Направи дарение на училище!

Война и пандемия (1911-1920)

Военнополева болница през Първата световна война.

През второто десетилетие на века пред медицината се изправят нови сериозни предизвикателства. Подобно на днешното време и тогава човечеството е сполетяно от война и от пандемия, но въпреки това продължава да изследва и открива методи за справяне с различни здравословни проблеми и заболявания, някои от които са го преследвали и измъчвали откакто съществува.

През 1911 г. Нобеловата награда за физиология или медицина е присъдена на шведския учен Алвар Гулстранд, за проучванията му върху оптичната система на окото. Една област изискваща много познания по математика, физика, биология и медицина. Той прави много важни измервания в човешкото око: на роговицата, на лещата, на радиуса и на пречупването на светлината. Също така създава устройства, които и до ден днешен помагат на офталмолозите при диагностиката и изследването на нашето зрение, такива са процепната лампа и т. нар. безрефлексен офталмоскоп. Всичко, което ние днес знаем за зрителното възприятие при хората, ги дължим именно на Гулстранд, който развива и допълва учението на Хелмхолц, особено по отношение на това как нашето зрение се адаптира и как фокусира на различно разстояние.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Любопитен факт при Гулстранд е, че той отказва и получава Нобелова награда. Причината е в това, че е номиниран както по физика, така и по физиология или медицина и съответно отказва първата номинация, за да може да получи другата. Като член, а впоследствие и председател, на нобеловия комитет по физика, участва в ролята на арбитър при присъждането на наградата на Айнщайн, за приноса му към теоретичната физика и откриването на закона за фотоелектричния ефект, през 1921 г., когато пише отрицателен доклад за него. Причината е, че той счита неговата теория за една все още “недоказана вяра”, която няма практически принос за човечеството към момента, но все пак комитетът решава да присъди наградата на Айнщайн.

Следващата нобелова награда за физиология или медицина през 1912 г. отива при Алексис Карел, за т. нар. съдов шев и за неговия принос в областта на трансплантацията на органи и тъкани, включително и на главата. При трансплантирането стои имунологичният проблем, който по това време все още не е решен, както и това, че тъкан или присадка към организма (дори и когато е собствена) пак ще бъде проблемна ако не бъде правилно свързана към околните тъкани и органи и към кръвоносните съдове. Големият принос на Карел тук е, че прави възможно свързването на кръвоносните съдове. Тогава той вярва, че това ще бъде напълно достатъчно за да бъде една трансплантация успешна. По това време имунологията е в началните етапи от своето развитие, макар че вече са се правели трансплантации при някои животни. 

Освен въвеждането на въпросния съдов шев, Карел успява да демонстрира, че кръвоносните съдове могат да се съхраняват известно време на хладно преди да бъдат използвани за трансплантация, което също е много ценно.
А по-късно по време на Първата световна война, съвместно с британския биохимик Хенри Дакин, успяват да се преборят с един от най-належащите проблеми – необходимостта раните на войниците да бъдат асептично обработени, така че да се предотвратят инфекциите, усложненията и газовата гангрена. Методът им използва натриев хипохлорит, или разредена белина, при обработката на раните.

Друг аспект, който занимава вниманието и проучванията на Алексис Карел, са въпросите за стареенето. През този период се е смятало, че клетките могат да се размножават, съществуват и растат общо взето неограничено дълго време. Той провежда експеримент, при който слага в изолирана колба култура от сърце на пилешки ембрион и подавайки му само хранителни вещества го поддържа така в продължение на повече от 20 години. Никой друг след него не успява да повтори този експеримент. Но през 60-те години става ясно, че особено диференцираните клетки, могат да се делят само строго определен и ограничен брой пъти, в т. нар. граници на Хейфлик. 

Картина за корицата на списание „Time“ през 1938 г., показваща Чарлз Линдберг (вляво) и Алексис Карел с тяхната перфузионна помпа.

През 1913 г. Нобелов лауреат става Шарл Рише за откритието на анафилаксията. Това става след един експеримент, при който той инжектира на кучета екстракт от морски анемонии, съдържащ белтъци. От първия път кучетата не реагират никак, но след известно време, когато пак ги инжектира, внезапно проявяват отпадналост, замаяност и разстройство. Така всъщност е открита анафилаксията и обстоятелството, че както имунитетът може да бъде наш приятел, така може да ни бъде и враг. В случая става въпрос за един патологичен имунен отговор, при който първата среща със съответния антиген подготвя организма и когато дойде следващата среща следва една доста бурна реакция. Така в крайна сметка става ясно какво стои в основата на алергиите, на сенната хрема, както и много случаи на неочаквана смърт намират своето обяснение.

Шарл Рише далеч не се ограничава само до рамките на този тип изследвания, занимава се и с много други, като физиология на храносмилането, на дишането, с епилепсия, с контрол на телесната температура и дори с парапсихология. Противоречивото при него, както и при Алексис Карел, е че и двамата се увличат по евгениката, която е спорна концепция, често считана за псевдонаука. Причините за това са, че тя има допирни точки с появилата се по-късно идеология на нацизма, според която “непълноценните” хора трябва да се премахват за да се подобри генетически (или расово) човечеството. Но трябва и да се вземе предвид, че в началото на века, когато тези иначе добронамерени учени са подкрепяли евгениката, се е допускало, че по този неприемлив от съвременна гледна точка метод, човечеството наистина има шанс да се освободи от някои нежелани заболявания. Благодарение на съвременната генетика, днес ние вече знаем, че това няма как да стане по този начин, защото болестотворните алели на много от предаваните наследствено болести са в рецесивно състояние и се проявяват видимо при много малко хора, а същевременно има страшно много техни носители, които са напълно здрави, но също ги предават нататък на поколенията.

Признаци и симптоми на анафилаксия.

Интересен е случаят и с лауреата от 1914 г. – Роберт Барани, който е награден заради своите проучвания върху вестибуларния апарат във вътрешното ухо. Той твърди, че за да достигне до въпросните си заключения, просто е имал късмет със своите пациенти, на които често прави промивки на външния слухов канал и ги инструктира и те да го правят вкъщи. По време на тези процедури му прави впечатление, че при такава промивка понякога пациентите получават световъртеж или нистагъм (неволево движение на окото), докато веднъж един от тях му споделя, че при него това се получава само когато водата е много топла или много студена. Това го подтиква да започне да изучава различни връзки между мозъка, вестибуларния апарат, световъртежите и др.
Освен това Барани се интересува живо и от неврология и психиатрия, като преди това е бил ученик на Зигмунд Фройд.

По време на Първата световна война той се включва като доброволен цивилен лекар към австро-унгарската армия и това, че се грижи за ранени войници с различни черепно-мозъчни травми, му помага да продължи своите наблюдения върху връзката между мозъка и уврежданията на вестибуларния апарат. Неговата войскова част обаче бива пленена от руснаците и той е изпратен като военнопленник в Мерв (днешен Туркменистан), където го заварва присъждането на нобеловата му награда. Налага се по този повод шведският принц Карл да се свърже с руския император Николай ІІ за да обсъдят ситуацията и в крайна сметка лауреатът да бъде освободен и изпратен в Швеция през 1916 г, когато на официална церемония получава наградата си.

Световната война обаче води до толкова сложна международна ситуация, че в следващите няколко години нобелови награди, специално за физиология или медицина, въобще не се присъждат. След края на войната, през 1919 г. наградите се възобновяват с една смела крачка напред в имунологията, направена от следващия лауреат – Жул Борде. Той изолира овнешки еритроцити, въвежда ги в заек, след известно време взима кръв от него и я смесва с нова порция овнешки еритроцити. Тогава еритроцитите се слепват, лизират се и се получава реакция. Но ако се вземат клетки и еритроцити от друго животно, такова нещо не се случва, т.е. реакцията е специфична. С тези експерименти става ясно, че не само чужди за човека патогени, но и клетки също биха могли да бъдат причина за поява на имунен отговор и е открита системата на комплемента, като част от имунитета.

Последната награда за десетилетието отива при датския учен Аугуст Крог, чиито проучвания водят до изясняването на моториката и на капилярната регулация. Иначе казано той се занимава с механизмите на дишането, които по онова време все още не са били достатъчно проучени.

Жул Борде, Нобеловият лауреат по физиология или медицина през 1919 г.

Въпреки, че периодът е белязан от една огромна и опустошителна война, по време на конфликта медицината постига огромен напредък. Много от лекарите, участващи във войната, са на мнение, че от цялата ситуация най-голяма полза всъщност е извлекла медицината, макар и цената за това да е била ужасяваща. Появяват се нови, доста по-мощни оръжия като картечници, бойни отровни газове, далекобойни и едрокалибрени оръдия; ок. 60% от раните са нанасяни от артилерийски снаряди. Тоест появяват се и нови видове наранявания, при това получавани масово, така че лекарите трябва много бързо да реагират и в движение да търсят решение как да помогнат, както по отношение на медицината (лечение и рехабилитация), така и по отношение на логистиката. 

Огромна част от войниците всъщност стават жертва на инфекции поради лошите условия в окопите и на бойното поле. Причината за ампутациите в 70% от случаите е това, че се стига до инфекции, включително и т. нар. газова гангрена, чийто причинител е Clostridium perfringens. Това налага много бързо да се намери начин за прочистване на раните с някакъв асептичен подход.

Тогава Алексис Карел се връща от Ню Йорк във Франция, иска от властите да му предоставят един замък, който превръща във военна болница, а Рокфелеровият институт му праща рентгени и оборудване за целта. Именно тогава заедно с британския му колега Хенри Дакин разработват и въвеждат техния метод, при който чрез система от маркучи раната се напоява обилно с разтвор от натриев хипохлорит за да се промие и да се избегнат инфекции. Този метод спестява много ампутации на крайници, които дотогава са били единствения начин за спасение при гангрена в резултат на инфекции.

Друг важен момент е проблемът с обезболяването, който в днешно време е в първата глава на учебниците по хирургия, но дотогава са използвани не особено ефективни методи. Колкото по-назад във вековете отиваме, толкова по-интересни примери могат да се намерят – като се започне от удар по главата, за да загуби пациентът съзнание; мине се през обезкървяване отново с цел загуба на съзнание; и се стигне до прилагане на най-различни наркотични вещества. Но по време на Първата световна война започват да прилага комбинация от азотен оксид и кислород, с която обезболяването също прави голяма крачка напред.

Медицински сестри, грижещи се за ранени войници в болнично отделение през Първата световна война.

Новите технологии също така допринасят и за по-добрата логистика с появата на линейките, камионите и бързите влакове, благодарение на които ранените могат своевременно да бъдат извозени от фронта до болниците.
Сериозно развитие претърпяват хирургичните техники, рехабилитацията и изработката на протези, шини и др.

За първи път започва да се говори и за психологическата страна на въпроса – много войници изпадат в шок от големия стрес и има такива, които не са в състояние да се върнат на фронта, както и да продължат нормално живота си след войната. Това налага разработването на най-различни психологически методи за лечение.

Сериозно се развива и естетическата хирургия тогава, целяща първоначално да придаде колкото се може по-нормален вид на обезобразените войници, но с напредъка и прецизирането ѝ впоследствие започва да се използва и за разкрасяване от жените.

За беля в края на войната избухва и голяма грипна пандемия, известна като испански грип, която се разпространява мълниеносно и успява да обхване целия свят. Жертвите от това ново бедствие надминават дори тези от световната война и то се превръща в едно от най-опустошителните в цялата човешка история. Загиват между 50 и 100 милиона души, което е между 3 и 5% от тогавашното население на света, а заразените са над 500 милиона (27%).
За разлика от съвременната пандемия от SARS-CoV-2, тогава няма лечение и ваксини срещу този вирус, така че единственото, което могат да прилагат властите са маски и социална дистанция. Едно от малкото неща, които тогава успяват да установят за болестта е, че е по-добре болните да бъдат лекувани на чист въздух отколкото в затворени пространства.

Разчитането на генома на този вирус, избил най-много хора в модерната ни история, започва чак през 90-те години, благодарение на няколко случайно съхранени и открити проби, както и на разкопаване на масов гроб на замръзнали жертви на вируса в Аляска. При съвременните изследвания на тези запазени тъкани се стига до заключението, че вирусът е убивал посредством предизвикване на т. нар. цитокинова буря, представляваща свръх-реакция на имунната система. Това обяснява как реакцията на силните имунни системи фактически е опустошавала тялото на заразения.

Пандемията от испански грип през 1918-19 г. Училищна гимназия в САЩ, превърната в грипно отделение с легла за пациенти, разделена от паравани и с маскирани здравни работници.

Статията е съставена въз основа на видео поредицата на Българска Наука с проф. Радостина Александрова “История на медицината през ХХ век”.

Текст: Радослав Тодоров

Източници на изображенията:
canva.com
https://onlinelibrary.wiley.com/
https://www.europeana.eu/
https://encyclopedia.1914-1918-online.net/
https://encyclopedia.1914-1918-online.net/article/hospitals
commons.wikimedia.org
wikimedia.org
https://unsplash.com

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!