Няма как да не ви направи впечатление фактът, че учудващо малко жени са носители на Нобелова награда в областта на природните науки. Статистиката показва, че до момента средно се падат само по 3 жени на 100 нобелови лауреати. Дона Стрикланд, която спечели Нобеловата награда за физика през 2018 г., стана едва третата жена лауреат в цялата история на наградата в тази категория. Преди нея Нобеловата награда по физика е била връчвана само на Мария Кюри през 1903 г. и на Мария Гьоперт-Майер през 1963 г. от всичките 121 връчвания на наградата.
Сред общо 989-те носители на Нобелова награда в историята има само 61 жени. Но тенденциите в последно време са броят им да нараства бързо. Докато в периода 1901-1950 г. жените са били само 12, то през втората половина на ХХ век те са 18, а само за двете десетилетия от сегашния век са 31.
От 2000 г. досега е имало само две жени, носителки на Нобелови награди по физика. Наградата на Дона Стрикланд ѝ е присъдена съвместно с научния ѝ ръководител Жерар Муру от Екол Политекник и с американския физик Артър Ашкин. За тяхната разработка на метод за генериране на ултракъси оптични импулси с висок интензитет, който намира широко приложение в индустрията и медицината, както и във фундаментални научни изследвания.
Дона Стрикланд е родена на 27 май 1959 г. в Гелф, Онтарио (Канада). През 1981 г. завършва бакалавърска степен по физика в Университета “Макмастър“ и защитава докторат по физика със специалност оптика в Рочестърския университет през 1989 г. Докторската ѝ дисертация е на тема разработка на ултраярък лазер и приложението му за мултифотонна йонизация.
Към октомври 2018 г. Стрикланд е доцент към Университета на Уотърлу, където ръководи група, разработваща високочестотни лазерни системи за нелинейни оптически изследвания. Пионерските ѝ трудове в областта са от 1985 г. и водят до развитието на лазерни лъчи с висок интензитет и ултракъси оптични импулси. Работи и върху приложението на високочестотните лазери в лечението на пресбиопия на човешката очна леща.
В професионален план, Стрикланд е била заместник-председател и председател на Американското оптическо общество и тематичен редактор в списание “Optics Letters“ от 2004 до 2010 г. През 1998 г. печели изследователската стипендия на името на Алфред Слоун. През 1999 г., получава Наградата за отлични научни постижения на Премиера на Онтарио. През 2000 г. е удостоена с наградата “Котрел“ за научни изследвания и академично лидерство. А през 2008 г. е избрана за пожизнен член на Американското оптическо общество.
Другата жена лауреат по физика стана американският астроном Андреа Мия Гез, през 2020 г. Тя раздели половината от наградата с Райнхард Генцел, а другата половина от наградата беше дадена на Роджър Пенроуз. Призът им беше присъден за разработването и усъвършенстването на техники за изучаване на движението на звездите, с които те откриват наличието на супер масивен компактен обект в центъра на нашата галактика Млечен път, който към момента науката счита за черна дупка.
Гез е родена в Ню Йорк в етнически пъстрото семейство на Сузан и Гилбърт Гез. Баща ѝ е от еврейски произход и е роден в Рим в семейство с произход от Тунис и Франкфурт, а майка ѝ е от ирландско семейство от Норт Атълборо, САЩ.
В областта на химията вече имаме пет наградени нобелистки от началото на века насам. На първо място това е израелската кристалографка Ада Йонат. Тя спечели приза през 2009 г., заедно с Венкатраман Рамакришнан и Томас Щайц, за работата им по структурата и функцията на рибозомите. Така тя стана първата жена нобелов лауреат в областта на науката от Близкия Изток.
Макар семейството ѝ да живее в бедност, като малка, Йонат се вдъхновява от Мария Кюри и се премества в Йерусалим, където завършва Еврейския университет с бакалавърска степен по химия през 1962 г. и магистърска степен по биохимия през 1964 г. През 1968 г. защитава докторската си дисертация в института Вайцман, след като изучава структурата на колагена чрез рентгенова кристалография.
След докторантурата си Йонат заема постдокторантски позиции в университета “Карнеги Мелън“ и Масачузетския технологичен институт, където прекарва известно време в лабораторията на бъдещия нобелов лауреат Уилям Липскъм. Именно там тя се вдъхновява да изследва големите структури.
През 1970 г. тя установява единствената в продължение на много години лаборатория за протеинова кристалография в Израел. В периода 1977-1978 г. е гост-професор в Чикагския университет, а от 1979 до 1984 г. е лидер на група в Института за молекулярна генетика “Макс Планк“ в Берлин.
Йонат се съсредоточава върху механизмите зад протеиновия биосинтез, използвайки рибозомна кристалография – поле на изследване, което тя започва въпреки значителния скептицизъм от страна на международната научна общност. През 2000-2001 г. тя определя цялостните структури във висока резолюция на рибозомните подединици и открива универсалния симетричен регион, който предоставя основата и води процеса на полипептидна полимеризация. Впоследствие тя показва, че рибозомата е рибозим, което прави неговите субстрати в стереохимията подходящи за образуване на пептидни връзки и за катализа чрез субстрат. През 1993 г. тя визуализира маршрута, който поемат зараждащите се протеини – рибозомния тунел. Освен това, Йонат изяснява начините на действие на повече от 20 антибиотика, изследва механизмите на резистентността и синергията, дешифрира структурната основа на антибиотичната селективност и показва ключовата ѝ роля в клиничните изследвания, като по този начин полага основите на структурно-базирано проектиране на лекарства. В областта на рибозомната кристалография, Йонат въвежда нови техники, които впоследствие стават стандартни в структурната биология и позволяват провеждането на сложни проекти.
През 2009 г. Ада Йонат стана първата израилтянка, носителка на Нобелова награда по химия, когато тя заяви, че няма нищо особено в това жена да спечели наградата.
След това през 2018 г. наградата за химия взе американската инженер-химичка Франсис Хамилтън Арнолд, заедно с Джордж Смит и Грег Уинтър. Тя е родена на 25 юли 1956 г. в Еджуд, край Питсбърг, в семейството на ядрения физик Уилям Хауърд Арнолд. През 1979 г. получава бакалавърска степен по машинно и авиокосмическо инженерство в Принстънския университет. След като работи в Южна Корея, Бразилия и Института за изследване на слънчевата енергия в Голдън, през 1985 г. защитава докторат по химическо инженерство в Калифорнийския университет – Бъркли, след което започва работа в Калифорнийския технологичен институт. Там тя става един от пионерите в разработването на насочената еволюция на ензимите.
Нобеловата награда ѝ е присъдена за работата ѝ върху насочената еволюция на ензимите.
По същество еволюцията представлява адаптирането на видовете към различни среди, посредством което е създала огромното разнообразие от форми на живот. Франсис Арнолд използва същите принципи – генетична промяна и селекция – за разработване на протеини, които решават химическите проблеми на човечеството. През 1993 г. Арнолд провежда първата насочена еволюция на ензими, които са протеини, катализиращи химични реакции. Използването на нейните резултати включва по-щадящо околната среда производство на химически вещества, като фармацевтични продукти, и производство на възобновяеми горива.
Само две години след награждаването на Франсис призът бе спечелен едновременно от две жени – Еманюел Мари Шарпантие и Дженифър Даудна, за разработването на метод за геномно редактиране.
Еманюел Мари Шарпантие е френска изследователка по микробиология, генетика и биохимия. От 2015 г. е директор на Института Макс Планк за инфекциозна биология в Берлин.
През кариерата си тя работи като асистент в университета “Париж-VI: Пиер и Мария Кюри“ от 1993 до 1995 г. и като сътрудник на института “Пастьор“ от 1995 до 1996 г. Мести се в САЩ, където е сътрудник към Рокфелеровия университет до 1997 г. По това време работи в лабораторията на микробиоложката Илейн Туоманен, където спомага за демонстрирането на това как патогена Streptococcus pneumoniae развива резистентност към ванкомицин. След това Шарпантие става асистент в медицинския център на Нюйоркския университет от 1997 до 1999 г. По това време публикува труд, в който изследва регулирането на растежа на космите при мишки.
След пет години в САЩ, Шарпантие се завръща в Европа и оглавява лаборатория като гост преподавател в Института по микробиология и генетика към Виенския университет. През 2004 г. тя публика откритието си на РНК молекула, участваща в регулирането на синтеза на Streptococcus pyogenes. През следващите две години е началник на лаборатория и асистент в Департамента по микробиология и имунобиология. През 2006 г. става доцент по микробиология и е хабилитирана в Центъра по молекулярна биология. В периода 2006-2009 г. е началник на лаборатория и доцент в лабораториите Макс Перуц.
През 2015 г. приема предложение от дружеството Макс Планк да стане научен член и директор на Института по инфекциозна биология в Берлин. От 2016 г. е почетен професор към Хумболтовия университет на Берлин. Същата година е приета за член на Кралската шведска академия на науките.
Неин партньор в работата им по създаването на технология за редактиране на генома е американската биохимичка Дженифър Ан Даудна. Тя е родена на 19 февруари 1964 г. във Вашингтон, САЩ. След като завършва специалност химия в Помона Колидж продължава образованието си в Харвардския университет. Там тя работи в лабораторията на нобеловия лауреат по физиология и медицина от 2009 г. Джак Шостак. През 1989 г. завършва докторантурата си по биохимия. През 1994 г. работи като постдокторантка в Колорадския университет в Боулдър под ръководството на нобеловия лауреат по химия от 1989 г. Томас Чек, а след това е приета на работа в Йейлския университет. През 2002 г. се премества в Калифорнийския университет – Бъркли, където служи като професор по биохимия и молекулярна биология.
В началото на научната си кариера Даудна работи по извеждането на триизмерните структури на РНК молекули, което хвърля светлина върху каталитичната активност на РНК. По-късно изследва контрола на генетичната информация чрез определени малки РНК молекули и започва да се интересува от CRISPR, които са част от бактериалната имунна система. Дженифър Даудна и Еманюел Шарпантие откриват, че водещата РНК секвенция може да бъде редактирана така, че да насочи CRISPR към точно определена ДНК секвенция. Откритието им бързо трансформира областта на геномното инженерство, създавайки нови възможности за лечение на човешките болести.
И накрая през тази година Нобелова награда за химия получи и американската химичка Каролин Бертоци, заедно с Мортен Мелдал и Карл Шарплес, за работата им върху развитието на клик-химията и биоортогоналната химия.
Какво е клик-химията и как ни помага тя?
Химиците се стремят да създават все по-сложни молекули, но това отнема много време и излиза скъпо. Клик-химия означава, че молекулярните градивни елементи се свързват бързо и ефективно. Около 2000 г. Каролин Бертоци започва да използва клик-химията в живите организми. Тя разработва биоортогонални реакции, които протичат вътре в живите организми, без да се нарушава нормалната химия на клетката. Тези реакции сега се използват за изследване на клетките, проследяване на биологични процеси и подобряване на таргетирането на лекарства за рак.
В последната категория от природните науки – Физиология или медицина – наградените от Нобеловия комитет жени през новия век са общо шест. През 2004 г. с награда бе отличена американската неврофизиоложка Линда Бък, заедно с Ричард Аксел, за изследванията им върху обонятелните рецептори и организацията на обонянието на човека и бозайниците.
Линда Бък е родена на 29 януари 1947 г. в Сиатъл, Вашингтон. Бащата на Линда е електроинженер, а майка ѝ домакиня. Получава бакалавърска степен по физиология и микробиология през 1975 г. в Университета във Вашингтон и доктор на науките по имунология през 1980 г. в Университета на Тексаския югозападен медицински център на Далас.
В хода на изследователската си дейност през 1991 г. открива по какъв начин животните и хората могат да възприемат и отличават хиляди различни вещества за миризма и вкус. Тя създава основата за молекулярно-генното изследване на обонянието. По този начин може да се създаде представа как се осъществява възприемането на миризмите и тяхното превръщане в нервни импулси и реакцията на мозъка. При изследванията си Аксел и Бък доказват, че всеки неврон е свързан само с един тип рецептор и в лигавицата на обонянието рецепторите са случайно разпределени. В мозъкът те се възприемат като получавани от едно място.
Ричард Аксел и Линда Бък откриват стотици генни кодове за рецепторите за обоняние, които се намират в невроните за обоняние в носа на човека. Всеки един рецептор за обоняние е определен протеин, който се променя, когато съответната молекула на ароматното вещество достигне до рецептора и се заключи в него, като предизвиква изпращането на електрически сигнал, който достига до мозъка. Разликите между обонятелните рецептори означават, че определени видове аромати предизвикват отделянето на сигнал от определен вид рецептор и ние сме способни да интерпретираме различните сигнали от нашите рецептори като специфични миризми.
През 2008 г. наградата спечели френската вирусоложка Франсоаз Баре-Синуси, като я сподели с проф. Люк Монтание и Харалд цур Хаузен. Под ръководството на Люк Монтание тя участва в откриването през 1983 г. на ретровируса ХИВ, предизвикващ СПИН.
Франсоаз Баре-Синуси е родена в Париж на 30 юли 1947 г. Присъединява се към Института Пастьор в Париж в началото на 70-те години. От изследователски разработки за вируси скоро се специализира в разработката на ретровируси. Това откритие показва спешната необходимост от диагностични тестове за контрол на заболяването. Тя е автор и съавтор на над 200 научни публикации, участвала е в над 250 международни конференции и е обучила много млади изследователи.
Баре-Синуси активно допринася за учредяването на няколко научни дружества и комитети към Института Пастьор, както и на други организации, занимаващи се с “Чумата на ХХ век“ – СПИН, като Националната агенция за СПИН изследвания във Франция. Също така е консултантка на Световната здравна организация и UNAIDS-ХИВ.
Франсоаз Баре-Синуси непрекъснато работи за създаване на постоянни връзки между фундаменталните научни изследвания и клинични изследвания, с цел постигане на конкретни подобрения в областта на превенцията, клиничните грижи и лечение. През 2009 г. пише отворено писмо до папа Бенедикт XVI в знак на протест по изявленията му, че презервативите не са най-доброто средство за борбата със СПИН.
Елизабет Блекбърн е австралийско-американски нобелов лауреат, която е и бивш президент на Института за биологични изследвания Солк. През 1984 г., съвместно с американската молекулярна биоложка Каролин Грейдър, откриват теломераза – ензимът, който зарежда теломерите. За тази работа двете получават Нобелова награда за физиология или медицина за 2009 г., споделяйки я с Джак Шостак. Откритието им е, че теломерите се защитават от прогресивно скъсяване с помощта на ензима теломераза. Работата на тримата оказва огромно влияние в областта на онкологичните заболявания и изследванията на стареенето. По този начин Блекбърн стана първата австралийска жена Нобелов лауреат. Тя също така е работила в областта на медицинската етика и е противоречиво освободена от президентския съвет по биоетика на администрацията на Джордж Буш.
Ту Йоуйоу пък е китайска химичка и фармацевтка, учен-медик и преподавател. Тя е най-известна с откриването на артемизинина и дихидроартемизинина, използвани в лечението на малария и така спасили милиони животи. Откритието на артемизинина и лечението на малария се смятат за съществен пробив в тропическата медицина през XX век и в подобряването на здравния статус на хората от бедните страни.
За работата си тя получава през 2011 г. наградата “Алберт Ласкер“ за клинични медицински проучвания и Нобеловата награда за физиология или медицина за 2015 г. съвместно с Уилям Кемпбъл и Сатоши Омура.
И накрая през 2014 г. норвежката биоложка и психоложка Май-Брит Мосер, заедно с Джон О’Кийф, получават Нобеловата награда за физиология или медицина. За тяхното откритие на клетки, образуващи позиционираща система в мозъка.
Защо въпреки всичко тези жени са все още толкова малко?
Определено не можем да обвиняваме съвременният Нобелов комитет в сексизъм и предразсъдъци, каквито някога в миналото може и да е имало. Обясненията понякога могат да са неочаквано тривиални.
Една от причините може би е тенденцията жените по принцип да се ориентират повече към хуманитарните науки отколкото към природните.
Другата е чисто физиологична – бременността, майчинството и въобще семейният начин на живот, отнемат голяма част от времето на жените и то точно в най-активната им възраст и кариерата. А за открития от такъв ранг, че да бъдат наградени от Нобеловия комитет, се изисква наистина максимално много време, работа и концентрация.
Има го и моментът с това, че жените все още не са натрупали критична маса в научните институции, за да се издигнат достатъчно много от тях до световно известни учени. Отделно има и относителна липса на толкова ярки личности, каквато е била например Мария Кюри, които да вдъхновяват останалите жени и да служат като примери за подражание и стремеж към научни успехи.
Много от тези обстоятелства обаче подлежат на промяна. Най-малкото тенденциите напоследък показват, че такава промяна вече е започнала. Със сигурност има огромна нужда от повече жени в науката и приносът им към нея е безценен.
Да се надяваме, че няма да се наложи да чакаме още половин век до следващата жена нобелист по физика и интересът към нея да е само заради нейната работа, а не заради нейния пол. И един ден в бъдещето, жена нобелист, от прецедент да стане нещо съвсем нормално и редовно.
От ляво надясно: Елизабет Блекбърн, Каролин Грейдър, Ту Йоуйоу и Май-Брит Мосер.
Съставил: Радослав Тодоров
Източници: nobelprize.org, nauka.offnews.bg, en.wikipedia.org, m.economy.bg
Изображения: canva.com, wikipedia.org