телефон за връзка.

Разбери повече за БГ Наука:

***

КАН ТЕРВЕЛ – СПАСИТЕЛЯТ НА ЕВРОПА

В предговора към своята „История на България” (1761 г.), фрацисканският монах Блазиус Клайнер пише: „Стори ми се, че навлизам в осеян с тръне и изпълнен с бодли лес, когато ми дойде на ум да изложа накратко поредицата от достойните за споменаване дела на царство България не само поради това, че работата ми изглеждаше извънредно трудна, тъй като царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света, но и защото чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно затова, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.
На второ място, е станало, както лесно можем да се досетим, поради тази причина, че чуждите и особено латинските писатели, бидейки отдалечени, са имали ограничени сведения за достойните за упоменаване преславни деяния на българите; а пък гърците, които са имали действително отлични сведения за българите, които биха могли да оставят и на потомството, понеже понесли много злини от българите, то завистта им не е допуснала те да кажат нещо похвално за този народ, но против волята си разказват за нанесените им щети, а, напротив, своите победи, които понякога са спечелвали над българите, много преувеличават и въздигат.    
И ако българският народ не е бил толкова войнствен, щото често да причинява извънредно големи затруднения на гръцките императори, гръцките писатели нито го биха споменали, но, както премълчават деянията на други народи, така биха отминали и делата на българите.”

Позволявам си този обширен цитат, защото в него намирам обяснение за забравата, която за дълги векове обгърнала  българите в историческата памет на европейските народи.
Поради превратностите на историческата съдба, огромна част от паметниците на българското минало били унищожени, разпилени, разрушени , а твърде малко са достигнали до наши дни. Имало и време, когато самите българи предпочитали да творят историята със сабите си, отколкото с  паче перо. Най-великите дела записвали на камък, защото имали силно чувство за историчност. Времето и разрушителната стихия, дело на човешко невежество или  незаинтересованост, не пощадили дори и камъка. Жалки откъси от тази каменна летопис, преведени и преписвани на пергамент и хартия, все пак са оцелели и днес се гордеем, че ги имаме.
Останал е Мадарският конник, преборил се с разрухата, ням свидетел за епохата на Тервел, канът съзидател на дунавска България.
Дядото на Тервел, Кубрат, положил основите на „Старата Велика България” в степите на Северното Причерноморие.
Бащата на Тервел, Аспарух, изместил западните граници на „Велика България” чак до Стара планина (680/681), завладял местните славянски племена и разгромил най-добрите легиони на император Константин IV Погонат, победителят на арабите от 678 г.
Може да изглежда парадоксално, но  историята отредила на  самия Тервел да бъде спасител на Константинопол, империята и Европа. Заплахата идвала от могъщия Арабски халифат.

Драги читатели,
Романът, който Ви предстои да прочетете,  е посветен на едно от най-великите събития в историята на Европа – разгромът на арабската обсада на  Константинопол през 717/718 г.
Халифатът, чийто основател бил самият Мохамед, победоносно развявал знамената си на три континента, а под властта му падали стотици народи и древни империи.  При халифите Сюлейман Абд ал-Малик (685-705) и Уалид ал-Малик (705-715) империята на Пророка започнала инвазия в Афганистан и Северна Индия, достигайки до Синд в днешен Пакистан. Завладяла Туркестан, Армения и почти целия Кавказ. В Северна Африка арабските конници се спрели на брега на Атлантическия океан. Гибралтар не бил проблем за техния флот  и те се прехвърлили в Европа.  За броени години и без особени усилия разгромили варварските кралства  в Испания и Южна Франция.
По същото време, на арабските удари била изложена и Източната Римска империя, която днес познаваме като Византия. Арабите ѝ отнели Месопотамия, завладяли почти цяла Мала Азия.  През 674-678 г. подложили на тежка блокада „столицата на света” – Константинопол. „Гръцкият огън”, новото оръжие на ромеите, изпепелил арабския флот, а железните легиони, съставени от професионални войници, довършили останалото.
Византия не могла дълго да се наслаждава на победата си – тя получила само временен отдих, а арабите продължили със завоюването на Средиземноморието.  
През 717 г.  халиф Умар ибн Абдул-Азиз (717 – 720) мобилизирал огромни ресурси и  започнал невиждана по своите мащаби военна акция. Под командването му се намирали над 200 000 ? бойци, а флотът му броял 2000 ? кораба. Константинопол бил подложен на пълна блокада по море и суша. Император Лъв III (717-741) ръководел енергично отбраната и обсадата се затегнала. Тежката зима, гладът, болестите взели своя дан  от обсадени и обсадители. Въпреки това изходът от титаничния сблъсък не бил ясен. Тогава , на бойното поле  се появила армията на кан Тервел и обърнала хода на историята. Благодарение на българите  обсадата на Цариград е свалена, а арабите никога повече не предприемат опит за инвазия в Европа през Балканския полуостров.
Почти цяло столетие учени от България и Източна Европа доказват, че именно победата на Тервел спира нашествието на исляма към сърцето на стария континент. Въпреки това, на Запад малцина знаят и приемат  българите и техния владетел Тервел за спасител на Европа.  Без никакви основания продължава  да се твърди, че Карл Мартел, в битката при Поатие на 10.10.732 г. успял да спре арабите. Всъщност това било една обикновена акция на управителя на Андалусия Абд ал Рахман, а франките разбрали, че са победили едва на следващия ден, когато арабите вече се били оттеглили.
Напоследък се налага мнението на сериозни западни учени, че   армията на франките  не надхвърляла 7 – 8 000 души, което означава, че и арабите имали приблизително същата численост. Загубите на „нашествениците”  и на „победителите” , в убити и ранени, се изчисляват  от 1 500 до 4- 5 000 души.
Тервел се изправил , по занижени изчисления, срещу 100 000  армия, а само убитите  араби били между 22 000 и 30 000. Не може и дума да става за съпоставяне на двете битки.

Романът запълва една празнота в нашите представи за титаничния подвиг на кан Тервел, който му отредил място в европейската история. Всичко подсказва, че е извършена огромна предварителна работа с документални и археологически паметници. Авторът е предприел своеобразен научен поход при проучване на епохата, спецификите в културата на славяни, българи, византийци, араби. Безспорно авторът притежава тънък усет и огромни познания за дипломацията, военното изкуство и политическата система на всички участници в описвания конфликт. Използвал е всички възможни и достъпни източници – арабски, византийски, западни, български.
Достоверността на документално-историческия роман се подсилва и от прецизното навлизане в множество детайли от бита, нравите, религиозните вярвания на българите. Личният свят на героите е част от историята и така тя оживява.
Бележките и поясненията в края на текста предоставят не само информация, но и живо познане на непредубедения читател.

Приятно четене!

Доцент д-р Иван К. Лазаров
Ръководител катедра и преподавател по Средновековна българска история във Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“.

Емил Андреев
Писател, Автор е на сборниците с разкази „Ломски разкази“ (1996), „Късен сецесион“ (1998), „Островът на пияниците“ (1999), на романите „Стъклената река“ (2004; награда ВИК за 2005), „Проклятието на жабата“ (2006) и на пиесите „Да убиеш премиер“ (2004), „Иманяри“, „Бебето“. Негови текстове са превеждани на английски, полски и сръбски.
Драги г-н Димитров, адаше,
С удоволствие, макар и на пресекулки, чета текста ти и вече съм го преполовил. Стигнал съм до глава 14, когато Зонара предава съобщението от Плиска на императора Лъв ІІІ. Бедата е, че аз наистина нямам буквално никакво време и само нощем успявам да чета. Текстът е много съвестно и задълбочено написан – явно от историческа гледна точка е изключително верен. Лично на мен тези събития са ми много интересни. И понеже ме питаш какво е мнението ми за момента, ще ти кажа, че е положително, но нека да свърша книгата и тогава ще ти изпратя по-подробна и, надявам се, точна оценка. За сега мога да ти изтъкна някои дребни слабости от литературно-повествователна и стилистична гледна точка като например – има известна схематичност в описанието на природните картини, заседанията в различните дворове, но ти си уточнил в подзаглавието че това е документално-исторически роман, а не художествен. За сега – толкоз. Нека свърша книгата и тогава. Хубавите работи не стават бързо. Поздрави!
Емил Андреев

Драги Емиле, адаш,
Прочетох отдавна книгата ти, но тъй като съм ужасно зает, не ми остана време да ти пиша, за което ти се извинявам. Като документален исторически роман тя е добра и си струва да бъде издадена. Така казах и на Нейко Генчев. Като литература не бих казал, че си постигнал съвършенство, но пък исторически книги трудно се пишат и се иска голям майсторлък. Доста са ти еднотипни описанията и природните картини, макар да са написани прилично. Би могъл да ги преработиш, особено дворцовите срещи и реакциите на участващите в тях, но както си написал книгата, сигурно ще я развалиш. Така, поне за мен, си струва, особено с оглед величието и значението на кан Тервел. В края на крайщата всичко зависи от издателя, а аз съм те подкрепил пред него. Възхитен съм от историческите ти познания. Може би е редно да я прочете и историк от ранга на доц. Пламен Павлов, но това ще го реши издателят, ако прецени, че е необходимо.

д-р Милчо Чипев. гр.Ботевград,

Г-н Димитров, с интерес прочетох романа Ви. За хан Тервел съм чел много – Захари Златев, Л. Манолов, Г. Кирилов, дилогията „Тервел“ на Киро Дженков, трилогията -„Величието на Дуло“ на Стоян Цонев, но начина по който Вие сте поднесли събитията и фактите не съм чел при други автори. Наистина романа Ви е превъзходен. От все сърце Ви желая творчески успехи.
С УВАЖЕНИЕ; д-р Чипев.

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

І.
Ловът набираше сили и олелията огласяше гората. В един момент Анастасия най-после събра смелост и зададе вълнуващия я от месеци въпрос:
– Кажи ми, моля те, какво става в Константинопол? Верни ли са слуховете, че ще има война?
– Да, наистина ще има война и в царския град вече се готвят за нея – отговори Тервел, без да се изненадва от информираността на съпругата си и нейния интерес – все пак ставаше дума за родния й град и за нейната родина.
– И с кого?
– С Арабския халифат. Те воюват от много години, но този път сарацините са събрали огромна армия и в момента се изнасят през Мала Азия към Босфора, а флотът им плава в Егея към Хелиспонта.
– Но нали Лъв ІІІ подписа с тях мирен договор? – попита наивно Анастасия.
– Вярно е, но тогава договорът беше необходим и на двете страни. Лъв Исавър подготвяше свалянето на Теодосий III и завземането на трона и просто му трябваше спокойствие по южните граници. Халифатът от своя страна вече беше започнал да събира войските си, но тогава още не беше готов за такава голяма кампания, какъвто е походът до Босфора и превземането на огромния град. Така че и Дамаск също се нуждаеше от време за подготовка.
– Да превземат Константинопол? – възкликна царицата. – Та това е невъзможно, градът е практически непревземаем!
– Е, така мислиш ти – усмихна се Тервел, – но аз го превзех и вкарах цялата си конница вътре, когато помагах на баща ти да се върне на трона, а и арабите са на друго мнение. По моя информация армията им надминава 100 000 души, а флотът е поне хиляда и петстотин кораба. В цялата си история градът не се е изправял пред такава заплаха и положението наистина е много сериозно. Сигурен съм, че и императорът го разбира.
– Но това прави общо над 150 000 души! – изуми се тя.– Империята никога не е събирала такава войска, още повече без азиатските теми, защото ти каза, че арабите са вече в Мала Азия, нали?
– Да, превзели са без проблеми редица крепости и в момента бавно напредват на север.
– Значи, дори и да иска, Лъв ІІІ няма откъде да прекара отрядите от Армениак, Опсикион и Анатоликон. В Тракия, Македония и Илирия войската е малко – знам го още от баща си. В Константинопол обикновено има гарнизон от около 15–20 000 души (поне така беше по мое време) и следователно – градът е обречен! – отрони дъщерята на Юстиниян ІІ и се замисли.
Тервел само кимна с глава в съгласие и двама яздиха дълго, без никой да промълви и дума. Около тях ловът протичаше с пълна сила, но те не забелязваха нищо. Канът, за кой ли път през последния месец, отново и отново премисляше обстановката и търсеше най-правилното за България решение.
Царица Анастасия, хванала здраво юздите на кобилата си, мислено се беше пренесла в Константинопол. Видя богатите стаи на Влахернския дворец и любимата си библиотека с древни манускрипти от цял свят. Спусна се мислено по приказните алеи на парка под двореца „Вукелион“ и стигна до красивата малка мраморна беседка, където получи първата си греховна целувка. Спомни си първото си причастие в прекрасната „Света София“ и златотъканите дрехи на свещениците. Пренесе се на хиподрума и чу рева на възторжената и пъстра тълпа, тропота на копитата и грохота на обкованите в желязо тежки колела във вихрения бяг на състезаващите се квадриги. Разходи се по любимите си тесни улички из града и по златистия пясък на морския бряг. Почти физически усети ласкавия плисък на солените вълни по краката си и потръпна – всичко това беше заплашено да изчезне! Самата мисъл, че може да бъде завладян нейният град – градът на дедите й, сърцето на империята, символът на православната християнска религия, и да бъде унищожено всичко, което олицетворява византийската култура и история, я ужаси, потресе до дъното на душата й и я накара буквално да се разтрепери.
– Моля те, спаси ги! – прошепна тя със сълзи на очи. – Моля те! Твоята конница е непобедима, помогни им! О, Боже! – и сълзите рукнаха от очите й неудържимо.
Чул треперещия глас, Тервел се обърна и видя сълзите в прекрасните очи на съпругата си. Приближи се с коня си, пресегна се, прегърна я ласкаво с лявата ръка и тихо каза:
– Моля те, не плачи, теб не те заплашва нищо!
Ридаейки неудържимо, Анастасия се сгуши през коня в рамото му и хълцайки, през сълзи, тихо отрони:
– Аз съм твоя съпруга, обичам те и тук е семейството ми. Знам, че съм в безопасност в България, но там е душата ми!
Тервел я погледна внимателно. За първи път чуваше от нея подобни думи, очевидно излезли от дълбините на сърцето й, и се замисли дълбоко. Малко по-късно с махване на ръка към охраната си обърна коня обратно и всички поеха към Плиска.
Ловът продължи без тях, а двамата – българският владетел и неговата любима съпруга – яздеха бавно, коляно до коляно, всеки потънал в собствените си мисли.

ІІ.
В ранните зори на 14 август 717 г. лагерът на емир Маслама край Силимбрия беше още потънал в дълбок сън и никой, дори и охраната, не забеляза лумналия в гората далече на север буен огън.
Изведнъж от запад се надигна страхотен грохот и черна лавина от хора и коне, облечени целите в желязо, се стовари върху сарацините. Настана паника, никой не знаеше какво става, хиляди хора се лутаха като замаяни от ужас, уплашени коне, отвързани или изтървани, тичаха като подивели из лагера, а първите десетки жертви вече лежаха мъртви. И преди някой от арабите да успее да разбере каквото и да било, от изток се надигна с оглушителен тътен нова стена от страховити конници и насмете пред себе си първите попаднали на пътя им сънени и лутащи се безпомощно войници.
Клането по двата края на големия боен лагер беше безмилостно жестоко, а в центъра пълководецът Убайда хладнокръвно организираше отбраната по двата фланга, без дори да знае кой го е нападнал. Арабите постепенно се съвземаха от шока и се отбраняваха ожесточено, но пешаците, изправени пред желязната стена на българската конница, падаха покосени редица след редица.
Емир Маслама, не по-малко изненадан от внезапния удар и бесен от проспаната заплаха, за около час успя да събере около себе си около хиляда и петстотин от разпилените си в паниката конници. Застана начело и ги поведе на север с цел да заобиколи нападащия от запад отряд и да му излезе в гръб.
Слънцето вече огряваше с първите си лъчи полето, когато отрядът напускаше лагера и пое на север. В този миг от далечната гора се зададе черна, като огромен градоносен облак, сякаш безкрайно дълга редица конници, препускащи в галоп на юг, с извадени саби и мечове, размахали бойни брадви, обвити в облаци прах. В средата пред тях, на великолепен бял жребец и с тежка сабя в ръка, в пълен кариер летеше командирът им, а бойният вик на бойците му заглуши и трясъка на битката зад гърба на Маслама.
Емирът закова коня си втрещен и изумено впери поглед напред – никога през живота си не беше виждал такива конници – всички до един облечени с блестящи люспести брони и тежки шлемове. Главите и гърдите на конете също бяха покрити броня, а тропотът на тежките им подковани копита разтресе земята. Разбра моментално, че ако продължи с плана си, е обречен на пълен разгром, и то още в началото на военната си кампания в Европа, и изрева:

• Право на север! Напред!

Отрядът му отговори с гръмовно „Аллах Акбар”, разгърна се моментално в боен строй и в галоп пое на север.
Ударът между двете конници беше титаничен. И от двете страни стояха опитни и калени в много битки войни, завързаха се жестоки двубои и никой нямаше и най-малкото намерение да отстъпва и крачка назад. В центъра, в зоната на най-жестоката битка, плътно обкръжен от гвардията на Аудан, бясно се сражаваше и канартикин Таберган, а труповете на хора и коне се трупаха на страховити камари около тях.
Усетил равновесието в битката, багаин Умор подаде сигнал и изведе хората си от сражението и преди някой да се усети, прилегнал ниско над гривата на коня и развял дългите си мустаци, пое в бесен галоп с отряда си на изток. Бързо заобиколиха сарацините и надавайки българския боен вик, устремно ги нападнаха в гръб. Не очаквали подобно развитие, арабите се смутиха и се огънаха. И настана сеч – безмилостна и невиждана до момента в историята на халифата.
Отрядът на емир Маслама, плътно обкръжил великия си военоначалник и защитавайки отчаяно живота му с телата си, започна бавно да отстъпва към основния лагер. А там Убайда вече беше успял по някакъв начин да организира разпилените отряди от пехотинците и остатъците от конницата си за отбрана срещу страшния си противник.
Величествено изправен на бойния си кон, кан Тервел спокойно наблюдаваше битката пред себе си, обкръжен от охраната, когато багатур Тохол се приближи с коня си и мълчаливо посочи с ръка на запад. Над хоризонта бавно се издигаше голям облак прах – идваше подкрепление! Тервел се обърна към багатура и рязко кимна с глава. Миг по-късно недалеч от тях лумна в буйни пламъци огромна клада.
Минути по-късно, сражението, както беше внезапно започнало, тъй и внезапно спря. Българските конници, облени в кръвта на противниците си, без никаква видима причина, прекратяваха двубоите, обръщаха конете си и надавайки победни викове, размахали оръжията си, поемаха на север. След по-малко и от четвърт час в лагера на сарацините и около него не беше останал нито един българин, всички препускаха в галоп и потъваха в дебрите на гората. А арабите, неразбиращи нищо, изумени гледаха след тях.

В късния следобед на 14 август 717 г., седнал на стола си и мрачен като буреносен облак, емир Маслама, гологлав, прашен и с опръскана с кръв ризница, изслуша отчета на Убайда за резултатите от сражението – убити бяха над три хиляди души, ранени бяха почти всички – незасегнатите бяха единици, разгромът на отряда му беше тотален! Потресен до дъното на душата си от чутите цифри, Маслама тихо попита:

• Кои бяха тия бойци? Знам, че Исавър няма такава конница – откъде се взеха?
• Предполагам, че са българите, о Ал-Амджад! – отговори още по-тихо Убайда. Беше паднал на едно коляно пред главнокомандващия армията на халифата, с разкъсана ризница, потънал в прах и кръв, с превързана и висяща на гърдите му дясна ръка, и ниско, виновно и уморено, навел глава.
• Тервел! – процеди през зъби Маслама. Беше слушал много за него и за непобедимата му конница, но дълбоко в себе си беше сигурен, че няма да се наложи да воюва с него. Така го уверяваха и мъдреците в Дивана в Дамаск. А днес той го нападна, и то толкова дълбоко в територията на Византия!

Емирът мълча дълго и замислено, вперил поглед далече на югоизток, там, където зад хълмовете се издигаха стените на величествения Константинопол. Край него прибираха труповете на убитите и ги отнасяха за погребение в полето, моллите пееха своите молитви към Аллах, знахари превързваха на място леко ранените или доубиваха тежко ранените, за да ги избавят от мъките им. Стонове и молитви огласяха въздуха.
Пристигналите вече отряди на емир Сулейман спряха на лагер северно и източно от района на битката. Войници и офицери потресени гледаха купищата трупове на хора и коне, надигналите се рояци мухи, виещите се ята от зловещи гарвани и потънали в ужасяващата смрад на кръв и разлагащи се на слънцето хиляди тела по бойното поле, горещо благодаряха на Аллах, че ги е запазил от тази гибел.
Много преди изгрев слънце на следващия ден емир Маслама вдигна цялата си войска от Силимбрия. След тях идваха още и още – безкрайна колона от въоръжен народ, протегнала се от моста на Хелеспонта, до главнокомандващия, яздещ великолепен арабски жребец.
Пред стените пристигнаха късно вечерта и започна най-дългата до момента обсада на вековния град – неповторимия и велик Константинопол.
Беше 15 август 717 година.