Направи дарение на училище!

България е сред първите страни, в които жените са допуснати до университетите. У нас още през 1901 г. е разрешено на жени да следват в Софийския университет, с което занапред значително започва да се увеличава потенциалът на нацията за реализиране на научни иновации и нововъведения и въобще за развитието на българската наука.
Така стигаме до днешното време, когато България е на челните места в Европа по брой на жените учени в различните научни институти.

Примерите за жени, които са станали именити учени в българската история са много. Всеки е чувал за Вера Мутафчиева, Елисавета Карамихайлова или Люба Огненова. Всички те отдавна са се превърнали в светила в науката и са запомнени като големи личности. Но сред тях има и такива, които все още не са влезли в богатата ни история по простата причина, че все още са живи и продължават да я пишат.

От списание “Българска наука” имаме уникалния шанс да се срещнем и разговаряме с тях на живо за техния дълъг и интересен път като учени и като личности. Въпреки, че те са израстнали и са се развивали в една по-сурова епоха, когато отношението към жените, включително и в научните среди, е било малко по-специфично отколкото е днес, това никога не ги е спирало да се борят и реализират.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Ани Пройкова е професор по физика в Софийския университет и ръководител на Лабораторията по високопроизводителни изчисления в София Тех Парк.

Като малка родителите ѝ първоначално я насочват към музиката. Дълги години тя свири на пиано, но постепенно математиката започва да заема все по-централна роля в нейния живот и в крайна сметка да я насочи към Физическия факултет. Тя счита себе си за много голяма късметлийка, с това че по времето на нейното следване във факултета е имало изключително добри и вдъхновяващи асистенти. Хора, родени таланти, които винаги са готови след края на часовете да седнат със студентите в двора на кампуса, да разговарят с тях до безкрай и да им помагат както могат. 

За момичетата разбира се и по онова време нещата са ставали малко по-сложни в определен момент. Ани Пройкова ражда първия си син когато е студентка в четвърти курс. Но въпреки, че това е един от тежките курсове, тя не прекъсва. Това става възможно, тъй като асистентите не я освобождават от лабораторните упражнения, а просто ги изместват във времето. Те я изчакват първо да роди и през август отварят лабораториите специално за нея за да си направи упражненията. От една страна може да изглежда като грубо отношение, това че просто не са я освободили от тези упражнения поради достатъчно уважителна причина, от друга обаче лабораторните упражнения са изключително важни за бъдещото ѝ развитие и тя оценява този жест като положителен.

Както нейният колега проф. Борислав Славов по-късно ще ѝ сподели – очакванията към жените във физиката по принцип са по-малки и от страна на преподавателите и от страна на родителите им. Така че ако някое момиче постигне добри показатели, тя много лесно получава шанс да върви напред. Защо това е така, не може да се каже със сигурност, но вероятно играе роля фактът, че броят на жените в природните науки от много години насам традиционно е бил малък.

Проф. Пройкова смята, че двата пола са създадени да се допълват и както го правят в живота, така може да го правят и в науката. Жените най-малкото внасят цвят във физиката, понякога те могат да дават по-различен принос и подход при начина на получаване на дадено решение.

Според проф. Пройкова бъдещето ще покаже, че включването на жените в науката е правилно. Половете имат значение и те са създадени именно за да са различни и да се допълват. 

Жените, които усещат удовлетворение от това, което са направили, са по-широко скроени и дават възможност за по-големи изяви и на бъдещите поколения. Може би защото женската природа просто е такава, че да дава на следващите поколения възможности.

Проф. Лизбет Любенова е директор на научния архив на БАН, помещаващ се в централното управление на академията.

Тя споделя, че историята всъщност не е била първата ѝ любов, понеже израства във време, в което отначало децата обикновено са се реели между различни области докато изберат на коя да се отдадат. От 5-годишна възраст се занимава със свирене на пиано, след което последователно с балет, френски език, спорт, поезия и дори театрално изкуство. Но всяко от тези занимания е допринесло с нещо за изграждането на личността и професионалните ѝ умения. Например от участията ѝ пред публика на сцената идва нейното спокойствие, когато говори пред камера или пред големи аудитории, а от писането и рецитирането на стихове се оформя нейният умел и може би най-сладкодумен изказ сред българските историци.

Съдбоносният момент за бъдещото ѝ развитие идва в 10-и клас, когато прочита “Древна Тракия” на Христо Данов. Това обръща вниманието ѝ към един свят, който все още е съвсем непознат, тъй като основите на тракологията тогава едва са се полагали.

След завършването си на Софийския университет започва като архивист – проучвател в института по история, а впоследствие докторира по историография и реално става първият човек, който има диплома като историограф в България. Поради спецификата на времето и през този период от живота си се налага последователно да сменя различни области – преминава от църковна история, през етнология, европейска история и накрая отново се връща към изворознание и архивистика, с каквото се занимава и до момента в качеството си на директор на архива.

Всичко това обаче ѝ дава възможността да съпоставя отделни дисциплини и така да търси и намира по-обективната истина.

За Лизбет Любенова не титлите правят един специалист голям учен, а на първо място това дали е човек, дали си върши нормално работата и дали е истински авторитет. Този начин на мислене винаги ѝ е давал една свобода и спокойствие. Поради, което тя винаги е можела без излишни емоции да си подава оставката, когато не е недоволна от отношение или процес на работа. Тя дава за пример османистът Катя Венедикова като идеал за това какъв трябва да бъде един перфектен специалист, макар и не получил цялото признание, което заслужава.

Сравнявайки старото с новото тя лично съжалява, че е живяла през социализма и счита това за огромно загубено време. Сега младите, които не са били докоснати от това време, не могат да оценят свободата, с която разполагат днес – тя просто им е дадена наготово и затова те не я забелязват. Решенията са в техните ръце и те могат наистина да пътуват и да се реализират свободно и в страната и в чужбина.

Според Лизбет поради незнайни причини великият творец е създал едно като цяло некачествено човечество. Но може би именно в това е замисълът – ти да вървиш към усъвършенстване на материята за да достигнеш някакъв космически промисъл. Ние все още не го знаем какъв е и не можем да го разгадаем. Затова младите трябва да разберат, че в началото е словото и то води до творчеството и онази творческа енергия, която на практика държи живота, доразвива го и усъвършенства материята. И след като сме създадени по образ и подобие божие, трябва да се държим поне малко като творци и отговорни, за да направим тази земя собствен дом и да не я съсипваме, защото в крайна сметка животът е уникален.

Друга забележителна личност в българската наука е Пенка Лазарова – магистър по физика в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на множество публикации в областта на историята на физиката (включително на една книга в съавторство и на редица научни студии), притежател на наградата на БАН за журналисти за 2002 г. и на почетната грамота и значка по случай 60-годишнината на ТУ – София (2005).

Започва трудовата си кариера в БАН, но по-голямата част от нея преминава в Националния политехнически музей, където е главен уредник и разработва музейни

образователни програми. Член е на СУБ, СФБ, на Националния комитет “Science on Stage” и на History of Physics Group of the European Physical Society. Била е член и на българските делегации на фестивалите на физиката в CERN и ESA.

Тя споделя, че навремето е записала Физика – производство и профил, с младежката амбиция да стане българската Мария Кюри. Завършва магистратура по атомна физика, но в крайна сметка се ориентира към политехническия музей, където историята на физиката, науката и техниката се превръща в нейно хоби.

След музея тя започва да се занимава със списание “Наука” и признава, че като редактор на това списание е научила неподозирано много нови неща. 

Голяма част от работата ѝ е свързана с комуникация и популяризиране на науката, чрез организиране и участие в изложби, конкурси, фестивали, както и писане на статии за история на физиката в списанието. Участвала е, заедно с проф. Ани Пройкова, в конференцията на ЮНЕСКО в Париж – “Жените във физиката”.

Тя отбелязва, че специално в България има много жени, които се занимават с физика и въобще с наука, давайки за пример наскоро излезлия сборник на БАН за всички жени, излезли с някакви научни степени. Според нея има какво да се желае по въпроса за това на какви позиции са жените в научните организации. Жените академици в БАН, например са малко, но напоследък вече се наблюдава раздвижване и в тази насока. Освен много жени ректори на университети, отскоро заместник-председател на БАН е проф. Евдокия Пашева, както е била Вера Мутафчиева в миналото. Докато сред директорите на институтите в днешно време вече определено има много жени, като според наблюденията на маг. Лазарова дори процентът е леко в полза на тях, спрямо мъжете. Тя посочва и проектът “Европейска нощ на учените”, в който също повечето участници са жени.

Проф. Радостина Александрова работи в Института по експериментална морфология, патология и антропология с музей при БАН, а също така е и хоноруван преподавател в Биологическия факултет на Софийския университет. В момента тя се занимава с различни проекти в областта на вирусологията и експерименталната онкология и онкофармакология. 

През годините преподава вирусология и нейните различни варианти, като имунология, генетика, клетъчни култури, патобиохимия, също молекулярна онкология, клетъчно и тъканно инженерство, както и биология на човека в Медицинския факултет на Софийския университет и др.

Тя винаги се е интересувала от много и различни аспекти на науката. За нея това да откриваш нови пътища и да отваряш врати, които дотогава дори не си забелязал, че съществуват и дори да правиш такива врати, е едно голямо предизвикателство.

Това, което я ориентира към молекулярната биология са на първо място нейните родители, които са се занимавали с имунология и ветеринарна медицина, както и учителката ѝ по биология в гимназията и накрая – един справочник за висшите учебни заведения, в който открива, че именно това е специалността, с която иска да се занимава.

Впоследствие тя работи основно по създаване на модели за проучвания в областта на онкологията – върху хетерогенността на раковите клетки, върху вирусната онкогенеза, туморна имунология и т. н. 

Тя приема работата си като хоби и се занимава с нея включително и през свободното си време, без това да ѝ пречи. Наред с експерименталната работа проф. Александрова преподава на студенти и докторанти, но това, на което най-много държи е популяризирането на науката. За нея няма смисъл от знанията ако те не бъдат споделени.

Като един човек, който иска да живее интересно проф. Александрова счита себе си за щастлива, тъй като има уникалния шанс всеки ден да научава нещо ново, особено когато това е нейна работа и хоби едновременно. За нея щастието, това е хармонията – да се чувстваш добре, да се чувстваш обичан, да се чувстваш на мястото си и да знаеш, че си полезен. Когато си ловец на открития и знания, това винаги може да поддържа мозъка ти жив и въображението ти във форма. Защото науката е едно невероятно приключение и пътешествие, които си заслужава да бъдат изживяни.

Текст: Радослав Тодоров

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!