Гл. ас. д-р Андриана Спасова от Института за литература при Българската академия на науките.

Защо смятам, че Българската академия на науките е едно наистина подходящо и добро място за реализация на един млад човек? Казано с няколко думи – защото се чувствам добре в него, защото ми осигурява благоприятна среда за духовно развитие и защото идеите ми се реализират и имат полза за обществото. От самото си начало досега Академията функционира като научна организация, която дава реален шанс за личностно усъвършенстване на хората с изследователски дух, които искат да допринесат не само за своето благополучие, но и за това на другите, да има всеобщо повдигане. БАН е школа за учени – тя има дългогодишна традиция още от 1860 досега, тя съвместява историята на първите докторантски стъпки до впечатляващите успехи и въздействието на утвърдените вече учени. Най-старата научна институция в България има 3700 служители.

И нека се отместим от насаденото още от 13.12.2009 в общественото съзнание клише за „феодалните старци“ и за непотребността от наука по време на криза. Науката, точно обратното, е основното нещо по време на криза. В чужбина е схванат действащ механизъм за цялостен просперитет и затова толкова чувствителна е разликата между заплащането за създаване на наука навън и самоотверженото благородно начинание да създаваш наука в България – за ползу роду. Крилатият политически израз на С. Дянков стои оклеветяващо и дискриминационно спрямо ежегодните постижения в БАН. Но тази блуждаеща неподплатена фраза днес стои все по-застрашително и приковава вниманието на учените. Все по-гневно и нетърпеливо ще се гледа вече към това каква ще бъде обществената позиция на будните и интелигентни хора, какво ще бъде отношението на управляващите лидери, каква ще е активността на социалните мрежи и медиите към конкретния проблем с преразглеждането на бюджетната субсидия за БАН. 

БАН е пространство за елитарна дейност, защото да създаваш наука, да твориш, да изобретяваш, вече се оказва лукс. Очевидно днес не е модерно да се занимаваш с наука в България, не е модерно да имаш кауза, която да преследваш и тя да е различна от това да „правиш повече пари“ и да имаш бързи временни успехи. И учените в БАН мислят за своето оцеляване и искат да изкарват нормални доходи от заниманията си с наука. Това показва, че БАН все още не е друга планета и хората тук не са извънземни, а нормални уважаващи себе си и труда си личности. Разликата е, че обществото и управляващите досега виждаха, че и без средства ние продължаваме добросъвестно и самоотвержено да правим своите изследвания и да се стараем те да намерят приложение за подобряване на живота ни. И като едно временно решение за икономия на средства от държавния бюджет продължава тази порочна традиция да се ощетяват учените. Но всяко търпение и добросъвестност има своите човешки граници. Вероятно учените на БАН, за да бъдат още по-полезни и практически насочени към българските граждани, трябва поетапно да се откажат да правят наука тук. И именно липсата да провокира едно толкова дългоочаквано реабилитиране на българските учени.

Наскоро чух следното изказване, масово поддържано – щом искаш да се занимаваш с наука, значи си намери богат или забогатяващ мъж. Какво да правя, когато съпругът ми също избира научните предизвикателства и също е изкушен да навлезе в лабиринта от непрекъснати загадки, проблеми, неразрешими казуси. Статистически един не малък процент от учените в БАН споделят и своя личен живот и това е до голяма степен логично, да намериш свои съмишленици, да се постигне диалог между личности с еднаква страст и ентусиазъм. Като цяло това е една често срещана тенденция във всички професии, тук различното е, че общият доход на домакинството се формира от значително по-ниските приходи спрямо стандарта у нас. От една година съм и щастлив родител, но разходите по домакинския бюджет рязко се повишиха с около 35%. Ситуацията е тревожна и опасна за много млади учени, като например гл. ас. д-р Ива Дойчева, която иронично сподели, че ако реши да има дете, трябва да избере между личното щастие и науката.

Ще дам и един потресаващ пример, за който научих от една позната, доцент и утвърден учен в БАН – за да отиде на работа един ден от седмицата по време на нейното майчинство, от което съзнателно се лишава, тя плаща 3 пъти повече на детегледачка, отколкото получава. Това е обезпокоителен и силно демотивиращ сюжет от българската действителност. Други тревожни данни са, че около 120 млади учени, които са постъпили през последните години в Академията, вече са я напуснали. Освен всичко друго младите учени в Академията трябва да бъдат и отговорни към своите близки и да могат да издържат семейства си, да осигуряват нормален стандарт на живот, който включва средства за наем или купуване на жилище, битови нужди, здраве, образование, култура и защо не за пътуване и развлечение. Благодарение на постдокторантурата ми и проектите, към които съм включена, мога да си позволя добър начин на живот, но те са временно решение, защото са година за година, те имат условия и критерии, на които скоро няма и да отговарям.

Същевременно днес заниманията с наука през XXI век започват да напомнят на самоинициативата на възрожденските идеалисти да изведат знанието на преден план като висша ценност и условие не само като научно предизвикателство, но и като занимание, което осмисля живота. И макар често да сме склонни да разчитаме историята отново през клишираните очила и да виждаме висока степен на наивитет във възрожденските пориви за промяна, за просвещение и бум от дейности в областта на културата и образованието, все пак смятам, че подобна идиличност няма да ни навреди сега. Колко пък да се различаваме от младите учени от XIX век и колко пък да не е сходна тогавашната ситуация с днешната, в която реално говорим за наваксване или придобиване на минимални образователни компетенции и умения? И тогава възрожденските просветители не са имали комфорта да имат зад себе си сигурната материална обезпеченост в своите занимания, и днес българският учен получава минимално възнаграждение за своя труд, поставяйки го пред избора дали сам да финансира необходимия минимум за своите изследвания вместо в насъщния.

Но за разлика от ситуацията в предосвобожденска България, подобна дилема се явява нелепа в XXI век в една държава членка на Европейския съюз. Поради тази причина е необходимо обществото ни да се обедини около идеята, че науката и образованието са висши ценности. Обратното би означавало да обречем бъдещите поколения на неграмотност и бездуховие.. Защото за съвременния човек е важно не само да може да си изпише правилно името си, да пише на кирилица, но и да може да осмисли критично историческите събития и факти, да познава класическите образци на българското изкуство, така че на тази база да разсъждава над тях, съотнесени към своята действителност и бъдещите перспективи. Именно това е и ролята на учените от Българската академия на науките – да обезпечи научно образователната ни система.

Общоизвество е, че БАН е най-голямото място за създаване на научна продукция у нас. Те я на първо място по научни резултати и научно въздействие, оглавява националната класация за патентна дейност, както и по икономическа и обществена въздействие на научната дейност. Данните показват още, че 48% от научната продукция на България идва от Академията. Всяка година отчетените показатели за създадени патенти и висок коефициент на престижни (индексирани) публикации еднозначно препотвърждава мястото на Академията на световно ниво, съпоставима с множество международни научни организации. Впечатляващо постижение за 2021 г. е, че в лицето на 41 авторитетни учени от БАН са в класацията на Университета в Станфорд, сред първите два процента на най-влиятелните световни изследователи. Академията всяка година може да се похвали с множество постижения в 9-те си научни области (направления). 

От 2020 досега гласът на Академията застана в центъра на новините по всички медии. БАН се включи активно със своята научна експертиза за овладяване на сегашната криза с Covid-19. Редица учени − биолози, имунолози, медици, математици, психолози и др. – обясняват и съветват управляващите и обществото за различните аспекти на пандемията (предпазни мерки, поведение, ваксини, прогнозиране на разгръщането ѝ). Наскоро излезе специализирана юридическа монография по темата от Института за държавата и правото (Covid-19 – актуални правни проблеми от Поля Голева, 20211).

Първо, трябва отново да се подчертае, че учените в Академията извършват постоянно възлова ЕКСПЕРТНА дейност. Нека не забравяме, че като експерти те са в помощ на държавните и общинските органи за управление. 

Второ, макар и по-трудно, но някои учени от БАН успяват да съчетаят двете роли (на учени и на преподаватели), като се включват в учебните програми, имат лекции и имат сериозна ПРЕПОДАВАТЕЛСКА дейност в повечето висши учебни заведения в страната и в чужбина. 

Трето, разбира се централно място заема НАУЧНАТА дейност на работещите в БАН – с най-високи показатели на научни постижения и научно въздействие в страната.

Четвърто, БАН има ключово значение и в обучението на ДОКТОРАНТИ – академичното развитие. Важно е да се подчертае също какво е мястото на приетите докторанти и колко от тях успешно защитават своите дисертации – това са 80% за 2021 г., едни внушителни данни. Според данните от Националната агенция за оценяване и акредитация (към 4.07.2021) има общо 229 докторски програми, предлагани от научните звена на Академията и усреднената оценка на програмите е 9.288 от 10. 

На въпроса какво правят учените в БАН? Най-лесно е да отворите непрекъснато актуализирания сайт на Академията и да видите акцентите от последния месец (02.2022): 1) Институт за ядрени изследвания има проучване с разработени нови методи за естествената радиоактивност на минералните води, които всеки ден пием – това е насочено към подобряване на качеството на живот и намаляване на здравния риск за населението; 2) Приборът Liulin-SET е създаден по поръчка на американската фирма „Технологии за космическото пространство“; той е 23-ият разработен прибор в Института за космически изследвания и технологии, който ще полети в космоса на 19 февруари; 3) Създаден е патент за кит за определяне степента на злокачественост на рака на простата от проф. Кр. Тодорова от Института за биология, за което е удостоена с наградата „Изобретател на годината 2021“; 4) Ако се чудим на коя нова изложба може да отидем, от тази сряда (16.02) е открита изложбата „Българска археология 2021“, в която може да видим 650 експоната от 40 обекта от Праисторията до Възраждането; 5) Институт за български език, който е главеният кодифициращ орган за езиковите въпроси у нас, подготвя създаването на национална онлайн платформа за езикови ресурси (БЕРОН) и др.

Очакват се обобщените данни за 2021, но за 2020 – от индексираните статии на БАН 38% са публикувани в списания от най-високата Q1 категория в ранглистата на специализираните издания. Забелязва се устойчивост на научните резултати, които са насочени към пряко приложение в практиката. Броят на издадените патенти е 50 и на регистрираните полезни модели е 14. Институтите на БАН активно участват в програмата „Образование с наука“, одобрена от Министерски съвет. Програмата значително разви информираността и свободния достъп на учениците, учителите и работещите в сферата на образованието и науката. (https://educationwithscience. online/). Въпреки това, факт е, че за 2021 минимална месечна заплата на асистент, който няма докторат, в държавно висше училище е 1300 лв., на същата позиция в БАН през 2021 г. е 946 лв., т.е. 72% от възнаграждението на колега на същата длъжност. Университетски преподавател асистент всъщност взима с повече от 50 лв. над заплата на професор в БАН, стартовата заплата на учителите са по-големи дори – в това има нещо парадоксално и нелогично.

Ключова е и ролята на Академията в изпълнението на националните научни програми, на Националната пътна карта за научни инфраструктури, в изграждането на Центровете за върхови постижения и Центрове за компетентност – без участието на учените има реален риск от неуспешното продължаване и финализиране на тези национални отдавна подети програми.

Що се отнася до РЕФОРМАТА, тя започна с радикални структурни промени още през 2009, продължи и нататък, докато БАН не започна да отчита дейността си пред Народното събрание ежегодно и да води от 8 години вътрешна отчетност за работата на всеки един учен в системата Соникс. В момента трудът на учените се заплаща диференцирано след ежегодна атестации, а организацията на научната работа е на проектен, а не административен принцип, като проектите биват бюджетно финансиране (за текущите и по-дълготрайните) и финансирани на конкурсен принцип от различни институции – български и международни. Отхвърлената от правителството част от бюджета беше 20 млн., но сега акад. Юлиан Ревалски се е договорил с премиера Кирил Петков, но се очаква споразумение, което ще доведе на второ четене до връщане в бюджета на БАН на тези средства. Не е подписано още това споразумение и не е ясно дали и какво ще се иска от БАН срещу тези пари.

За разрешаването на актуалните днес проблеми пред Академията всъщност е необходимо на този етап съвсем малко и конкретно действие – едно заложено и обещано бюджетно финансиране, което е пряк израз на общественото отношение и ангажираност към постиженията на българските учени. Това отношение предполага трудът им оценен, така че да могат да бъдат покрити техните ежедневни нужди. Гласуваният на първо четене Закон за държавния бюджет за 2022 г. доказа за съжаление липсата на подобно преосмисляне на отношението на властимащите към най-авторитетна институция в България. За поредна година представителите на Академията ще получат държавна субсидия (около 119 мил. лв.), която се явява недостатъчна да покрие нито средните ежедневни разходи, които се налага да посреща всеки гражданин, но и поддържането на базата за провеждането на научни изследвания и всички текущи разходи, свързани с това, които бележат значителен ръст в последната година. 

За това са необходими поне 27 милиона лева. В същото време Министерството на образованието е предложило увеличение на бюджетната субсидия за Академията с 20 милиона. И въпреки че тази сума би била недостатъчна за тези базисни нужди, то преосмислянето на решението на правителството за допълнителни 20 мил. лв. би било символично доказателство от страна на държавната политика към значението на Българската академия на науките и начало на един толкова дългоочакван диалог между учените и управляващите. Още по-достижимо е да има подобен диалог, когато част от политическите лидери имат пряко отношение към науката и нейните неопровержими приноси. 

Този така търсен диалог, струва ми се, ще доведе поне до минимални резултати върху начина на живот на българските учени, които ще могат да получат поне средни заплати в сектора, отдавна получени от други представители в образователната ни система като учителите и университетските преподаватели. Всъщност трябва да се запитаме какво реално би покрило исканото увеличение? То би стигнало само за частично увеличение на работните заплати на всички служители (учени и администрация) и покриването на увеличените разходи, свързани с текущото ползване на работните помещения на изследователите като сметките да вода, ток и парно. Остава едно витаещо обществено заблуждение, че БАН следва да покрива минималните разходи, нужни за нейното съществуване с пари по одобрени извънбюджетни (национални и международни) проекти. Затова исканото допълнително възнаграждение се подминава години наред и под този претекст. Но чрез проекти водещият национален център за българска наука не може да се издържа и не бива да се захващаме за илюзията, че тези средства биха били годни да покрият нуждите на Академията. Това произтича и от обстоятелството, че по-голямата част от средствата по проектите са за целеви разходи и изначално не могат да послужат за увеличаване на иначе ниските заплати на българските учени, нито за плащането на битовите сметки или осъществяването на неотложни ремонти в Академията.

Нашият Институт за литература печели не малко проекти, но одобрените средства, са насочени към една малка част от колегите, тъй като няма как в един проект да участва целият научен състав на даден институт и второ, те са разпределени за няколко години между целия екип и сумите, които могат да бъдат използвани за допълнителни възнаграждения са скромни. И трето – ръководството на повечето институти в БАН е изправено пред сериозни предизвикателства как буквално да извърши магически калкулации, така че парите от предвидения бюджет едновременно да покрият минималната работа заплата и да стигнат и за извършване на належащи ремонти на имотния фонд, свързани със здравето и живота на служителите. Подобни разходи обаче често са неотложни, а неизвършването им може да е фатално – така например в нашия Институт за литература проблемите с покрива застрашаваха да наводнят една от най-ценните библиотеки и книгохранилища в страната. Това е недопустимо, но е факт, към който трябва да се отнесем отговорно. 

Как може да бъде „разбито“ клишето затова, че исканите средства от БАН са неоправдани спрямо видимите за обществото резултати. С конкретни факти, които са публично достъпни, но и на които не се обръща внимание. Когато говорим за литературата и националното културно наследство, материалният видим носител не е така лесно уловим, както при създаване на патенти, технологии и пр. Но въпреки това, данните на Института за литература само за 2021 г. са повече от впечатляващи – издадени 5 монографии, 1 от които в чужбина в световноизвестно научно издателство (Peeters Publishers); съставени 7 научни сборника от проведени семинари и конференции; 7 броя от 4 периодични издания („Литературна мисъл“, „Старобългарска литература“, „Scripta & e-Scripta“ и „Studia Litteraria Serdicensia“), повечето включени в списъка на европейските реферирани и индексирани списания; 15 научно-изследователски проекта, от които 3 проекта с допълнително финансиране; 4 продължаващи проекта, 2 завършени проекта и цели 6 нови одобрени проекта по Фонд „Научни изследвания“ (ФНИ); организирането на 22 международни и национални научни форума; 10 учени с академично развитие, от които 3 нови хабилитации; 3-ма главни асистенти; 1 успешно защитил доктор; 3-ма нови докторанти; цели 7 нови назначения; 5 спечелени стипендии и 13 награди и отличия. Достатъчно красноречиво говорят обобщените данни на Института за литература при БАН и това са данни само на един от 42 от институтите в системата на БАН. 

Разбира се, има начин, има дори множество подходи за трансформация на проблематичната днес ситуация като добра възможност за обмен на идеи и тяхната реализация, за взаимна „чуваемост“ и популяризиране на българската наука. Важно е да има медийното отразяване; да се говори повече за книги, автори, културни събития, истории, научни изследвания и инициативи. Но е важно и да има обратна връзка и взаимност между науката и обществото, науката да бъде по-достъпна, а обществото да излезе от своята инфантилна безграмотност и незаинтересованост.

Това, което ме привлече и задържа все още в БАН е желанието да се занимавам с наука във водещия научен, духовен и експертен център в страната ни. Център, който всяка година се стреми да постигне по-голяма видимост в международното научно пространство. Но не смятам, че Академията следва да се превръща в убежище на идеалисти, обречени на материална нищета. Разбира се, не работя в БАН, защото нямам компетенции да бъда хигиенистка на летището или да работя в някой кол център (трудът на чистачката в БАН, в парламента или където и да е, както и касиерката в магазин не е за подценяване и това, че даден човек избира тази работа, а не академична или университетска например, не омаловажава нито усилията и времето, нито интелигентността му, но всяка работа, каквато и да е, заслужава адекватно възнаграждение, което да обезпечи поне нормалните житейски нужди)..  Ако погледнем от птичи поглед отгоре ситуацията в България, ще си дадем сметка, че някъде в цялостната държавна политика въпреки откъслечните добри намерения и някои конкретни положителни резултати, има дупка в системата. Основен пропуск е, че държавната политика функционира „на парче“, фрагментарно се подхожда към справянето на икономическата и културната криза в България. 

Безспорно Министерството на образованието и науката през последните години води последователна политика за увеличаване на учителските заплати, ремонтирането на базите и снабдяването на нуждаещите се деца с техника особено ценна в ситуацията на хибридно обучение. Но подобни резултати довеждат и до едно парадоксално и ненужно напрежение вътре в самата научно-образователна система. Оказва се, че заплатата на начална учителка с минимален трудов стаж е по-висока от заплатата на професор в даден институт, който има няколко монографии, редица индексирани статии и цитирания, участия в чуждестранни университети и изследователски институти; ръководител на проекти и докторанти, а нищо чудно и да е бил нейн университетски преподавател…

Неслучайно и не е тайна, че много учени и преподаватели правят своя избор да работят на още едно място, за сметка на свободното си време, отредено на семейството, приятелите, и развлеченията. Съмнявам се, че го правят само защото търсят допълнително кариерно развитие и имат „глад“ за професионална реализация. Причините са съвсем набиващи на окото и отговорите са обезпокоителни и обезкуражаващи. Факт е, че много мои познати колеги са принудени буквално да работят на второ място, за да могат да поддържат нормален начин на живот в България. За част от тях все още стои актуален въпросът дали да оставят научните си занимания и да продължават кариерното си развитие в друга сфера, или още веднъж да дадат шанс на себе си и на обществото да признае и уважи вложените усилия и време в продукт. Той често няма материален носител, не е бързо приложим, но оказва в дългосрочен план съществено и трайно въздействие върху развитието и популяризирането на националното ни културно наследство.

Това, което осмисля и аргументира мотивите ми да остана да работя в БАН, е защото от малка искам да стана „следовател“ и „изобретател“ – да търся, да разрешавам, да създавам чрез Словото и неговите мощни невидими инструменти. Според мен всеки един от нас се нуждае от непрекъснато възраждане на своята духовност, от изправяне пред своите предизвикателства, страхове и необясними странности. Работата ми в Института за литература – това е моят начин на будност и осъзнатост – да се „ровя“ в прашните архиви в библиотеката, да „изваждам“ наяве полузабравени и неизвестни имена от нашата история и литература и да привлека общественото внимание към тях. И още по-далече, искам моите пристрастия и интереси да развълнуват повече хора, да се замислят и да проблематизират своето ежедневие. Мотивирана съм и най-голямото основание да продължавам е, че намирам институционална подкрепа и съмишленици за идеите си, така че личните ни проекти занимания (с българската литература, с балканските и европейските културни процеси и влияния) да намерят конкретна приложна реализация в актуализирането и осъвременяването не само на учебните програми в училищата и университетите, но и в обновяването и иновацията на подхода между учител и ученик; между преподавател и студент. 

Точно изброените по-горе предимства наклониха избора ми преди седем години да направя своята докторантура именно в Института за литература, а не в Софийския университет например. В Университета едно безспорно преимущество е самата среда и по-лесната комуникация между студенти, докторанти и преподаватели, както и обратната връзка, която се получава. Няма да скрия, че в Академията се крие този риск за осъществим диалог и взаимно запознаване с индивидуалните и колективни занимания. Затова е необходимо сам да поемеш инициатива, сам да се решиш да организираш с някого събитие (форум, конференция, семинар), от теб да дойде импулсът нещо да се задвижи – това е едновременно предизвикателство, но и житейски урок как да не си пасивен и да чакаш наготово знанието и събитието да дойде при теб, а ти да си катализатор и да не очакваш друг да те вдъхнови за осъществяването на твоите желание. 

Академията те учи да бъдеш инициативен и изобретателен, като ти дава свободно пространство и време затова. Да бъдеш в някой от българските университети несъмнено е изкушение за всеки учен, който иска да сподели познанията и пристрастията си към науката, да има млада публика на своите научни изследвания. Макар и по-трудно, но някои учени от БАН успяват да съчетаят двете роли, като се включват в учебните програми, имат лекции и имат сериозна преподавателска дейност в повечето висши учебни заведения в страната и в чужбина. Една от причините да избера БАН пред СУ беше именно тази независимост и алтернативност пред мен, именно защото като докторант исках да се посветя изцяло на дисертацията си и да нямам задължение да взимам часове и да преподавам. И така с времето се затвърди представата ми, че Институт за литература е мястото, където има идеални възможности за един филолог поетапно да задълбочава и разгръща своите научни интереси. 

От моя опит мога да споделя, че много ясен белег остави този период на докторантурата в живота ми – от подготовката и провеждането на изпита (2013) през трите години (2014–2016) на четене и писане на дисертацията до публичната ми защита (2017). Отговорът на това дали съм удовлетворена и дали намирам смисъл от пълното отдаване на тези занимания се намира в реализацията на труда ми. Главна роля при всяка дисертация има, на първо място, ръководителят (и на второ, на разговорите, съветите и подкрепата на другите колегите от Института. Тази диалогична и подкрепяща среда е безценна и едва ли този лукс на персонално внимание и грижа може да се срещне в частния бизнес държавната администрация. С издаването на дисертацията под формата на научна монография „Антични реминисценции през Българското възраждане“ (ИЦ „Боян Пенев“ & “Scribens”, 2020) извървях по свой начин този път на търсене, проблематизиране, обезнадеждаване в потенциала и волята си да завърша започнатото, това са едни докторантски години, които ще си спомням с носталгия и които до голяма степен ме изградиха като личност и мислещ човек. 

През последните три години (2019–2021) съм и постдокторант към Националната програма „Млади учени и постдокторанти“ в областта „Социални и хуманитарни науки“. Настоящите ми литературноисторически и извороведски занимания са свързани главно с постдокторантурата ми. Темата на проекта ми е „Рецепция и дигитализация на непроученото ръкописно наследство на Найден Геров“. Осъществената програма с фокус върху т. нар. млади учени се осъществява с финансовата подкрепа на Министерството на образованието и науката. Замисълът на тази програма е подобно на утвърдените навън постдок програми, които са замислени като следващо ниво на израстване и професионална реализация. Още по време на доктората ми попаднах на една неизвестна българска история в ръкопис на един от най-изявените възрожденски просветители и общественици Найден Геров (1823–1900). Тя се намира в трудно проследимия му архив (НБКМ – БИА, Ф. 22, надхвърлящ 15 000 документа), който включва стотици листове от учебници, тетрадки, тефтери, писма, рапорти, публицистични материали и художествени творби. Сега програмата ми даде възможността да осъществя едно свое дългогодишно намерение – да разработвам темата за рецепцията на непроученото ръкописното наследство. Една от дългосрочните ми цели е да оповестя за един неизвестен учебник по българска история (НБКМ – БИА, Ф. 22, оп. 1, а.е. 603, л. 1–95) от 50-те години на XIX век. Реализацията на моите занимания са най-общо в няколко посоки: публикации, лекции и семинари в средното и висшето образование, издаване на първото фототипно издание на Геровата история с разчитане и научен коментар и дигитализация за свободно ползване на откъси от ръкописите в научно-образователен сайт.

Извън постдоктората досега съм участвала в седем научни проекта, което не е никак малък брой и освен, че понякога натовареността ми е почти на предела на възможностите ми, говори за големия брой одобрени и функциониращи научно-изследователски проекти на Института за литература. За годините, в които работя тук, има непрекъснато нови, приключващи проекти и такива, които предварително се подготвят, главно към Фонд „Научни изследвания“, но и по други национални и международни програми като „Културноисторическо наследство, национална памет и обществено развитие“, ERA.Net RUS Plus и др. За мен това е много ценен опит, защото голяма част от тези програми всъщност не са само в моята тясна сфера на научни занимания, но и в други сфери – старобългарска литература, нова и съвременна българска литература, теория на литературата и др. Нашият Институт за литература има добрата практика различните направления да „придърпват“ и обменят помежду си кадрите, а също така и понякога се формират работни екипи между различните институти и университетите в България и чужбина. От години членувам в две подобни национални дружества (Академичен кръг по сравнително литературознание и Българско общество за проучване на XVIII век), чиято основна цел е организиране на интердисциплинарни и обогатяващи конференции, към които след това има традиция да се издават и сборници, които отдавна са и дигитално достъпни.

По един от тези проекти „Българската литература след Освобождението (1878) – личности и процеси, документи и артефакти (дигитален речник)“ се създаде един доста полезен и насочен и към масовия потребител сайт „Речник на българската литература след Освобождението“ (http://dictionarylit-bg.eu), в който присъстват стотици имена на автори, както класически и христоматийни, така и съвременни дебютанти в поезията и прозата. Едно от нещата, които си взех от този проект, е екипната работа и урока, който получих, как да си организирам времето. Написах статии за любими свои автори като Биньо Иванов, Крум Ацев, Аксиния Михайлова, Боряна Кацарска, Мария Калинова, Васил Видински, Яница Радева, Ясен Василев, Дария Карапеткова, както и за едни от значимите български критици Иван Шишманов, Петър Динеков и др. Същевременно по друг един институтски проект се изгради огромен корпус от дигитални копия на цели книги и отделни статии, някои от които трудно биха се намерили по библиотеките, а в момента са напълно свободно достъпни за четене в интернет. Това е Дигитална библиотека „Българска литературна критика“ (https://bglitcritics.org/). 

Погледнато през призмата на текущата от няколко години насам ситуация на home office и дигитализация на образованието и науката, Академията се оказва напълно съвременна и дори изпреварваща времето си атмосфера за професионално развитие. Следователно, можем и е добре да мислим и говорим за Академията на науките извън нашумелите обществено-политически клишета, така съотнесени към антиутопията за масова неграмотност и ценностно преобръщане. 

Има два пътя да се гледа на ситуацията с науката и БАН: модусът на самосъжалението и обезсърчаването, че няма достатъчно пари и уважение към постиженията ти, и модусът на ентусиазма и инициативността да работиш и да оценяваш труда си, да не се примиряваш с някои все още насадени заблуждения. Аз приех втория път и виждам пред себе си много възможности и перспективи. Ако поемеш инициативата, се отварят специални врати, които дават шанс за пътуване в международни форуми по света, участие в проекти и най-вече изграждане на бавните стъпки, свързани със знанието. 

Тези стъпки не носят бързи резултати, но вярвам, че те са стъпките, които променят трайно живота ни. Моят скромен опит показва, че добрите идеи, ускорени от истинска мотивация, усилие и търпение, винаги намират свои механизми за осъществяване си. Аз реших за себе си, но въпросът остава – докога управляващите ще неглижират науката и българските учени ще бъдат изправени пред този труден избор? И кога науката и образованието ще застанат на своето заслужено място сред висшите ценности на нашето общество?

Тук можете да прочетете и интервюто, дадено от д-р Спасова пред Българска Наука, за поредицата „100 лица зад българската наука“>>

-50% на Абонамента (Годишен и Вечен) | Най-голямото намаление на БГ Наука за 2024 г.