Източни следи и западни търсения : Мощи и мощехранителници между  Византия и Запада

Холгер А. Клайн

Превод: Ива Георгиева

Разбери повече за БГ Наука:

***

Сред множеството източни предмети, достигнали Западна Европа в периода между  седми и петнадесети век като подаръци, откраднати или изтъргувани придмети, свещените реликви заемат важно, макар и необичайно, място.[1] За разлика от други търговски стоки и луксозни предмети  като коприна, злато, слонова кост и скъпоценни камъни, чиято реална стойност е тясно свързана със стойността на материала, от който са направени, ценността на реликвите не само не е лесна за определяне, а по-скоро невъзможна, ограничена в чисто паричен или икономически смисъл.[2]  По-точно, както отбеляза Патрик Гиъри, тяхната стойност се оформя от общото разбиране за споделени вярвания и определя тяхната автентичност и полезност в частно социалната и културната сфери.[3] Ако стойността на реликвите, в този смисъл, не се определя от материалната стойност, а е резултат от комплексни социални, културни и религиозни взаимодействия, следва да се запитаме, как, в специфичния случай с Източните реликви, се конструира тяхната ценност – или по-скоро реконструира – в социалната и културна среда на Западна Средновековна Европа.[4]  Също, може да бъде зададен въпросът, по какъв начин стойността на реликвите е била повлияна от обстоятелствата около придобиването им и начините на предаването им, до каква степен е свързана достоверността или заявения източен произход, и по какъв начин това може да рефлектира върху нарастващото западно познаване на техния произход и място в културната история на Изтока. Ако приемем дефиницията на Джордж Симел за конструирането на ценностност и наречем „ тези обекти ценни, защото удържат на нашето желание да ги притежаваме”[5], следва да се запитаме как нарастващото западно познание и желание за тези свещени предмети се е отразило на техните стойност и статут на предмети на икономически и неикономически обмен.[6] Това е целта на настоящия труд – да изследва тези и свързани с тях въпроси, от една страна чрез проучване на литературните сведения за трансфера на мощи  и мощехранителници от Византия към Латинския запад и от друга страна – художествените реакции, които са предизвикали в новата социална и културна среда, където са били поставени. Докато мощите от изтока, особено части от Честния Кръст, се смята, че са достигнали западна Европа още през четвърти век под формата на лични подаръци и свещени сувенири, хронологичната рамка, избрана от настоящото изследване се простира от завладяването на Йерусалим от арабите през 637/38г до Османското завладяване на Константинопол през 1453г.[7] Този избор е направен въз основа на факта, че в този период Византийските императори заявяват и утвърждават себе си като пазители, защитници и разпространители на най-светите реликви за Християнския свят, особено тези, свързвани със Страстите Христови, Богородица и определени източни светци. Притежанието на тези реликви е това, което потвърждава близката връзка на императора с божествените сили, гарантира му победа в битки и носи на управлението му политически и духовен престиж, които други християнски владетели могат да се надяват да придобият само ако самите те придобият подобни скъпоценни и наистина безценни обекти.[8]

Свещени дарове и безценни съкровища

Ще започна с кратък исторически разказ, или по-скоро част от историческа фикция, записана от Арнолд Любекски в неговата Хроника за Славяните[9] от ранния тринадесети век. Пасажът, за който става дума описва посещението на Хенри Лъв (Хайнрих Лъв) херцог на Саксония и Бавария, в двора на император Мануил I Комнин по повод поклонение до Светите земи[10]. Както и други западни благородници и поклонници преди него, херцогът пристигнал в Константинопол в ранния април на 1172г, малко преди Великден, и планирал да продължи пътуването си с кораб от византийската столица. По случай пристигането си, херцогът се представил пред императора, по обичай от родните му земи, „ с много и прекрасни дарове, красиви коне със седла, брони и мечове, както и с алени мантии и одежди от най-фин лен[11]”. В отговор, Хайнрих бил поканен да участва в дворцовите подготовки за отпразнуването на светия празник Великден и му е даден блестящ прием в двора[12]. По този повод, херцогът и свитата му получили в отговор скъпи дарове[13]. Докато императрица Мария осигурила на Хайнрих „ кадифе, достатъчно, за да облече всичките си рицари, като добавила за всеки рицар различни кожи, дори малки парчета самурова кожа”, императора се погрижил херцога да получи „ здрав кораб, изобилно снабден с всичко необходимо” за превоза на него и хората му до Акра[14].

 Дотук описанието на Арнолд на приема и отношението към херцога във Византийския двор не съдържа нищо необичайно, нито по отношение размяната на подаръци, нито по начина, по който били разпределени[15]. Описанието на втората среща на Хайнрих с Мануил, обаче, след завръщането му от Светите земи, заслужава по-обстойно внимание. „ Дълбоко зарадван, поради завръщането на херцога” пише нашия хроникьор, „ Мануил внимателно го уговаряше да остане за още няколко дни, дарявайки го с 14 мулета, натоварени със злато, сребро и копринени одежди. Херцогът му благодари най-искрено, но отказа подаръците с думите : „Господарю, достатъчна ми е благосклонността във вашите очи”.  След продължителни настоявания от страна на императора и неотстъпчивост от страна на херцога, Мануил накрая му даде много от свещените мощи, които бе пожелал по-рано. Той освен това добави много скъпоценни камъни. Така изпратен, херцогът замина в мир и отиде в Ниш”[16].

            Въпреки факта, че историческата надеждност на Арнолд наскоро бе оспорена в редица изследвания, описанието му на двойната среща на херцога с византийския император е важно, тъй като разкрива много за относителната стойност, присъждана на специфични видове подаръци и цялостния механизъм, управляващ тяхната размяна.[17] Отказът на Хайнрих на първоначалните подаръци на Мануил – размерът, на които изглежда целенасочено преувеличен от западния хроникьор – говори за много повече от моралната непоколебимост на херцога[18]. Той показва, най-малкото в литературния контекст на труда на Арнолд, взаимното разбиране на тънката линия, отделяща „добрите” (приемливите) подаръци от подкупа : като става дума едновременно за дългото убеждаване и за  разточителността на императорските дарове,  които изглежда първоначално се струват неприемливи за Хайнрих. Мануил в отговор заменя първоначалния си подарък с такъв, чиято ценност е по-малка икономически, но по-съществена в духовен план поради ограничения достъп. Всъщност, сега императорът предлага на гостът си подарък, който херцогът сам е пожелал по-рано (не е уточнено нищо повече от хроникьора) и в този смисъл, по-възможен за приемане[19].  Следвайки логиката на Арнолд, чак след разделянето на „подаръка” от „молбата”, императорът добавил към мощите „ великолепни скъпоценни камъни”, жест, който може да бъде разбиран по-скоро като израз на щедростта на Мануил, отколкото като недвусмислен опит за придобиване на благоволение.[20]

            Това, което херцогът отнесъл със себе си, обаче, било много повече от подарените от императора мощи и скъпоценности. Със или без негово знание, приемането на подаръците на Мануил, без да предложи нищо в замяна, поставя Хайнрих в дълг да отвърне на получените имперски дарове и благосклонност[21]. Този допълнителен багаж не останал незабелязан – и тук се оставяме отново на литературния контекст от труда на Арнолд – от политическите опоненти на херцога в Германия.[22]  Както е отбелязано в Gesta Friderici на Годфри от Витербо, те започнали да се съмняват в лоялността на Хайнрих и го обвинили в това, че е бил подмамен от „гръцките игри” (munera greci) .[23]

 Докато някои са склонни да се съмняват в полезността на хрониката на Арнолд за целите на определянето реалностите на размяната на подаръци между Византия и Запада в късния дванадесети век, аз настоявам, че тя може да се смята за достоверен източник, разкриващ чести западни отношения, възприятия и – може би повече от всичко – погрешната концепция за Византийската империя и нейния блясък. Подобно на Хайнрих, много западни благородници преди него са минавали през константинопол на път към Светите Земи, изпълнени с желание да видят с очите си това, за което само са чували от поклонници, пътешественици и посланници до имперския град: изобилието в дворците, ненадминатостта на занаятчиите и архитектите и множеството свещени реликви, приютени от църквите[24]. Според Одо от Девил, свещеник при френския крал Луи VII  и по-късно абат на Сен Дени, точно тези църкви, „отстъпващи на Света София по размери, но равни по красота” били това, което най-силно привличало западните посетители[25]. Привилегията да видят най-светите съкровища на империята, обаче, било благоволение, давано само на най-отличените чужденци. Самият крал Луи, който минал през Константинопол през 1147г на път към Светите Земи, бил щастлив да му бъде отдадена такава чест. Изненадващо, не Одо записал посещението на краля в имперската стая със свещени реликви, а византийския историк Йоан Кинам.  Той твърди, че след като кралят бил приет в императорския дворец – властващия император е отново Мануил I Комнин – и „ чул, това което било подходящо”, бил отведен „ до двореца в южната част на града да разгледа там нещата, достойни за почит и да види светите предмети в църквата там : имам предвид тези предмети, които били близо до тялото Христово, и които са знаци на Божествената закрила за християните.”[26] Знанието за това, какво може да очаква да види кралят по време на тази визита, по онова време вече било разпръснато из голяма част от западна Европа, заради известните писма, писани, както се смята, от Алексий I  до Робърт Фландърски [27]: „ стълбът, на който Христос е бил привързан, камшикът, с който е бит, пурпурната роба, с която е наметнат, трънения венец, с който е коронован, тръстиката, която е държал в ръцете си вместо скиптър, дрехите, които са му били съблечени пред Кръста, голяма част от дървото от кръста, на който е бил разпънат, пироните, с които бил прикован към него, (и) ленения плат, намерен в гробницата му след неговото възкресение.”[28] Тези и други по-достъпни източни реликви били обект на визитите на видни посетители на Константинопол, желаещи да видят и съзерцават – това били Византийските предмети, стоящи в основата на  западните мечти.

  Ако малко от западните пътественици могат да очакват да им бъдат показани императорските свещени съкровища, още по-малко могат да се надяват да получат толкова  високо ценени и истински безценни предмети по време на престоя си в Константинопол. Ако като цяло, те могат да бъдат получени като подаръци, което – както показва историята на Арнолд Любекски – било трудно да се поиска, веднъж получени, е почти невъзможно да бъдат отплатени дори с най-изтънчените западни дарове. Колкото до създаването на сценична атмосфера, която никога да не позволява чужди посетители да погледнат зад сложните сцени, поставени за техните възприятия, даването на такива редки дарове, формирало част от византийския дипломатически ритуал и насочило вниманието към превъзходството на византийския император над неговите западни посетители.[29] Поднасянето на мощи в дар, не било ограничено до видните посетители и посланици във византийския двор. Още през Късната Античност мощи били изпращани на Запад като имперски подаръци. Един от най-ранните подобни дарове е парче от Честния Кръст, за което се смята, че е дадено от император Константин Велики на църквата в Sessorian palace в Рим[30]. Следвайки примера на Константин, през късния шести век, император Юстин II праща парче от Честния Кръст от Константинопол едновременно до Рим и Поатие в Галия.[31] Това, което е особено интересно относно късния дар, е това, че очевидно е пратен в отговор на директна молба на кралица  Радегунде, вдовица на крал Клотар I, и това че нейният дар в замяна съдържал поема, платена от Венанций Фортунат, чийто известни химни в чест на Кръста били съставени за тържественото получаване и предаване на точно тази реликва.[32]  Имайки предвид безценността на императорския подарък, стойността на който превъзходства всяко светско съкровище, подобен ефимерен дар-в-отплата изглежда абсолютно подходящ.[33]

             Точно тази идея, за безценността и ограничеността на достъпа, е превърнала реликвите в изключително мощен подарък на византийските дипломатически мисии към християнските владетели и наследници на Каролингската империя на Запад.[34] За разлика от скъпата коприна и други луксозни предмети, които могат да  бъдат добитипо търговски пътища, разпространението на реликвите, особено на тези свързани с Христос, Девата и определени източни светци, било стриктно контролирано от византийския император и по този начин те оставали недостижими за повечето западни управници.[35]  Неминуемо, западните получатели на подобни свети съкровища, са се чувствали поставени в подчинено положение – реакция, без съмнение целенасочена от даващия като част от политическото послание.[36] Има данни за някои византийски мисии, успели да достигнат Каролингските владетели още през осми век, но чак през девети век мощите са специфично записани сред подаръците, носени от византийските дипломатически делегации.[37] Един от най-ранните подобни дарове е споменат от Андреа Дандоло в неговия Chronicon Venetum от тринадесети век. Той твърди „ Дожът Агнелус, добър католик, получил от император Лъв тялото на пророкът Св. Захария, парче от дървото на Кръста и одежди на Христос и майка Му, заедно с много съкровища.”[38] Но още през девети век, Фулденските анали описват как византийска мисия, изпратена до крал Луи Германски от император Василий I, пристига в Регенсбург през януари 872г със скъпоценни дарове, между които „кристал с чудотворни сили, декориран със злато и скъпоценности, и не малка част от животодаващия Кръст.”[39]  Както е засвидетелствано от необичайната специфика на описанието на хроникьора от Фулда, щедростта на византийските дарове не е загубена за техните западни получатели.[40] Дали е имало реликви сред даровете, донесени в Германия от византийската делегация, пристигнала в Регенсбург през ноември 873г под водачеството на някой си архиепископ Агатон, не е записано в Аналите.[41] Но не може да бъде изключено със сигурност.

            Изпращането на свещени реликви, заедно с други скъпоценни дарове на западни владетели, остава византийски дипломатически обичай до Османския и Салиански период ( salian).[42] Кратка бележка от ранния дванадесети век в Chronicon S. Andreae Castri Cameracesii[43] споменава, че мощите на апостол Андрей достигнали Германия, изпратени чрез византийска мисия до император Хайнрих II в ранните години от неговото управление.[44] Повече византийски реликви изглежда са достигнали западна Европа между 1025 и 1028г. Според историята на Рудолф Глабер от началото на единадесети век, епископ Оделрик от Орлеан, преминавайки през Константинопол на връщане от Йерусалим, получил от император Константин VIII не само голямо количество копринени лентички (hangings), но и “ доста голяма част от почитания Кръст на нашия Господ, Спасителя” който бил помолен да занесе на своя господар, френския  крал Робер Благочестиви (996-1031).[45] За същия император се смята, че е подарил част от Честния Кръст на граф Манеголд от Верд, светския водач на мисия, изпратена до Византийския двор от император Конрад II през 1027г.[46] По подобен начин се смята, че самия Конрад II е получил реликви като подаръци от византийския император – поне са записани като такива в късен документ, дело на майка му  Аделхиет.[47] Следващия пример цели да покаже, че части от Честния Кръст не са били единствената категория реликви, предлагани на западните владетели в реда на дипломатическите мисии. Писмото на Алексий I до Хайнрих IV, цитирано в Алексиадата на Ана Комнина, е един от тези малко случаи, в които византийски източник осигурява детайлен списък на дарове, изпратени до западен владетел.[48] Писмото отразява последния опит на Алексий да убеди Хайнрих да предприеме действия срещу Робер Гискар, като за целта му  изпраща 144 000 номизма (солида) и 100 копринени одежди и му обещава да получи още 261 000 номизма, както и друго заплащане, щом веднъж даде клетва да подкрепи императора срещу Робер.[49] След продължителна разискване на специфичните детайли, свързани с уреждането на въпроса, писмото завършва с надежда за установяване на бъдещи връзки – военни и роднински. Сякаш за да подчертае искренността на пожеланията, писмото завършва със заключението : „ Засега изпращаме на Ваше Величество в знак на нашето приятелство златен гръден кръст, декориран с перли, златна мощехранителница, с мощи на някои светци, всяка от които идентифицирана с прикачена карта, потир от сардоникс, кристален бокал, порфир в златен обков и малко опобалсам (благовонни малса).” [50]

 Интересно е да се отбележи, особено имайки предвид труда на Арнолд Любекски, че в писмото на Алексий, този така наречен „знак на приятелство” е внимателно разделен от парите и копринените дрехи, предложени на Хайнрих като стимул и заплащане за неговата кампания срещу норманите.[51]

             Разпространението на даровете реликви, като току-що споменатите, разбира се, не се ограничавало само до имперски адресати. Това е засвидетелствано от множество църковни документи, описващи размяната на подаръци между Патриарсите на Константинопол и Папите в Рим. През 811 г, когато Патриарх Никифор Константинополски изпраща синодално писмо до своя колега Папа Лъв III в Рим, той го запечатва със „ златен енколпион, съдържащ частици от славното дърво.”[52] Докато по-късно писмото обяснява, че енколпиона бил декориран от едната страна с кристал, а от другата  – Страстите Христови били изобразени в ниело. Най-вероятно няма да отидем твърде далече правейки предположението, че подаръкът бил подобен на така нареченият Кръст от Плиска и други енколпиони от този род.[53] Около две поколения по-късно, през 880г, Патриарх Фотий изпраща подобен подарък „ в знак на приятелство” на епископът и бъдещ папа Marinus of Ceri (Марин от Цери?), който бил посещавал Константинопол поне по четири повода като папски пратеник и участвал в Осмия Вселенски Събор от 869г.[54] Епископи от севера също твърдели че са получавали частици от почитано дърво от  византийския император. Във Витата на епископът от късния единадесети век Anno of Cologne например, е записано „ че легатите, които е изпратил до краля на Гърция с писма, са се завърнали с доста голямо парче от дървото на Господа и други видове кралски подаръци, които кралят им предал.”[55] Въпреки че опитите да се идентифицира Византийския кръст реликва в съкровището от катедралата в Кьолн (фиг.1), с този, който се смята, че е получен от Ано, трябва да бъдат разглеждани внимателно,  има леки съмнения относно това, че истински части от Честния Кръст наистина са били предоставяни на западни църковни дипломати.[56] Частиците, съдържащи се в два византийски реликварийни триптиха (Фиг. 2), част от големия Триптих от Ставелот, могат да служат за основен пример.[57] Докато няма пряко доказателство, което да подкрепи предположенията, че Вибалд от Ставелот е получил тези мощехранителници като подарък, по време на една от дипломатическите си мисии в Константинопол, майсторството на рамката на триптиха от Мосан (Mosan) ( фиг. 3) прави подобен сценарий доста вероятен, в дългия спор на техническа и стилистична основа.[58] Изкуствоведските спорове относно правата върху Триптиха от Ставелот са подкрепяни от факта, че между Вибалд и византийския император били установени приятелски отношения много преди първата мисия на абата до Константинопол. Както се разкрива в писмото му, Вибалд е получил скъпи копринени одежди от императора още през 1151.[59] Предположението, че Вибалд е получил два скъпоценни триптиха реликварии по време на следващата си визита в Константинопол, в такъв случай е доста възможно. Това, което се счита, че е превърнало реликвите, и особено частите от Честния Кръст във високо резултатен дипломатически подарък, не е само тяхната значимост като могъщи символи на обещанието на Христос за спасение, но и това, че могат да изпълняват различни функции и да бъдат прилагани към широк спектър от западни адресати : императори, крале, херцози, както и папи, епископи и абати.

 Няма значение обаче това, че влиянието върху изкуството, които  византийските мощехранителници, за които се знае, че са достигнали запада от средата на девети до началото на дванадесети век, изглежда е било доста ограничено – факт, който може би в голяма степен се дължи на техните малки размери, както и предназначението им – по-скоро за лична употреба, отколкото за литургична. От всички оцелели реликварии, произведени в Запада през Каролингския период,  е останал само един предмет, който най-вероятно е бил създаден с намерението да се съревновава  с подобни предмети, внесени от Византия, а именно медалион от планински кристал, притежание на катедралата в Аахен в миналото, а днес пазен в катедралната съкровищница в Реймс. (фиг.4)[60] Фактът, обаче, че дизайнът на реликвариите отговаря на описанието дадено за византийска мощехранителница, получена от Луи Германски през 872 не е достатъчен да потвърди подобно предположение.[61] Може би изненадващо, ситеацията не се е променила през Османския период,  традиционно считан за  първи пик на византийско художествено влияние в западна Европа – особено след пристигането на принцеса Теофания, византийската съпруга на Отон II и бъдещ регент на Отон III.[62] Докато отонските художници развивали нарастващ интерес към изполвзането на византийската сполия, приемането и адаптирането на византийски техники, художествени мотиви и иконографски формулировки, съществуват само няколко източника – и още по-малко предмети – които биха ни навели на мисълта за активен западен интерес в копирането на византийските мощехранителници или приемането на определени литургични или церемониални практики. Един такъв източник consuetudines от абатството Св. Емерам в Регенсбург, който уточнява как по време на неделни процесии и определени празници „ свещеникът носи около врата си филактерий (талисман?) с дървото на Спасителя.”[63] Независимо дали това значи, че манастирът е притежавал по-голяма ставротека и съзнателно подражавала на това, което най-вероятно се е считало за Византийска литургическа практика, е трудно да се установи.[64] Подобен е проблема с разбирането на бележката в биографичния труд на Тангмар (Thangmar) Живота на Бернард, според която самия епископ е направил „ кутия (thecam) , богато украсена със злато и скъпоценни камъни” за частица от Честния Кръст, която е получил от император Отон III като подарък.[65] Докато необичайния термин theca  може да бъде привидян като знак за това, че мощехранителницата на Бернард е била по някакъв начин направена по византийски маниер, чудотворната история, която следва в труда на Тангмар по-скоро обрисува кръсновиден реликварий, части от който може би образуват така наречения Кръст на Бернард (Bernardenkreuz) .[66] Единствената мощехранителница от времето на Отоните, за която се смята че по форма е малко или много директно копирана от византийски модел, е мощехранителница с формата на кутия с кръст, който се свързва с император Хайнрих II в съкровището от резиденцията му в Мюнхен (фиг.5).[67] Опитите да се реконструира оригиналния облик на мощехранителницата, обаче, създават трудности в установяването на определен византийски прототип.[68] Имайки предвид честата практика от времето на Отоните да се разглабят византийските костени триптиси с оглед поставянето им на корици на книги и други литургични предмети, се надига съмнението, че на византийските мощехранителници, достигнали германски земи през периода на десети, единадесети век е била спестена подобна съдба и вместо това са били използвани като художествен модел за направата на подобни  vasa sacra (свещени предмети). Формата и украшенията по известния Reichskreuz[69] (Императорски кръст) на император Конрад II във Виена, най-малкото предполагат консервативността на германските художници и техните покровители във вкусовете им, дори след ипредполагаемата поява на много и големи части от Честния Кръст от Константинопол. [70]

             Докато не се появи, а според моите познания още не се е появила, нито една творба или документ, които да могат да докажат непосредствения художествен отговор, предизвикан от пристигането на византийски мощехранителници  в Запада до края на единадесети век, не може да има съмнение, че западните интереси по отношение на византийския церемониал и литургична употреба на мощите, особено тези на Христос, започнали да се увеличават през Салианския период.  Такова мнение откриваме в текстът на Ordines Coronationis Imperialis, както и в част от известният панегирик на Бенцо от Алба в чест на император Хайнрих IV, в който за първи път се споменава присъствието на част от Честния Кръст по време на процесията, предшестваща коронацията на императора.[71] Както смята Berent Schwinekoper, в периодът на ранните години от Салианското управление част от Честния Кръст – най-вероятно тази, съдържаща се в Reichskreuz – е придобила статут, подобен на този на Светото Копие, откакто победата на Отон I над маджарите при Биртен (Birten), го превръща в символ на имперската власт и победа.[72] Това че византийските обичаи и практики могат да бъдат смятани за възможни източници на подобни промени, е посочено в други откъси от панегирика та Бензо. В предговора на книга VI например, той се спира върху военните тактики на „ византийския крал Никифор ( Никифор II Фока), мъж мъдър и опитен във военното дело, който обграждал Антиохия с обсадни стена и машини седем години. Два пъти седмично той обикалял града с много от хората си, както веднъж в Йерихон. Кръст с дървото на Спасителя го предшествал, с който се надявал да извоюва победа.”[73] Колко били свързани новите западни интереси относно военните и церемониални функции на Честния Кръст с приемането на византийски дарове, е описано съвсем малко по-късно в същата книга : „Василевсът”, пише Бензо от Алба, „ му изпратил ( на Хайнрих) много свети неща, необходими за църквите толкова, колкото и във война – никой земен дар не им е равен: (част) от плащеницата, от кръста и от трънения венец, който разваленото паство положи на  своя цар.(…and of the crown of thorns, through which the vineyard that turned bitter deluded its king.) Подобни съкровища не могат да бъдат разрушени от никой молец.”[74]

 Имайки предвид нарастващия западен интерес към военните и церемониални употреби на мощи от Страстите Христови, нее изненадващо това, че видни посетители на византийската столица силно желаели да получат подобни редки и нетленни дарове. За нещастие, пристигането на византийски мощи в запада е рядко опоменавано през единадесети век. Важно изключение е , както по-рано бе споменато, частта от Честния Кръст, която се смята че е била донесена в Германия от граф Манголд от Верд, по време на дипломатическа мисия през 1027/29г.[75] Простия факт относно придобиването на мощите от Манеголд („украсени със злато и скъпоценни камъни, подарена от управляващият константинопол от името на римляните”)  „decenter auro et gemmis ornata, tunc ab autocratore Constantinopoleos nomine Romanos dono data“[76] е документиран в папска була на Лъв IX от 3 декември 1049г по случай освещаването от папата на манастир, основан от Манеголд, за да пази свещената реликва.[77] Чак чрез описанието на някой си монах Бертолд от дванадесети век, изпратен до Константинопол от абатът му Диетерих за да проучи фактите около придобивката на Манеголд, разбираме повече за обстоятелствата, в които се смята че Манеголд е получил имперския подарък.[78] Неговия разказ може да бъде предаден по следния начин : След много лошо отношение от страна на византийските чиновници, Манеголд, светския водач на дипломатическа мисия, успява да спечели вниманието на византийския император (КонстантинVIII).[79] Скоро той печели неговото приятелство и му е позволено да влиза и излиза от двореца, когато пожелае. Един ден, в момент на слабост, императорът обещал на Манеголд да му даде всичко, което пожелае. Манеголд веднага поискал имперска част от Честния Кръст, който видял при по-ранен случай. В началото императорът отказал да даде този подарък, изтъквайки че реликвата играела важна роля във византийския церемониал по коронациите, но осъзнавайки, че е привързан от дадената дума, императорът накрая изпълнява молбата на Манеголд. Малко по-късно императорът се разболява и умира. По време на потготовките за коронацията на неговия наследник (РоманIII) , мощехранителницата не е намерена. Незабавно Манеголд, чиито близки връзки с предишния император повдигнали подозрения, е обвинен в кражба и покоите му са претърсени. След като манеголд вече бил изпратил реликвария тайно в Германия, той успява да убеди новия император в своята невинност. Заявява мисията си за приключена и се връща по родните си земи, където скъпата реликва вече е пристигнала.[80]

             Въпреки че трудът на Берторд е както прекрасен в оценките на историческите детайли, така и разкриващ най-често срещаните западни стереотипи относно византийския двор и неговите ритуали, той като цяло потвърждава това, което по-ранни източници – особено папската була от 1049 – са изтъквали като възможен ход на събитията: Манеголд получил част от Честния Кръст, богато окрасена със злато и скъпоценни камъни, по време на службата си на дипломатическа мисия в Константинопол, изпратен от император Конрад II да уговори брака между неговия син Хайнрих III и неназована византийска принцеса. В един важен детайл, обаче, трудът на Бертолд се различава от информацията дадена от  булата на папа Лъв IX. Според Бертолд, Манеголд получил реликвата не от Роман III, както се казва в булата, а от Константин VIII, чиято ненавременна смърт през 1028г не само принудила Манеголд да изнесе тайно своето свято съкровище от Константинопол, но и довежда до прекратяване на уговарянията за брак, които е бил изпратен да извърши.[81] Следвайки хода на събитията, както са представени от Бертолд, учените обикновено предполагат, че Константин VIII е дарил реликвата, предполагайки грешка относно това в документа на Лъв IX.[82] Имайки предвид ранната дата на булата и фактът, че Лъв IX е присъствал в Донаувьорт за освещаването на манастира на Светия Кръст, такова предположение не изглежда  съвсем основателно.  Всъщност, текстът на булата е подвеждащ, защото смесва получаването на частта от Честния Кръст от Манеголд „ab autocratore Constantinopoleos nomine Romanos“ и първоначалната цел на мисията „cum ad eum missus esset ab imperatore Chuonrado, ut filiam suam nuptum traderet eius filio.“ Особено изразът „ut filiam suam nuptum traderet“ би трябвало да показва, че Лъв е бил напълно наясно, че първоначалния адресат на мисията е бил Константин VIII, а не Роман II, който е имал само сестри, които да предложи за евентуалния брак.[83] Тъй като е малко вероятно името на дарителя на мощите да е било вече забравено в Донаувьорт през 1049, аз бих предположил, че Роман III е бил този, който е дал на Манеголд частта от Честния Кръст, преди да си тръгне от Константинопол. Такова предположение е направено от самия Бертолд, който акцентира на това, че след като на Манеголд е предложена сестрата на новия император като възможна булка, се е завърнал у дома „magnis a rege illo [Romanos III] honoratus muneribus.”[84]

             Това, обаче, е само половината от историята – частта, разказана от литературните източници. Другата половина е разказана от самата част от Честния Кръст и нейната мощехранителница (Фиг. 6), и двете все още пазени в църквата, основана за тяхното опазване и почитание. [85] Въпреки че реликварият на Манеголд е претърпял сериозни загуби, претворявания и реставрации, нито оцелелите посребрени листи, декорирали страните на мощехранителницата с обръчи от сложни флорални медалиони (Фиг.7), нито нейният плъзгащ се похлупак (Фиг. 8), изгубен през средата на седемнадесети век, но запазен в рисунка от късния шестнадесети  и описание от ранния седемнадесети век, не оставят съмнение за византийския произход на целия комплект.[86] Особено капакът на мощехранителницата, с нейната скъпоценна емайлирана декорация отпраща към обработката и иконографската схема на подобни византийски ставротеки, датирани от късния десети или ранния единадесети век.[87]  Основната композиция от вътрешата част на реликвариите, с нейните гравирани кръстовидни декорации, намира най-близка прилика с византийска ставротека, преди пазена в манастира на Sts. Quiricus and Julitta в Сванети (Фиг.9), но някак обикновената и груба декорация на реликвария на Манеголд изглежда озадачаващо и може да обори приписваният й имперски произход.[88]

            Докато по-задълбочено изследване на тези две мощехранителници, техните материални прилики и декорации не разкрият допълнителни следи, които да докажат техния произход, за нас остава информацията, дадена ни от литературните източници. Това, което подобни приказните разкази, особено този  на Бертолд за приключенията на Манеголд, отразяват, е почти мистичната роля, която Константинопол си е спечелил в очите на хората от запада в началото на дванадесети век. [89] Повече дори от освободения Йерусалим, имперския дворец в Константинопол бил мястото, където западни пътешественици можели да се сдобият с автентични мощи на Христос е Неговите светии. Там се знаело, че се пазят най-важните реликви за Християнството и отново там се знаело, че части от Стастите Христови играели важна роля в ритуалите и церемониите на двора.[90] По-късно историята на Бертолд разкрива западното желание и готовност да си спечели притежанието на същите тези реликви и техните прескъпи мощехранителници дори с цената на хитрост и измама.[91]

            Долу горе по същото време, реакциите в западното изкуство на пристигналите византийски съкровища, започват да стават по-съизмерими с оригиналите.Това е засвидетелствано не само от известния бокал[92] на абат Сугерий, предмет, отразяващ познанието на подобни vasa sacra във Византия, но и на реликварии като триптиха от Ставелот( Фиг.3), който използва „византийския” модел на триптиха по нов, макар и незасвидетелстван начин. Въпреки че конкретните обстоятелства около неговото предназначение са несигурни, майстроската изработка и стила на поставянето на емайловата украса, предполагат че е бил направен в мосанска работилница, малко преди или около 1160г. Бил е направен като скъпоценна рамка за двете реликви, които е съхранявал. С оглед на това да използва и функционалните възможности на византийския триптих, заедно с изображенията, мосанския художник не се поколебал да разглобит оригиналния византийски реликварий, до който имал достъп. Той внимателно ги разделил и пренаредил по начин, вдъхновен от първоначалния им вид. Смисълът на това наблюдение, подкрепено от проучването на триптиха от Ставелот през 1973г, трудно би могъл да бъде надценен, защото то доказва, че западния художник съзнателно е използвал божествените качества, свойствени за модела триптих реликварий, за да го подготви за мощите, които ще бъдат показвани и обожавани. Пресъздаването на оригиналния образ на мощехранителницата по-късно, предполага, че византийските части не са били включени като видимо доказателство за източния произход и автентичност на реликвите, а били проектирани да играят важна роля в драматургията на свещеното. С ролята си да скрива и разкрива скъпоценните реликви, византийския триптих повишил култовата стойност на тези свещени предмети, ограничавайки и контролирайки техния показ и обожание. Смисълът, приписан на визуалното тълкуване на историческия и есхатологически смисъл на мощите, се оповавал на смесената употреба на оригиналните изображения на византийския триптих и две новосъздадени картинни цикли, на западните вътрешни крила на триптиха. Използвайки едновременно византийски изображения и западен разказ, Триптиха от Ставелот бил проектиран за придружава и води съзерцаващят го, докато разгръщал различните триптиси и се доближавал все повече до святата реликва, която предизвиквала в сърцето му благочестиво желание.[93] Поставяйки разчленените и пренаредени византийски реликварийни части, в по-голяма западна рамка, майсторът на Триптиха от Ставелот създал театрална сцена за литургичното благоговение пред предмети, първоначално създадени за лична употреба.

            Подобен изтънчен и креативен отговор обаче, изглежда е бил по-скоро изключение през втората половина на дванадесети век. Малко се знае например, за художественото влияние на други свещени съкровища, например пристигането на мощите на Хайнрих Лъв в Саксония. Арнолд от Любек бегло споменава, че Ханрих „ditavit domum Dei reliquiis sanctorum, quas secum attulerat, vestiens eas auro et argento et lapidibus pretiosi”[94] – становище, което изглежда казва, че голяма част, ако не и цялата, от мощите, пристигнали в Бруншвик (Brunswick) без скъпоценна византийска кутия. В случаите когато мощехранителниците оцелели, какъвто е този с дългия колкото ръка реликварий[95] от Гвелфското Съкровище (Фиг.10) и кръстовидния реликварий[96], дарен на манастира на Светия Кръст н Хилденщайм (Фиг.11), техните стил и декорация обикновено следват разпознаваема западна традиция и показват слабо или никакво влияние от Византия.[97]

Безценни дарове и Свещени придобивки

С падането на Константинопол през 1204г, методите и същността на пренасянето на реликви съществено се променили. Преди латинската инвазия, както стана ясно, доста малък брой реликви, повечето от които затворени в малки реликварии, предназначени за лична употреба, а не за литургична такава, достигнали Запада като свети дарове, дадени от византийските императори и патриарси във великодушен знак на щедрост, носещ ясното послание за върховенството на дарителя над получателя. След завладяването, голям брой тежки и най-ценни византийски реликварии попаднали в ръцете на хора от запада и били разпределени сред тях и родните им страни.[98] Това че „коварните гърци” не заслужавали нищо друго бил предразсъдък, дълбоко вкоренен в западното мислене най-малко от времето на Луитпранд и подхранвани от политическите игри, довели до провала на Втория Кръстоносен поход.[99] В подобна ситуация не е изненадващо, че западните благородници и клирици не изпитали почти никакви угризения когато през 1204 нахлули в Константинопол, за да го лишат от неговите свети съкровища. Правотата на западното поведение е ясно заявена в История на Константинопол (Hystoria Constantinopolitana) на Гюнтер от Париж от ранния тринадесети век, в която той твърди :

 Ако не бъркаме, Господ направи така, че Христовата армия триумфално да влезе в този неверен град, на същия ден, на който Христос, пристигайки за триумфът на Своите Страсти, влязъл в Светия град. Нахлуйте! Сега, почетни войни на Христа, нахлуйте!/ Влезте в градът, който Христос е дал на завладяващия./ Представете си Христос, седящ на кротко магаре,/ Кралят на мира, с лъчисто лице, показващ пътя./ Вие водите Христовите битки. Вие сте носители на  Христовата мъст,/ По отсъденото от Христа. Той ще предвожда атаката…/ Христос пожела да ви направи богати с плячката на нарушителите,/ нека някои други завоеватели ги грабят…/Незабавно с изгонването на враговете от града,/ Ще настане време за грабеж, и ще е правдиво да ограбим покорените.[100]

Докато Годрфри от Вилардуен и други латински хроникьори ни дават ясната идея за това как плячката от Константинопол е била събрана и разпределена между избраните от императора, венецианците и френската част от кръстоносната армия, малко се знае за истината около грабежите. [101] Разбира се, живия разказ на Никита Хуният за поведението на нахлуващите западни войни, както и описанието на Гюнтер от Париж на действията на неговия абат Мартин, който заплашвайки с незабавна смърт един стар православен монах, „бързо и алчно натъпка свещетите стоки в диплите на одеждата си.”[102] („quickly and greedily stuffed the sacred sacrilege into the folds of his habit.“‘)  Но как например, Хайнрих от Улмен се е сдобил с притежанието на прекрасната Ставротека от Лимбург (Фиг.12) и други важни реликви, остава тайна.[103] Въпреки че Вилардуен поставя Хайнрих от Улмен сред „mult bone gent de l’empire d’Alemaigne,“[104] той едва ли е имал повече от малка роля в голямата сцена от случки. Имайки предвид тежките наказания за латинските крадци, последвали разграбването на Константинопол, както и последвалото завръщане на Хайнрих в Германия през 1207/8г, изглежда доста невероятно той самият да е откраднал невероятните имперски предмети, част от неговото съкровище.[105] Доста по-вероятно е предположението, направено от Ханс-Волфганг Кун, че той ги е получил година или две след завладяването и при това, не в Константинопол, а в Тесалонике, като награда и заплащане за неговите услуги в свитата на неговия васал Бонифаций от Монферато.[106] Според източниците, подобни „възнаграждения” или „заплащания” не били необичайни във времето след Четвъртия Кръстоносен Поход и свидетелстват за известната тънка граница, съществувала между отплащане, подаряване на подаръци и кражба. За своята служба към бъдещия Латински император Балдуин Фландърски нпраимер, граф Хуго от Beaumetz  бил възнаграден с част от Честния Кръст.[107] Подобно, братът на Балдуин и наследник на трона, Анри от Хейнът, дал парче от Христос на граф Бернар от Морил като награда за неговата служба.[108] Други реликви, преди пазени в двореца Буколеонбили изпратени до брата на Анри Филип от Намур – „fraterne dilectione affectum“, както се казва в оцелялото писмо.[109] Те съдържали златна кутия с част от Дървото на Спъсителя във формата на кръст, инкрустиара и декорирана със злато, „както и части” от трънения венец на Спъсителя, от пурпурната плащеница на Исус Христос, от пелените на Спасителя, от ленът, с който се бил облякъл по време на Тайната Вечеря, от пояса на Девата, (и) от главата на Св. Павел и Св. Яков Млади.[110] (St. James the Younger.“) Списъкът с предметите, разграбени от църквите и дворците на Константинопол и покъсно раздадени на подчинени, приятели и роднини на водачите на Четвъртия Кръстоносен Поход може лесно да бъде разширен. Въпреки това цитирания пример, показва как статутът на свещените реликви бързо може да бъде променен, така че те едновременно да бъдат свята плячка и стоки и подаръци. [111]

 Извън по-личните актове на възнаграждения и удостояване с дарове, интересно е да се отбележи, че новите Латински владетели на Константинопол продължили византийската традиция да изпращат мощи като подаръци на владетели, епископи и папи. Малко след избирането му на 9 Май 1204 г, Балдуин Фландърски изпратил подаръци до папа Инокентий III в знак на подчинение. За нещастие подаръкът на императора, състоящ се от „две монети, едната струвата три златни марки, другата – десет сребърни, още дърво от животодаващия Кръст и много други скъпоценни камъни”[112] бил взет от генуезките пирати и предаден на общината на Генуа.[113] Писмо, адресирано до управника (podesta) на Генуа, е съхранило горчивите оплаквания на папата, относно инцидента и молбата му за незабавното връщане на реликвите.[114] Това, което е интересно в случая е не високата стойност, приписана на тези икони, чиято цена изненадващо е измерена в чисто валутни мерки, но това че „безценността” на мощите е вписана сред предмети, ясно и недвусмислено определени с икономическата си стойност.[115]

            Други свещени предмети, пращани на запад във времето на латинското завладяване, имали съдба, подобна на съдбата на подаръка, изпратен от императора до папата. Кръст – реликва от венецианската плячка, например, декориран с „ гръцки букви (‘littere grece’) и украса от сребро, злато и перли”, бил откраднат от генуезки пирати, докато пътувал към Венеция.[116] Според Джакопо Вораджине, благочестивия разбойник, някой си Додей ( или Деодедело), представил така наречените Мощи на Св. Елена, на общината и църквата на Св. Лоранс, където се пазят и до днес. Пътят очевидно не бил безопасен. Ковчеже с „мощи и златен кръст, който съдържал (част) дървото на кръста на  Спасителя”, изпратено в Рим от Benoit de Saint-Suzanne, епископ на Порто и папски легат в армията на кръстоносците, например бил откраднат в Унгария. Отново папата се намесил, и в писмо до крал Андрю ( Андрей), настоявал за връщането на всички свети съкровища.[117]

            Огромното художествено влияние, което оказало разпръскването на някои от най-ценните византийски предмети върху развитието на съвременното западно изкуство, особено мосанското и рейнското, дълго е било проучвано и е твърде комплексно, за да бъде разглеждано в детайли в настоящия труд.[118] Аз обаче бих искал да обърнем внимание на един от най-обещаващите западни отговори на пристигането на византийски реликварии, а именно, създаването на две западни ставротеки, близки до така наречената ставротека от Лимбург (Фиг.12), която се смята, че е пристигнала в региона на Айфел, близо до Триер през пролетта на 1208г.[119] По-малко от две десетилетия след пристигането на мощехранителницата и последвалото й даряване на метоха в Щубен, където сестрата на Хайнрих Ирмгард била игуменка, бенедиктинското абатство на Св. Матей ( преди познато като Св. Евхерий), един от най-престижните и силни манастири в Триер, и Св. Св. Петър и Литвин (Luitwinus) в Метлах, по-малко познат манастир на бенедиктинците от седми век, предали два скъпоценни кръстовидни реликвария – най-вероятно в същата работилница в Триер – които не оставят съмнение за съзнателната потреба на византийски модели от създателите им.[120]

             Докато реликварият, предаден на абатството Св. Матей[121] (Фиг.13) се отличава с дълго описание, което идентифицира Хайнрих от Улмен като дарител на свещените мощи, които пази, и по този начин разкривайки ясна връзка с византийския си модел, триптиха предаден в Метлах[122] (Фиг.14) не носи подобни надписи.[123] Някои може да предположат, че последния реликварий е бил направен, за да съхранява реликва, която вече била притежание на манастира или че той скоро е получил реликва без подходяща хранителница за нея.[124] И в двата случая е интересно да се види как и докъде майсторите са следвали византийския модел. Те не само възприели византийската традиция в подреждането на частите от мощите във формата на  патриаршески кръст, но и копирали много точно формалното разположение на византийската ставротека с нейните двадесет отличителни отделения (loculi) за съпътстващи мощи. Не само това, но и двата западни реликвария били направени по такъв начин, който да позволява изваждането на основната реликва и самостоятелното й използване в литургичен или церемониален контекст.

             Интересно е да се отбележи, че художникът направил реликвариите, с оглед на тяхното използване, не копирал образеца напълно, а въвел някои мотиви, които му придават вид по-близък до западните художествени традиции. Докато Ставротеката от Лимбург, плоска (panel-shaped) кутия, с плъзгащ се капак, следва моделът на мощехранителниците, популярни във Византия най-малкото до девети век, мощехранителницата за Св. Матей няма капак, а представя реликвата отворена в прекрасна поставка, украсена със скъпоценни камъни и резба. Съпътстващите мощи не са скрити зад малка вратичка, а са изложени на показ зад малко парче планински кристал.[125]  В случая с реликвария за Метлах, майсторът е решил да подходи по различен начин. Въпреки че пропорциите и общото подреждане на византийските ставротеки са запазени, художникът превърнал византийския панел в централна част от триптиха, фланкиран по двете крила с емайлирани фигури на покровителите на манастира Св. Петър и Св. Литвин. Следвайки този модел, централната част от Честния Кръст е обградена от съпътстващи я реликви. Тук обаче, те не са оставени на показ под планински кристал, какъвто е случаят с реликварият за Св. Матей, а са скрити зад малки вратички, показващи в цял ръст светеца, чиито мощи са скрити зад тях.

            Въпреки че водачите на Четвъртия Кръстоносен поход предприели незабавни и обстойни мерки, за да възпрепятстват достъпа до по-важните църкви и дворци, както и до техните свещени съкровища, хартите, некролозите и описите на много западни църкви, абатства и други религиозни общества свидетелстват за потока от реликви, залял по-голямата част о тзападна Европа, веднага след ограбването на Константинопол. Само че не на всички участници в Четвъртия Кръстоносен поход, които твърдели че са притежавали свещени реликви, може да се вярва. Това е отразено най-ясно може би в декрета на Четвъртия Латерански Събор от 1215г, който предупреждава, че „някои хора се опитват да продават свети мощи и да ги показват навсякъде. Това скверни християнската религия. За да се спре това за в бъдеще, ние постановяваме с този декрет, че стари мощи не могат да се излагат извън тяхната хранителница или да се продават. И нека никой не се опитва публично да почита нови такива, докато не бъдат одобрени от римския папа.”[126]

             За да бъде доказана автентичността на реликва, било доста полезно, ако е запазена мощехранителницата й – факт, често изтъкван в съвременни източници от описания като „opere greco factum” или „litteris grecis ornatum.” Всъщност това било истина за мощите, дарени от Хайнрих от Улмен на метоха в Щубен, а и за голям брой други реликви, донесени на запад от епископи, абати и благородници преки участници в завладяването. Но какво се случва са тези реликви, които достигнали Запада на малки парчета, без подходящи мощехранителници, какъвто е случаят например с кръстовидните реликви, пристигнали в Триер и Метлах. И в двата случая, решението било вземано за да се придаде на реликвата и нейната хранителница византийски или поне „източен” вид, за  който реликварият в Щубен бил модел. За мощехранителницата в Св. Матей било решено да бъде добаве надпис, който свързвал реликвата с името на дарителят й, чийто авторитет бил неоспорим, след като донесъм голям брой реликви, които дарил на престижни метоси като Св. Панталеймон в Кьолн, Мария Лаах, Хайстербх и Мюнстермайфелд.[127] С оглед ефективността, обаче, визуалното разпознаване както на реликвите, така и на реликвариите било може би дори по-важно от литературното такова, тъй като позволявало на хора, пътуващи от един култов център до друг да разпознаят близката прилика и неизбежна връзка между представяните предмети. Формата на патриаршеския кръст, която с началото на тринадесети век била очевидно свързвана с мощи, донесени от Йерусалим или константинопол, и общото разположение на „източните” реликварии били съзнателно използвани от  майсторите в Триер, за да убедят потенциалният съзерцаващ ги човек от запада в тяхната автентичност.

             Докато било в интерес на покровителите да се докаже автентичността на реликвите, които притежавали, със сигурност било в интерес на майсторите да се хвърлят в художествено съревнование с внесените византийски предмети, на които без съмнение се възхищавали за прецизните материали и обработка. Но, както показват реликвариите от Св. Матей и Метлах, тези  западни майстори се опитали да подражават и дори да надминат византийските си модели, прилагайки свои техники и методи. Това че са успели да осъществят амбициите си, личи не само от художественото качество на работите им, но и от големия брой поклонници, които успели да привлекат с нея през шестнадесети век, а и след това.[128]

Оценяване на безценното : Мощите като стоки

Византийските мощи и мощехранителници продължили да пристигат в западните манастири като подаръци или в отговор на молби на бивши участници в завладяването на Константинопол през следващите няколко десетилетия, но методите, регулиращи тряхното придобиване и пренасяне в ранните години на Латинската империя бързо започнало да се променя.[129] Това развитие се дължало най-вече на нарастващия военен и финансов натиск, с който се сблъскал новия владетел на Константинопол.[130] Към моментът, м който Балдуин II наследил имперския трон през 1240г, разпространението на мощи вече не може да бъде описвано нито като даряване, нито като кражба, а по-скоро трябва да бъде разглеждано в рамките на покупко-продажбени отношения, възникнали в резултат на тежката икономическа ситуация в империята. Обстоятелствата довели до придобиването на част от Честния Кръст от  крал Луи IX, отразяват тази промяна от некомерсиалното към комерсиално към комерсиално, доста добре.[131] Според труда на съвременника Архиепископ Готие от Сен, отчаяното финансово състояние на латинския император, принудило Балдуин II – който бил в Париж от 1237 до 1239г – да предложи най-скъпите му имперски реликви на свой роднина, кралят на Франция, в замяна на финансова подкрепа, която да му позволи да защити империята си.[132] Когато доминиканските монаси Андрю и Джеймс, изпратени в Константинопол „pro complendo negocio,“ пристигнали в столицата обаче, имперските барони ваче били заложили короната при венецианския банкер Никола Квирино в замяна на финансови средства, с които да отблъснат приближаващите се армии на българите и гърците.[133] Така монасите били помолени да придружат реликвата до Венеция, където била съхранена в съкровищницата на Сан Марко докато нужната сума пари нае били донесени, за да се завърши пренасянето й (translatio) във Франция. В следващите години, крал Луи успял да си осигури два допълнителни прилива на реликви по линията на закупуване. Първата, която преди била заложена в  Ордена на Тамплиерите, се състояла от част от Честния Кръст, донесена от сирия от накой си рицар на име Гуидо, заедно с няколко други прескъпи реликви, включително „най-святата кръв, на нашия Господ и Спасител Исус Христос, детските му пелени, голяма част от Господния Кръст, не във формата на кръст,…кръвта, която чудотворно закапала от удряно изображение на Господа, веригата, с която бил завързан (за стълбът), парче дърво, носещо неговия образ, когато бил свален от кръста, (и) доста голямо парче камък от Неговата гробница.”[134] Втората била получена в Константинопол от двама францисканци, които пристигнали в Париж най-вероятно през ранния август на 1242г със святото съкровище съдържащо „ най-величествения железен обков на копието, дреден по големина, но не по-малко славен кръст, наречен „триумфален”, пурпурната роба, в която войниците облекли Господа, за да му се подиграят, скъпоценната тръстика, гъбата, парче от Убруса, ленената дреха, с която наметнат, Господ в акт на смирение измил краката на своите учен, и накрая парче от воала на най-славната Дева и пръчката на моисей.”[135]

             Докато комерсиалния характер на тези прехвърляния е обстойно отбеляван от съвременници като английския монах и хроникьор Матю Периш (Matthew Paris), [136] официалното мнение за събитията е малко по-различно. Въпреки че императора, в хрисовул, издаден в Сен Жермен на Лайе през яни 1247г, знаел, че реликвите били обещани на венецианците „ по спешна необходимост” и след това откупени обратно от Луи „ срещу голяма сума пари”, той въпреки това изтъкнал, че всичко това било сторено по негова „ воля и позволение”. Той продължава, казвайки че чак сега, той решил да предал мощите на Луи, не от необходимост, а като „спонтанен подарък”.[137] По мое разбиране подобно твърдение разкрива повече от обикновена императорска преоценка на политическата и финансова реалност на деня, то разкрива отчаяна нужда да се прикрие, дори и само на думи, комерсиалното естество на практика, превърнала се в необходимост и основа за оцеляване: разпространението на най-светите имперски съкровища.[138]

            Може да се сметне за ирония на съдбата това, че практика въведена от латинските управници на Константинопол е толкова близка до политиката водена в последния век от Византийско управление но столицата. На 28 май 1359г, Андрея Грация, служител в болницата Санта Мария дела Скала в Сиена, и Пиетро ди Джинта Ториджиани, флорентински търговец, отседнал в Константинопол, дошли заедно във Венеция, за да подпишат договор, уговарящ условията по прехвърлянето на колекция реликви и други скъпоценни предмети, наскоро придобити в Константинопол.[139] Докато е може би изненадващо да отбележиму че западния интерес в придобиването на източни реликви не отшумял след края на латинската окупация и успешното разпръскване на най-ценните реликви за християнския свят, е по-малко изненадваща бележката, че принципите на замаскирането на комерсиалния характер на подобни прехвърляния останали в сила. Оцелелите записи на венецианското закупуване на мощи и неговата константинополска прелюдия, предлагат рядка вътрешна информация, не само за начина, по който западните очаквания и отношения спрямо Византия се променили след ограбването и пренасянето на най-светите й съкровища, но и относно начина, по който византийските владетели се приспособили към новата икономическа и политическа реалност.[140]

            Информация, засягаща произхода на колекцията реликви на Ториджиани, е предоставена от документ, който може би е придружавал венецианския договор от 1359г като вид дудостоверение.[141] Написан в Пера, на 15 декември 1357г, от апостолския нунций в Константинопол, кармелитът пиер Томасо, и трима други латински епископи като свидетели, както и доминиканския инквизитор Филип дьо Конт, документът гласи, че нунцият (nuntio), като чул за колекцията на Ториджианиу посетил резиденцията на венецианският bailo, за да види с очите си и да пипне с ръцете си „ прескъпите мощи, сред които можело да се намерят дори такива на Христос и Честния Кръст, на който бил разпънат.”[142] По-късно документът съобщава, че за да подсигури автентичността е произхода на реликвите, Томазоизпратил двама от епископите и инквизитора до византийската императрица – най-вероятно Ирина, съпруга на Йоан VI Кантакузин – която потвърдила, че реликвите наистина идват от „императорския дворец”, че са били продадени в Ложата на венецианците „по необходимост” и че няма по-ценни реликви от тях в цялата империя.[143] След представянето на списък на проверените реликви, Томазо заявява, че „ изглежда, че Господ Исус Христос сам е завел гореспоменатият Петър (т.е. Ториджиани) в Константинопол, за да вземе мощите от ръцете на схизматиците и да ги донесе на свято място, както децата на Израел били изведени от Египет по божествено провидение.”[144] Документът завършва с позволението, че Торизжиани може да „ донесе мощите на нашия господар папата и на най-смирения принц и по волята на Господ император на римляните, тъй като такива безценни предмети им подхождат най-добре.”[145]

             Въпреки че основната цел на този документ е някак трудна за определяне, той може да служи като източник за разбирането на това колко крайно статутът на Константинопол и византийския император, като най-обещаващи дарители на свети реликви, са се променили.[146] Константинопол не само спрял да бъде считан за locus sanctus от западняците, разпространението на мощи също вече не било акт на имперско благоволение, а просто такъв от икономическа необходимост. Последиците от този развой на събитията за западните получатели на свещени стоки са сложни. От една страна, той създал нуждата от институционална проверка, в този случай, от Византийската императрица и апостолския нунций, от друга страна, както видяхме, той довел до потребността от маскиране на комерсиалната природа на размените. Вместо „купуване” например, венецианския договор между Ториджиани и болницата – не императора или папата, аккто се надявал Томазо – на няколко пъти говори за „donatio“, въпреки факта, че търговецът щял да получи парична компенсация от 3000 златни флорентина и пожизнена резиденция в сиена, както е отбелязано в болничния „Libro Vitale.“[147]

            Както насочва разпространението на реликви, и тук се ограничавам до имперската сфера, византийските управници скоро били изправени пред същите трудности като латинските преди тях. След като императрица Ана Савойска през 1343г, уговорила продажбата на скъпоценностите от византийската корона на венецианците срещу 30 000 дуката, за да изплати дълговете си, продажбата и залагането на реликвите се превърнало отново в последен изход, за да се подсигури финансовото и военно оцеляване на империята.[148]  На 9 декември 1395г, след повече от година под турска обсада, император Мануил II бил готов да предложи туниката на Христос и други реликви като залог за заем, който се надявал да получи от Serenissima[149] Венеция, която обаче, както знаем от запазени документи, отхвърлила предложението на императора,  с аргумента, че преносът на подобна изтънчена вещ, може да доведе до насилствени протести в Константинопол, притеснение, реално или не, което самия  византийския император очевидно не споделял.

             Четири години по-късно, когато Мануил заминал на прословутото си пътешествие на запад, той отнесъл със себе си реликвите, които преди това Венеция отказала.[150] Установил се в Париж, Мануил веднага започнал да изпраща посланици с писма и подаръци до различните дворове в Европа, в опит да извоюва военна и финансова подкрепа срещу турците. Най-вероятно, за да придаде повече тежест на молбите си, Мануил решил да добави дарове – реликви към своите писма. Според тези писма и други оцелели сведения, крал Мартин I Арагонски през йни 1400г вече бил получил мощи на св. Георги, в чиято автентичност в началото се съмнявал.[151] През ранния октомври, пратеникът на мануил Алексий Брана, се явил пред краля, носейки хрисовул и още две реликви, а именно, парче от синята туника на Христос, която изцелила жена с проблеми с кръвта и гъбата от Страстите Христови.[152] От двора на Арагон, Алексий Брана продължил към двора на крал Чарлз III  Наварски, където пристигнал най-вероятно през ранната 1401г с друг хрисовул, част от Честния Кръст и парче от същата туника на Христос, която крал Мартин вече притежавал.[153] Според някаква не съвсем потвърдена версия, Мануил изпратил друг хрисовул на крал Джон I от Португалия на 15 юни същата година, този път придружен от по-голям брой реликви: част от Честния Кръст, парче от вече споменатата туника на Христос, парче от Светата Гъба, и мощи на св. Петър, св. Павел и св. Геори.[154] През същия месец юни, имперския пратеник Алексий Брана доставил писма и друга част от синкавата туника на антипапата Бенедикт XIII.[155] Месец по-късно, за да запази възможностите си отворени, друга част от туниката на Христос била изпратена на папа Бонифаций IX.[156] Въпреки, че е трудно да се повярва, явно все още имало достатъчно от синкавата туника на Христос, защото Мануил изпратил парче от нея  и на кралица Маргарет от Дания през ноември 1402г, малко преди да се завърне в Константинопол.[157] Но дори тогава разпращането на реликви не престанало. В две писма, и двете датирани от 17 август 1405г, крал Мартин от Арагон, който вече бил получил няколко реликви през 1400г, се обръщам едновременно към патриарха и императора с молба за още мощи, които щели да бъдат поверени на Pere de Quintanes, търговец, изпълняващ ролята на кралски пратеник.[158] Само от късния отговор на Мануил, с дата 23 октомври 1407г, разбираме какво се е случило с кралската молба.[159] След съвет с патриарха, както и с бароните и магнатите на империята, Мануил решил да изпрати на мартин няколко реликви, свързвани със страстите Христови, както и мощи на Св. Лорънс.[160] Вместо, обаче, да изпрати реликвите в Испания с Pere de Quintanes – който по нещастен случай се удавил при буря на връщане от Константинопол – императорът имал намерение да ги повери на посланичество, водено от Мануил Хризолорас, който напуснал столицата с голямо закъснение в късния октомври на 1407г. Реликвите, които Хризолорас занесъл в Испания изглежда били едни от последните, изпратени на запад от византийски управник преди падането на империята.

             Някои може законово да определи подаръците на Мануил до западните владетели като дипломатически подаръци, но не може да има съмнение, че характерът на дипломатическите размени между Византия и латинския Запад, драматично и необратимо се е променил с началото на петнадесети век. В крайна противоположност на византийските дипломатически ритуали, които някога вдъхвали на френския крал Луи VII, на херцог Хайнрих Лъв от Саксония и Бавария и на други западни владетели, респект към Константинопол и почит към византийския владетел, пътешествието на Мануил Палеолог на запад, както и прекрасните приеми, които получил в Милано, Париж и Лондон, сега го превръщали в просител и евентуален получател на западни дарове и благоволение.[161] Това, което донесъл на запада като знаци на приятелство и имперско благоволение били, както в ранните векове, източни реликви, след книгите и древните знания, последните безценни и все пак възможни за даряване византийски подаръци.[162]  Поне на теория, може би трябва да добавим. Тъй като реликвите, които императорът можел да предложи вече не носели мистиката, която някога определяла стойността им. Лишени от своята аура от историческите събития, довели до разрушаването и разпръскването на най-светите съкровища на Константинопол, подобни предмети отдавна били изгубили своята универсална притегателност. Нямало никакъв смисъл в обръщането към краля на Франция, който вече притежавал едни от най-важните останки от Страстите Христови, както и други по-несъществени реликви.[163] Вместо това, Мануил предложил даровете си на владетели от покрайнините на западна Европа, региони, които се облагодетелствали малко или никак от вълната източни реликви, заляла големи части от Европа след латинското овладяване на Константинопол.[164] Фактът че даровете на императора били посрещнати със скептицизъм и в Испания и в Авиньон, разкрива колко много е пострадала репутацията на императора като сигурен пазител и разпространител на реликви, от късния дванадесети и тринадесети век. За нещастие няма начин да се разбере дали подаръците на Мануил са пристигнали в скъпоценни византийски мощехранителници. Ако са, тяхното художествено влияние върху културната среда, в която били поставени, е неизмерило, както всъщност е било вярно това за други свещени съкровища, достигнали Запада като византийски подаръци и стоки през същия период.[165]

Заключение

Преносът на свещени реликви между Византия и латинския запад следвал, както видяхме, механизми, които освен това направлявали размяната и на други скъпоценни стоки и луксозни предмети, с източен произход: даването на дарове, кражбата и търговията. Въпреки че биографиите на някои предмети, обсъждани в този труд, предполагат че границите между тези категории са били размити понякога, определени исторически течения са несъмнено видими. От времето, в което византийските императори прииели ролята на пазители, бранители и разпространители на най-светите християнски реликви през късния пети век и почти шест века, до края на дванадесети век, даряването на подаръци на лично или високо социално ниво, бил най-често срещания начин за разпространение на реликви между Византия и латинскиа Запад. Случаи на междукултурни кражби на реликви са записвани много рядко и могат да се считат за изключения от правилото. С началото на Кръстоносните походи и нарастването на броя на поклонниците, отправили се към Светите Земи, латинските източници сочат нарастване на западния интерес къв източните реликви, в частност тези, в притежание на византийския император. Въпреки това, до началото на тринадесети век, даването на дарове останало единствения начин, по който западни владетели, благородници и църковни служители можели легално да се сдобият с подобни безценни символи на благоразположение и спасение.

             Кръстоносното завладяване на Константинопол и ограбването на неговите църкви и дворци, бележи повратна точка в историческото развитие. Един от най-очевидните резултати от системното ограбване на византийските свети съкровища бил попадането на голям брой византийски религиозни предмети и  най-благородни реликви и реликварии, в различни региони на Франция, Белгия, Италия и Германия, от където били и най-много високопоставени участници в Четвъртия Кръстоносен поход. Тук новопридобитите реликви трябвало да докажат своите автентичност и ефективност. Това се случило отчасти чрез устно или писмено заявление от страна на техните носители и отчасти от техните скъпоценни източни мощехранителници, които не само препращали към ранната им култова история, но и потвърждавали тяхната наследена икономическа и символна стойност.

             Въпреки че подаряването на реликви останало често срещана практика сред латинските управници на Константинопол и водачите на венецианските кръстоносни части, ограбването на византийската столица и незабавното разпръскване на нейните най-ценни светски и църковни съкровища дълбоко засегнало начина, по който източните реликви били пожелавани, оценявани и разменяни в последвалите години и десетилетия. Размяната на реликви срещу пари или други стоки трабва да е започнала доста рано, като незабавен резултат от ограбването в голяма степен на по-малките византийски манастири и църкви, но тежкото финансово състояние на латинската империя било това, което довело до залагането и преотстъпването на най-важни източни реликви. В опит да се скрие чисто паричния характер на тези размени, известни колебания и трудности съпътствали пълното разпръскване на святото.

             Докато късното византийско отношение към подаряването, залагането и продажбата на свещени реликви може да се счета за отражение на социалните и икономически практики, установени от латинските владетели на Константинопол, западното отношение спрямо източните реликви драматично се променило през тринадесети и четиринадесети век. В провалът на източните реликви и реликварии да устоят на западните желания да ги придобият и притежават, те изгубили своята мистика и безценна стойност.

The Cleveland Museum of Art