Халифатът в Кордова се разпада на малки и големи феодални държавици и градски републики. Покорените маси са преобладаващото население в халифата. В определена степен те възприемат арабския език, отчасти исляма, както и арабската култура (значително по-висока от западноевропейската). В болшинството обаче, повечето от тях считат маврите за нашественици и поробители. Това население подкрепя борбата на част от непокорените жители в планинските земи от северната и североизточната част на полуострова (Астурия, с главен гр. Овиедо), Навара и принадлежащата някога на Карл Велики Испанска марка (в източната част на полуострова). Тези области още в средата на VIII в. предприемат широко народоосвободително движение (на испански „реконкиста”), в което участвват всички слоеве: феодали, граждани, селяни.
Началото на XI в.
Кралство Астурия (през VIII—IX в. обхваща в своето влияние северната и северозападната част на Пиренейския полуостров, а в началото на X в. се разширява също на юг с главен център гр. Леон — оттогава Астурия залочва да се нарича кралство Леон), завзема поречието на Дуеро, където възниква пограничен район с много замъци — градове. Тази нова страна е наречена Кастилия („кастело” — страна на замъците). Главен град на Кастилия е Бургос Градовете на Кастилия и Леон получават граждански свободи, които са записани в кралските харти за свободите (фуерос). Всяка селска община разполага с определени права, напомнящи властта на сеньора над селяните.
XI в.
В Кастилия и Леон нараства броят на свободните селски общини — „бегетри”, Членовете на бегетриите, които по принцип се създават върху земите, отвоювани по време на реконкистата, участвуват в борбата срещу арабите. Тези селяни притежават лична свобода; плащат аренда в пари и натура (често с вино и жито). Половината от арендата е за краля, половината — за сенюра. Броят на бегетриите нараства и през следващите векове; напр. в Кастилия в средата на XIV в. те представляват 1/3 от всички селища на селяните. Повечето от кастилските ееляни обаче живеят като крепостни на феодалите и кастилска-та аристокрация. Лично зависимите кае-тилски селяни воюват за премахване тежките форми на феодален гнет. В края на XII в. всичките им повинности са точно определени. Същевременно кралят забранява тези повинности да се увеличават и селяните да се продават заедно със земята. Крепостните селяни получават право да се женят без разрешение от господаря си и да предават и наследство цялото си имущество.
1035 г.
Независимото графство Арагон, което се създава в края на IX в. върху част от Испанската марка (в X в. е самостоятелно и се обединява с Навара) прераства в кралство.
1037 г.
Кралят на Леон започва да използва титлата „крал на Кастилия”. През втората половина на XI в. кастилците завземат поречието на р. Таг.
1085 г.
Кралят на Кастилия — Алфонс VI (1065—1109 г.) превзема Толедо, столица на някогашните вестготски крале, и долината на р. Таг. Тази територия започва да се нарчча Нова Кастилия. Толедо става столица на Кастилия (до 1559 г.).
ХI-ХII в.
През освободителния период (реконкиста) в западната част на полуострова възниква графство Португалия. Значителна част от Португалия тогава се намира в границите на кралство Леон. През 1116 г. графът на Португалия — Алфонс Хенрих, приема титлата крал, но Португалия получава пълна независимост едва през 1143 г. Като се освобождава от властта на Леон, португалският крал признава върховенството на папата, но без политически резултати. Столица на Португалия първоначално е гр. Опорто (при устието на р. Дуеро), а от 1147 г. — Лисабон (при устието на р. Таг). Разширилата се реконквиста позволява на западноевропейските теолози да се запознаят с усвоените от арабите гръцки философски съчинения и с оригинални арабски творби, което внася оживление в западноевропейския интелектуален живот.
1118 г.
Арагонците отнемат от арабите Сарагоса, която става столица на Арагонското кралство.
1137 г.
Арагон се обединява с Кастилия (някогашната испанска марка), наричана тогава Каталония (или графство Барцелона).
1140 г.
На основата на народните легенди възниква поемата „Песен за моя Сид”, която отразява подвизите на един от военните предводители в рекрнкистата.
1212, 1236, 1246 г.
Голяма битка с арабите при Лае Навас де Толоса (1212 г.) — тук арабите (маврите) претърпяват най-голямото си поражение. Алфонс VIII (1158—1214 г.) крал на Кастилия и неговите съюзници
— кралете на Навара и Арагон, разбиват изцяло арабите, подпомогнати от берберите и много северозападни африкански племена. Скоро след това Кастилия завладява Андалузия; през 1236 г.
— Кордова; в 1246 г. — Севиля. Арагон заграбва Валенсия и Балеарските острови. Португалия премества границата си на юг до устието ча р. Гвадиана. Под властта на маврите остава единствено южният емират Гранада, който попада под васалната зависимост от краля на Кастилия.
Средата на XIII в.
Развитие на готическия стил в Испания (катедралите в Бургос, Толедо и Леон). Характерна черта на испанската готика е, че запазва някои особености на романския стил, съчетан с мавритански елементи.
1479 г.
Уния между Кастилия и Арагон — начало на кралство Испания. Създаването на унията става възможно след брака (1469 г.) на Изабела Кастилска (управлявала през 1474—1504 г.) с Фердинанд Арагонски (управлявал през 1479—1516 г.). Първоначално унията е персонална, като двете страни запазват пълна самостоятелност, но постепенно кралската власт укрепва, привилегиите на едрите феодали са ограничени, а това ускорява процеса на обединяване. Испанските градове, които поддържат Фердинанд и Изабела, образуват съюз, т. нар. „света ермандада” и организират милиция за борба с феодалите. Силната кралска власт има подкрепа и от църквата, която вижда в нея гаранция за своите привилегии.
1492 г.
Испания завзема Гранада и заличава последната мюсюлманска държава (на маврите) на Пиремейския полуостров. Двадесет години по-късно към Испания е присъединена Назара. Испания и Португалия са господари на целия Пиренейски полуостров. През XVI в. завладяват много колониални земи в Америка и чрез династични бракове (с Тюдорите и Хабсбургите) Испания се превръща във важна фигура на европейската политическа сцена.
Актуално
Ян Амос Коменски и д-р Петър Берон: живот, мисия, педагогика
