Направи дарение на училище!

Автор: Искра Янкова, 23 г., гр. София, участник в конкурса Refresh Girls, Европейска нощ на учените 2019

За да се отговори на подобен въпрос, навярно е достатъчен само един поглед. Едно бързо движение на очите, почти сакадично, граничещо по смисъл с всяка друга дискретна величина. Или замислен орлов взор, потъващ в тайнствените когнитивни дълбини на мъдрото съзерцание, способно да слее в неразривно цяло нетърпеливостта на авантюризма и съобразителността на съмнението. А може би това е многоактова пиеса, наситена с динамика, породена от закачливия танц на приветливите мигли под строгия ритъм на клепачите, от дейността на мускулестите сценични работници orbicularis oculi, levator palpebrae superioris и колектив, от артистичните прояви на специалистите по визуални изкуства – пръчиците и колбичките, и не на последно място, под изключителната режисура на основния виновник за този великолепен спектакъл – творецът съзнание. Вдъхновяващата театрална трупа, наречена човешко око, е способна да изиграе средно по 25 000 МИГновени представления на ден, чиито концепции, драматургия и скрити послания достигат непрекъснато до нас, благодарение на науката. Тя е „загадъчната непозната“ в нашето забързано ежедневие, която вълнува ума ни, отправяйки често своите нестандартни въпроси към него, която смело пътува по всяко кътче на широкия свят и описва и интерпретира същността му с факти, хипотези и заключения, вдъхновени от наблюдението и анализа. За която е удоволствие и чест да разгадае уникалните закономерности на живота, простиращи се от самодостатъчността на единичната микроскопична клетка до съвършенството на организъм, съставен от десетки трилиони клетки, способен да напише есе за своето място в науката и сам да твори такава.

Думата „наука” е многозначна и е наситена с колорита на разноликите преливащи нюанси, населяващи измерение с необозрими граници, наречено Вселена. Припознаваме я в лицето на историята, която представя в своите хроники взаимодействието между миналото, настоящето и полъха на бъдещето, и умело възвръща спомените за отдавнашни епохи, посредством намерените артефакти. Следваме стъпките ѝ, завъртайки глобуса, бродейки смело сред безводни пустини, влажни екваториални гори и ледени територии, затъвайки в блата, обитавани от кръвожадни крокодили, и изкачвайки непревземаеми върхове. Намираме веществени доказателства за съществуването ѝ в химичната лаборатория, където изучаваме прецизно частиците, от които е съставена материята, определяме концентрацията на интересуващите ни вещества по стриктни методики и вземаме предвид мащабите на стандартните грешки, които често разчупват стандартите, при това взривоопасно. Срещаме лика ѝ дори в огледалото, което използва, за да ни обясни нагледно някои основни принципи на физиката и щом погледнем нощем към небесните висини, си спомняме какво ни казва тя за планетите, звездите, мистериозните галактики и любимите герои на научната фантастика – извънземните. Дали последните съществуват или не, все още е загадка, която вълнува пряко и биологичните аспекти на науката, осеяни с изследвания върху безспорните победители в „Сървайвър“ – издръжливите архебактерии и тардигради, които оцеляват безпроблемно дори в условията на открития космос. Разбира се, научните търсения и открития не се ограничават само в тези разностранни поприща, а намират творческа реализация и в много други направления, докато разшифроват древните писания на непознати езици, докато проучват политическите възгледи и предизборните нагласи на жителите на различни държави или пък докато записват всеки тон, съставна част на сложна мелодия, и се докосват до спонтанността на създаването на изкуството. Докато самите те се превръщат в такова…

В моето съзнание науката винаги е живяла, живее и навярно ще продължи да го прави под формата на изкуство, което умее да съхранява спомена за всеки миг, да изследва неговите неясни граници и разпространението му в спонтанните мисли, да подлага на прецизни експерименти материалната му природа (доколкото това е възможно и не е в сериозни пререкания с етиката и естетиката), да го отразява и пречупва през стотиците гледни точки на философските размишления, до достигането на следващия миг, наситен с удовлетворение от преживяното, чиято развръзка е словоизлиянието, картината, мелодията или всяка друга проява на съзидание. Аз считам учените за творци на мисли, способни на красиви и решителни действия, които изграждат преки пътища към недостижимите копнежи на историята. Затова често възприемам науката не просто като изкуство, а и като път, чийто строител мечтая да бъда, и навярно донякъде съм още от най-ранно детство. Нейното най-съкровено и неподправено очарование е безкрайността ѝ, която проследяваме, тръгвайки по правата, низ от безброй точки, сред които винаги има място за още една. Което се е превърнало в съдба дори на Вселената. Науката е способна да измери и определи точните граници на почти всеки световен феномен, но самата тя е безгранична и обича да оставя по нещичко неразгадано, което творчески преобразува в изкушаваща загадка. Това я превръща в най-авантюристичния екстремен спорт и в началото на най-дългото пътешествие, започнало в търсене на най-краткия рационален възможен път, а всеки учен превръща в пътешественик, който, подобно на архебактериите и тардиградите, е непреклонен пред суровите условия и търси смисъл дори в привидно безсмислените тематики.

От съвсем малка проявявам научен интерес към всичко, което ме заобикаля, т.е. към природата във всяка нейна разновидност – от неживия характер на пустините до зелената осанка на гората, от невидимите с просто око форми на живот до гигантите, обитаващи малката ни планета, от нежните трептения на звука до смайващите цветови комбинации на картината. Но определено моята най-голяма страст все още продължава да бъде компонентът. Търся го в корените на непознатите думи с чуждестранен произход, в абсолютната височина на всеки тон, която слухът ми разпознава без проблем, в атома, изграждащ безброй вещества и тела, та дори и в протона, електрона и неутрона, изграждащи атома. В момента съм силно научно запленена от клетката и нейните изключителни структура и функция, от „социалните ѝ умения“, наречени клетъчни контакти и от „таланта“ ѝ да изгражда и променя сама своята среда на живот, т.нар. извънклетъчен матрикс. В това отношение може да научим доста от клетките, последователи на принципите на „простата сложнота“, от която често целенасочено бягаме, озовавайки се несъзнателно в тесногръдите предели на прекалено сложната… простотия. А парадоксът, на който неминуемо идва ред точно тук, е фактът, че самите ние сме функционален сбор от клетки, способни на прецизна комуникация, създаващи умело своя оптимална заобикаляща среда.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Трудно ми е да говоря за бъдещето. Не обичам онези въпроси, питащи с досаден тон какво ще се случи след десет години, защото в този забързан свят, изпълнен с неясни и подвеждащи пътища, тиктакащи часовници, творения на същата тази неуморна и непредсказуема наука, и динамични преломи, пред които скоростният Шинкансен е съпоставим с охлюв, бавноходка или костенурка, дългосрочното планиране е сякаш отживелица. Аз определено никога не съм била сред почитателите му, но през целия си живот съм държала на това и съм се надявала искрено светът, който обитаваме днес, да пребъде – по-красив, по-пълнокръвен и по-неразгадан от всякога. Ако все пак нагазя в мътните води на имагинерното бъдеще, бих се опитала да им върна бистрия облик, което може да се окаже причина за разработване на нови биоремедиационни процедури, непознати към 2019 г. В основата им може би ще лежат някои особености на метаболизма на новооткрит вид бактерии с огромно значение за деградационните процеси в съответните водни басейни, които ще култивирам успешно в лабораторна среда. Или пък това ще се сбъдне след още десет години…

На финала ще се върна там, откъдето започва всяко съприкосновение с науката, даващо отговор на заветния въпрос как се виждам в нейния свят. От погледа. От несъзнателното мигване с клепачи, преминаващо през съзерцателния взор, достигайки до висините на спектакъла. Тези три измерения на един-единствен поглед представят пътя, наречен наука, по който всеки учен тръгва и който гради, докато е жив. Началото е спонтанно и леко наивно изкушение на любознателността, която ни отвежда в дебрите на разсъжденията, а фразата „Еврика“ поставя началото на спектакъла, в който както човешкото око, така и самите ние просто творим една проста сложнота, подобно на клетките. Именно тя достига до извода, че всъщност науката и светът са едно неразривно цяло, в което има място както за авантюризъм, така и за съмнение, и успява да ни обясни с факти, термини, аргументи и понякога със закони, теории и концепции как един организъм, изграден от трилиони клетки, е способен да напише есе за своето място в науката. Надявам се, че аз имам такова в нея – по безкрайния ѝ път, сред невидимите ѝ компоненти и най-вече, в признателните погледи, с които я удостоявам. Понякога науката може да бъде и поезия, задаваща си следните въпроси:

„Не е ли животът тъй логичен, наука?

Съзерцание
и описание,

създание…

Колко проста сложнота –

света!

Как точката прераства в права,

щом срещне други точки във безкрайността…

Как атомът Вселена става…„

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!