Направи дарение на училище!

Статията е написана въз основа на епизод от видео поредицата на Българска Наука с проф. Радостина Александрова “История на медицината”.

През 60-те години на миналия век се наблюдава забележителен научен скок в генетиката и молекулярната биология, като именно тогава е открита двойната спирала на ДНК. Не по-малък подем е отбелязан в областта на имунологията, както и в тази на трансплантациите – през тези години е осъществена първата трансплантация на човешко сърце. Значителен напредък е постигнат и при създаването на лекарства и терапии против раковите заболявания.

Безспорно едно от най-големите научни открития в историята е установяването на структурата на двойната спирала на ДНК. За това постижение през 1962 г. Франсис Крик, Джеймс Уотсън и Морис Уилкинс са удостоени с Нобелова награда за физиология или медицина.
По онова време вече е било ясно, че гените се крият някъде там в ДНК, но какво точно представлява ДНК е големият въпрос, който все още е нямал отговор. Знаело се е, че в нея са се съдържали фосфатните остатъци, дезоксирибозата, четирите азотни бази. Крик и Уотсън предлагат този модел, при който фосфатните остатъци са навън, базите са навътре и връзките между аденина, тимина, гуанина и цитозина, което впоследствие дава възможност да се обясни как става репликацията на ДНК – полуконсервативният механизъм се отваря като цип, тъй като водородните връзки между азотните бази се отварят и върху всяка една верига по комплементарност се изгражда втората верига. Установява се, че тези нуклеотидни последователности са подредени по различен начин при отделните хора и това се явява нашият индивидуален код. 

Разбери повече за БГ Наука:

***

Всичко това поражда много нови въпроси, като например как тази информация от ядрото стига до цитоплазмата, където се образуват белтъците? Отговорите на нововъзникналите въпроси са постепенно намерени в следващите години. А в по-далечното бъдеще това ще стимулира изключително много персонализираната медицина, тъй като възможността по този начин да знаем какви са геномите на даден човек дава светлина да се търсят най-адекватните пътища за превенция, преодоляване на заболявания, за диагностика и съответно за индивидуално лечение.

Другото много голямо събитие в медицината през това десетилетие е първата сърдечна трансплантация при човек, осъществена от южноафриканският лекар Кристиан Барнард.
60-те години са време, в което хирургията вече е била в състояние да коригира сърдечни пороци, да се справя с някои клапанни проблеми, но не и с проблеми, свързани с коронарните артерии. Барнард обаче си дава сметка, че единственото, което може да помогне при хора с много сериозна сърдечна недостатъчност, е трансплантацията на здраво сърце. Първоначално той прави десетки трансплантации при кучета, в екип заедно с по-малкия си брат Мариус Барнард, преди да се почувства достатъчно готов да извърши същото и при човек.

В днешно време сърдечните трансплантации са станали почти рутинна дейност, но през 1967 г. е предстояло това да се случи за първи път и без гаранции какъв ще бъде резултатът. Пациентът на който е извършена първата трансплантация е 54-годишен диабетик с много тежка сърдечна недостатъчност, който от месеци е на легло и няма как да оживее с тази диагноза. С риск за състоянието на останалите органи на пациента, ако бъдат оставени без кислород, все пак Барнард изчаква да настъпи сърдечната смърт, за да избегне всякакви проблеми от юридическо естество, преди да започне с операцията. В нея взимат участие общо 30 медицински специалисти и след 9 часа работа те успешно изваждат сърцето му и го заменят с такова от случайно появил се на разположение донор, след тежка автомобилна катастрофа, през същия ден. 

Пациентът оживява след операцията и дори дава интервюта пред смаяни журналисти непосредствено след това. Науката за първи път има шанс да проследи какво се случва когато едно здраво сърце попадне на мястото на тежко болно в организма на агонизиращ човек.
Дванадесет дни след операцията пациентът започва да се чувства зле и твърде уморен. Може би поради това, че от болницата са прекалили с множеството посетители и интервюта през периода, в който той е трябвало да почива и да се възстановява. Нещо което в днешно време в никоя болница не биха го позволили. Установява се, че има инфилтрат в белия дроб и екипът решава, че това е резултат на проява на отхвърляне, поради което имуносупресивната терапия е повишена. Става ясно, че това всъщност е пневмония и докторите веднага започват с масирана антибиотична защита, но в крайна сметка 18 дни след операцията той умира, макар че последният орган в тялото му, който отказва е присаденото му сърце.

Сърдечният хирург Кристиан Барнард, по време на конгрес за произхода на внезапната смърт и реанимационните терапии. Флоренция (Италия), януари 1969 г.

Цялата статия, както и много други, можете да прочетете в новия Брой 166 на списанието.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!