Автор: проект „Преосмисляне на българското образование в контекста на 21 век“
Последните две години отправиха сериозно предизвикателство пред образователната система в България и опитът показа, че дигитализацията на образованието има не само технологично, но също социално и културно измерение, при това свързано с дълбоки трансформации на ценности и парадигми в образованието. Новите медии създадоха нови начини за учене, социализиране и общуване, които са дълбоко различни от тези на предишните поколения.
Седмица преди откриването на новата учебна 2022/2023 година, в Централната сграда на БАН се проведе панелна дискусия на тема „Визии за българското образование в контекста на 21 век“. Дискусията е организирана по проект на Института по философия и социология на БАН „Преосмисляне на българското образование в контекста на 21 век“ с ръководител доц. д-р Христина Амбарева. Работната среща си постави за цел да събере ключови участници в системата на българското образование със своя гледна точки към социалните, психологическите, културните, познавателните и технологичните предизвикателства, пред които е изправено бъдещето на образованието в България. Срещата се състоя с любезното участие на г-н Красимир Вълчев – министър на образованието и науката (2017-2021), г-жа Мадлен Алгафари, психотерапевт и писател, проф. д-р Борис Манов, декан на Философски факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, гл. ас. д-р Христомир Йорданов, председател на УС на Общността за демократично образование и г-жа Милена Ленева, съучредител на фондация „Темпо“. На срещата задочно бяха представени и децата, най-важните участници в образователния процес, чийто глас обикновено се чува най-слабо в процеса на взимане на решения. Със съдействието на фондация „Темпо“ успяхме да чуем визиите на децата за това как си представят бъдещето на образованието в кратък филм, събрал собствените записи на учениците.
Модераторите на дискусията доц. д-р Мариана Тодорова и доц. д-р Благовеста Николова поставиха основите на дебата с въпроса: „Какви нови визии за българското училищно образование налагат процесите на дигитализация и автоматизация от последните няколко десетилетия? Можем ли да конструираме бъдещето на образованието независимо от глобалния политически консенсус по въпроса?
Този въпрос получи различни отговори.
„Разговорът за образованието е футурологичен“
Красимир Вълчев
Образователната система има нужда от този разговор. Сега подготвяме хората, които ще бъдат активни през следващите 50 години, а ние не знаем как ще се е променил светът. Трябва да отгатнем с разумна доза увереност какво ще се случи и как да подготвим децата и учителите, които ще бъдат активни след 50 години. Така че разговорът за образованието е футурологичен.
Ключов фактор е промяната в професиите. Промените, до които ще доведе навлизането на изкуствения интелект ще бъдат много по-големи от предишните фази на автоматизация. Промяната в образователната система е парадигматична. Ако досега е била една пирамида, която да даде предимно специализирани знания, сега трябва да бъде широка база, която да позволи адаптивност към професиите на бъдещето.
Смятам, че е важно да се направи и следното разграничение за мястото на информационните технологии в образованието: има обучение за ИТ и обучение чрез ИТ. Може би ще прозвучи парадоксално, но за да бъдат обучени децата за ИТ трябва да се обучават по-малко чрез ИТ.
Относно ролята на училището, е добре да се акцентира, че то трябва да възпитава компетентности, съзнание, отношения към заобикалящия свят. В дигиталната ера хуманитарната основа трябва да бъде по-силна, за да осигури социализираща функция, формирането на социално-емоционални умения.
Обучението за ИТ е много важно, за да подготви децата не само за ефективно взаимодействие с алгоритми, но и да бъдат човешкия фактор в управлението. Да има в България повече дигитални създатели, защото дигиталната креативност ще бъде едно от ключовите конкурентни предимства за нас в бъдеще. Хуманитарната насоченост на образованието допълва възможността да се развие такова креативно мислене и компетентности.
„При нас идват ученици, които отговарят на променящата се цивилизационна ситуация. А преподавателите изоставаме от тези промени.“
Проф. д-р Борис Манов
Проблемът с образованието е фундаментален екзистенциален проблем: за да има съществуване, трябва да има образование, т.е. предаване на съществуването чрез предаване на социалния опит. И от тази гледна точка е абсолютно задължително да си изясним проблема: всъщност какво е образование? Ние, включително и на днешната дискусия, по подразбиране приемаме, че знаем какво е образование. Какво е образование, каква е неговата структура? Структурата му се състои от обучение и възпитание. В литературата и нормативните документи тези три понятия (образование, обучение, възпитание) се употребяват като взаимнозаменяеми, при което се объркват целите, които трябва да се постигнат с тях, както и механизмите и средствата, чрез които се постигат тези цели.
И по-нататък: каква е ролята на образователния процес като цяло? За мен като философ и преподавател и като социално същество, включително и като родител, задачата на образователния процес е цивилизационна. Т.е. във всеки един момент от развитието на човешката цивилизация образователните структури подготвят хората за това да живеят пълноценно в съответните цивилизационни условия. От тази гледна точка ние сега можем да говорим за смяна на образователната парадигма. Според мен от около десетина години – откакто смартфоните навлязоха в човешкия живот – навлизаме в нова човешка цивилизация и нова образователна цивилизационна ситуация.
От гледна точка на практиката, ще кажа как ние университетските преподаватели оценяваме студентите, които идват при нас. Аз имам над 40 годишна преподавателска практика. Аз съм решително против мненията, които масово се утвърждават в публичното пространство, че с всяко следващо поколение при нас идват непрекъснато по-слабо подготвени ученици. Това не е така. При нас идват ученици, които отговарят на променящата се цивилизационна ситуация. А преподавателите изоставаме от тези промени.
Колкото и да не ни се иска на нас по-възрастните, които днес обучаваме студенти и деца, новата, предстоящата цивилизация ще бъде дигитална. Сега не можем да си представим каква ще бъде тя. Само преди двадесет години, в началото на ХХI в., живеехме в общество, което – що се отнася до България – общо-взето се запознаваше с компютъра. В някои страни бяха по-напред, но и те не бяха в такова състояние, в каквото днес съществуваме. Това са всеизвестни факти, но ние трудно ги осмисляме. Даже и в дискусията, която провеждаме в момента, бягаме от този основен факт. Не искаме да го посочим с пръст и да кажем: ето това е проблемът. А това е действително проблем. Защото не знаем в какви условия ще живеят нашите деца (или в моя случай внуци), дори само след десет години. Те ще живеят в един съвършено различен свят. Преди години всички ние живеехме в един свят, а сега живеем в друг. Живеем в началото на нова цивилизация, а това означава, че образователната система трябва да се насочи натам. В противен случай тя няма да бъде ефективна. Трябва да намерим начин. Иначе ще изостанем безвъзвратно и училището ще катастрофира.
„Ако няма здрава психика, за какво са ни всички други знания, които ще се придобият?“
Мадлен Алгафари
Родени сме в тела. Това, което през последните години и сега много подсилено се случва заради онлайн обучението в нашите професионални води, са няколко нови диагнози.
Алекситимия – това е неспособността да се свържем със собственото тяло, да усетим сигналите, които то ни дава, да разпознаем емоцията, да я изразим и също да я разпознаем у другите.
Хиперактивност – това не е нова диагноза, но стана ясно, че колкото по-дълго се седи пред екран, толкова по-високи са нивата на допамин. Децата не могат изобщо да си намерят място, всичко в реалния живот им е скучно.
Когнитивно нетърпение – изразява се с това, че след повече от 2 скролвания на текста, имаме съпротиви да продължим да четем, не можем да концентрираме вниманието си и обемът му намалява.
Обезтелесяването – това е голям проблем, защото нивата на депресивност и тревожност се увеличават поради липсата на физически контакт.
И без да сме психотелесни терапевти знаем, че когато един човек прегърне друг човек, изпитва облекчение. Ако трябва да подплатя с биохимия, нивата на стресовите хормони – на кортизола, на адреналина, т.нар. кортикостероиди – веднага спадат, киселинността на тялото се намалява, алкализира се организмът, усвоява се по-добре серотонинът, увеличават се нивата на окситоцин (също хормон на щастието), ендорфините, фенилатиламини и др. субстанции на тялото, които наричаме невромедиатори. Това на житейски език се казва „успокояване“. Тревожността и депресивността спадат, а те са една присъда на нашето време, заради стреса, който изпитваме ежедневно. Ние твърде много сексуализираме тялото и сме свели физическия контакт едва ли не само до еротичната му версия. А той има преди всичко човешка, безполова версия, от която здравето ни зависи точно толкова, колкото от въздуха, който дишаме.
Апостроф на всичко казано дотук за цивилизационната роля на училището, но аз смятам, че то трябва да има де-цивилизационна роля. Защото ние имаме толкова много неверни вярвания. Днешният човек е наречен „Хомо Невротикус Нормалис“. Това е нормалното ни състояние заради огромното количество заблуди, в които вярваме. Те са свързани и с възпитанието, и с отглеждането на деца. Необходим е предмет себепознание в училище. Има нужда от елементарни познания, които да променят последиците от некомпетентното възпитание. Във възрастта преди седем години са всички причини да съществува професията психотерапия. Ако този предмет бъде въведен, когато станат родители тези деца, има шанс да допуснат по-малко грешки.
„Ние трябва да си направим така системата, че тя да може сама да следва бъдещето, което не можем да предвидим“
Христомир Йорданов
Това, което си представям за една работеща система, е не да кажем какво трябва да бъде училището, а да кажем „Аз не знам какво трябва да бъде идеалното училище“. Мога да си представя някакви цели, които искам то да постигне – хора, които се разбират, които са отворени, могат да познаят себе си, които могат да си комуникират с другите, да опознават другите, които имат достатъчно интерес към придобиването на академични знания.
Причините за това безсилие, което г-н Вълчев коментира в своето изказване, и тези медицински проблеми, за които г-жа Алгафари разказа в своето изказване, произтичат от това, че ние се опитваме да поддържаме една система, която е консервативна и не работи – и да я направим да работи. Моята теза е, че аз не знам какво е идеалното училище. Ние се опитваме да прилагаме един модел в нашето общество. Във финландското общество работи друг модел, в естонското, което също мога да ви препоръчам, работи трети модел, но това което моят опит в моделирането на еволюционни системи показва е, че ние трябва да си направим така системата, че тя да може сама да следва това бъдеще, което не можем да предвидим. Това най-лесно се постига, когато отделните училища имат пълната свобода да си изберат методите на преподаване, да знаят какви са целите, но как се постигат тези цели да не е работа на министерството.
Пътят, който ние намираме е да чуем естествените желания на децата. Ние се стараем да построим образователната система така, че да не е концентрирана върху нашите представи за това какво представлява едно обучение. Децата си се познават прекрасно, ако имат възможност да изследват сами себе си. Ако системата е такава, че позволява динамична промяна, а не е закостеняла върху нашите представи за това какво трябва да бъде една образователна система, то тогава тя може да вземе предвид всичките трудности на себепознанието, да вземе предвид насочването по новите пътища, които не можем да предвидим, а след това да следва – защото тя не може да изпреварва много – обществото, но да го следва възможно най-плътно.
„Когато кажем, че искаме обща визия за образованието, хората си мислят, че трябва да имаме едно образование за всички“
Милена Ленева
Това, което ме вдъхнови е думата „визия“ в заглавието на проекта, защото усещането е, че пропускаме тази част, когато говорим за образование. Не сме си оставили време и пространство да изградим визия за това образование, което искаме да имаме. Нямам точна рецепта. Имаме много хора, които имат различна визия и гледна точка и които по един или друг начин се опитват да добавят още нещо в програмата. Смятам, че трябва да си отделим време и пространство и да седнем съвсем целенасочено да изградим визия, за да може да си кажем „това искаме“.
Когато кажем, че искаме обща визия за образованието, хората си мислят, че трябва да имаме едно образование за всички. Не, визията трябва да е такава, че да включва възможност за демократично образование и възможности за много други образования. Не съм видяла такъв целенасочен опит на държавно ниво да помечтаем колективно за образованието си.
В различни формати, с различни колеги сме правили опити за помечтаем заедно. В последните години направихме няколко такива опита, в последния от които включихме и децата. Моето впечатление е, че те са оставени в тотална безтегловност. Ние възрастните се опитваме да осмислим какво се случва, но нямаме ясно послание към тях. Девет от десет креативни идеи във визията на учителите за мечтаното училище са свързани с метафората за наливане на знание в главите на децата. В сравнение с тях учениците на 11-12 години предлагат съвсем различни визии за своето училище.
Виртуален хакатон за училище на бъдещето (Видео ).
„Желанията и мечтите на децата максимално се доближават до това, което е реализирано във Финландия“
Мариана Тодорова
Желанията и мечтите на децата във видеото максимално се доближават до това, което е реализирано във Финландия. От началния до последния курс те прекарват само по четири часа в училище. Почти нямат домашна работа. Обучението е организирано на базата на проектното начало: по проект „Космос“ учат дисциплинарно физика, математика, право, демократични процедури на общуването, по проект „Екологична ферма“ учат математика, физика, биология, имат и проект „Национален парламент“. Това, което виждам като някакъв консенсус между необходимостта на времето и образованието, което децата искат, е наистина финландският модел. Но разбира се, внедряването на някакъв модел в друга държава не винаги работи, ключови са манталитетът и зрелостта на обществото.
Ключово, например, е да оценим доколко нашето общество е доволно от системата и доколко тази образователна система не го обслужва добре. Обществото очаква училището да създаде адекватен на глобалната реалност работещ човек. Родителите искат училището да изпълнява възпитаваща функция и да запълни дефицитите, за които те нямат време и намират извинения. Но когато стане дума за по-твърд подход, тогава родителите много бързо реагират и пресичат това желание.
Във Финландия моделът на проектния принцип, на демократичност, толерантност и емпатия е успешен, защото отговаря на манталитета на самото общество и то много ясно е дефинирало какви може да са границите в образователната система. Докато ние не сме решили тези културни и социални противоречия. Имаме очаквания училището да има възпитаваща роля, но се съпротивляваме, когато това се прилага.
„Училището е едно много специално място, където учениците имат достъп до научния консенсус и интелектуалното наследство на човечеството“
Благовеста Николова
Изказванията повдигнаха един много сериозен въпрос и той е, че обществата по някакъв начин концентрират всичките си проблеми на терена на училищното образование – икономика, демокрация, благоденствие, пазар на труда… Образованието като сектор е несправедливо натоварено с проблемите на всички останали системи и с невъзможността за ефективно политическо действие в тези системи. Всички ние концентрираме надеждите си и прехвърляме отговорността върху сектора на образованието.
А дали не трябва секторът малко да се еманципира и да се съсредоточи върху основната си функция. Дали тя е, както проф. Манов каза, „цивилизационна функция“? Училището е едно много специално място, където учениците имат достъп до научния консенсус и интелектуалното наследство на човечеството, независимо как те реагират на това като интересно или не. Нещо, с което като човеци трябва да бъдат въоръжени за своето бъдещо реализиране и съществуване като зрели хора.
Въпросът е много сложен, с много аспекти, на фона на криза на прогнозирането, на фона на криза въобще на въображението по отношение на бъдещето. Вече няма сигурност по отношение на това, какво може да ни връхлети, поради което може би ставаме свидетели на толкова богат списък от изисквания към образованието и към децата – какви трябва да бъдат, какви черти трябва да притежават, какви умения, какви знания… И така се получава, че според международните документи по въпроса, човекът, който трябва да излезе на изхода на образователната система, трябва да е едва ли не свръхчовек – като неговото най-важно качество е да съумява да навигира. Забележете, не просто да живее в този свят, който идва, а да навигира в него, защото това е един от ключовите термини, които се използват – да се адаптира и да навигира. Но също така да бъде и трансформираща субектност – да променя света и да го обновява.
Оставяме въпроса широко отворен. Надявам се дискусията да е била полезна за всички, някого да е провокирала, да е ядосала, така че да може да продължи процеса на мислене за всеки от нас.
Автор: проект „Преосмисляне на българското образование в контекста на 21 век“
