България – втората половина на XIII век.
Автор: Екатерина Ангелова (Софийски университет „Св. Климент Охридски“)
Тази статия е посветена на Ирина Ласкарина Асенина – една българска царица, която управлява от 1257 до 1268 г. и е потомка по майчина линия на Асеневата династия. Тя е най-голямата дъщеря на никейския император Теодор II Ласкарис и на Елена Асенина, дъщерята на Иван Асен II. Ирина е втората съпруга на цар Константин Тих -Асен. Техният брак има политически характер, тъй като Константин Тих желае да се сроди с Асеневата династия, за да придобие права върху българската корона. Царица Ирина е изобразена заедно със съпруга си Константин Тих-Асен в Боянската църква, един уникален паметник на световното културно наследство от времето на Второто българско царство.
Политиката, както всеки друг аспект в живота в средновековните християнски общества, е била неизбежно засегната от всемогъщата християнска религия. Средновековна България в периода от дванадесети до четиринадесети век, известна като Второто българско царство не е изключение от правилото. Библейските догми и християнският аскетизъм оставят дълбок отпечатък върху християнските етични, естетически, правни, социални и политически концепции за жените. Преобладавало схващането, че жената стояла по-ниско в йерархията в сравнение с мъжа. Тя трябвало да се подчинява на мъжа – баща или съпруг – да живее в подчинение и мълчание, така че да не показва многобройните си недостатъци, които били типични само за жените – тяхното наследство било от Ева Прародителката. Жената била под контрола на баща си, докато се омъжи, а след това трябвало да спазва волята на съпруга си.
За някои интелигентни, находчиви жени обаче уреденият брак носел със себе си и доста позитиви. Жените, които били омъжени за млади, слаби, невежи или неопитни съпрузи, можели да поемат контрола над политиката и съответно над съпруга си. В историята на Второто българско царство имало такива жени, които оставили осезаеми следи в политиката. Те били изключителни царици – съпруги на царе и почти всички чужденки, главно византийки. Такъв бил случаят и с Ирина Ласкарина Асенина. Тя имала благородно потекло, като била родена от брака на дъщерята на Иван Асен II Елена с Теодор II Ласкарис, син на император Йоан Ватаци и сам никейски император (1254-1258). През 1257 или 1258 г. Ирина е дадена за съпруга на видният болярин от Скопие – Константин Тих, когато той е избран от болярството за български цар.
Цар Константин Асен взима за съпруга дъщерята на никейския император Теодор ІІ Ласкарис
Из „История“ на Георги Акрополит
Българският владетел Михаил (Асен), шурей на (Теодор II Ласкарис), който хранеше голяма омраза срещу своя зет и против ромеите, умрял веднага, ударен смъртоносно от своя братовчед Калиман със знанието и на някои жители на Търново, когато се намирал някъде извън тази крепост. Като го убил, Калиман му взел жената и, както изглежда, си присвоил властта над българите. Но русинът Ур нахлул с войска в Търново и взел дъщеря си, съпругата на Михаил. Защото някои бяха успели да убият Калиман, който бягал от едно място на друго. Но тъй като българският престол останал без законен наследник, първенците на града се събрали на съвет и решили да приемат да ги управлява Константин, синът на Тих. Но за да му стане властта и подходяща и за да изглежда, че царува според наследеното право, изпратиха посолство при император Теодор, за да даде голямата си дъщеря, който се наричаше Ирина, за съпруга на Тиховия син Константин и да се омъжи за него законно, понеже била внучка на предишния български цар Иван Асен и подхождала за подобно властване. Но тъй като Константин Тих имаше законна жена, дадоха му развод с нея и я изпратиха при император Теодор. Така се развиха работите на българите, така и император Теодор се помирил с тях и положението в двете страни се успокои.
Сватбата на Константин Тих и Ирина Ласкарина не може да бъде датирана точно, тъй като наличните доказателства отнасят събитието към периода 1257–1258 г. и основният въпрос е дали то се е случило преди август 1258 г., когато император Теодор II Ласкарис умира или скоро след това. Според гръцкият историк Георги Акрополит мирните отношения между България и Никея, затвърдени с брака на първата никейска принцеса, са били уредени преди Теодор се разболее и да умре.Другият основен исторически извор за събитията Георги Пахимер обаче заявява, че Ирина е изпратена в Търново от Йоан, което означавало Йоан IV Ласкарис. Но ако бъдат сравнени свидетелствата на двамата византийски писатели, може да се заключи, че те не си противоречат, а по-скоро се допълват. Доказателствата на Акрополит се отнасят до момента на преговорите и сключването на българо-никейското споразумение, когато императорът несъмнено е бил все още жив. Логично е това събитие да предшества пристигането на Ирина в Търново. Този брак изпълнява основната си цел, като дава основание на Константин Тих (1257-1277) да вземе името на Асен и да царува като легитимен владетел като се противопоставя на цар Мицо Асен (1256-1257), женен за Иван-Асеновата дъщеря Мария Асенина Комнина. Между двамата владетели започва гражданска война , която продължава до 1263 г. За кратко време има две царства – Търново и Велики Преслав. През 1259 г. властта в Никея е завзета от Михаил VIII Палеолог, който става регент на малолетният Йоан IV Ласкарис, но постепенно измества
легитимния император, докато през 1261 г. го сваля и ослепява. След като това се случило, Ирина става заклет враг на своя вуйчо император Михаил VIII Палеолог. Тя непрестанно започнала да настройва съпруга си против узурпатора на братовия и трон и го подтиква към настъпателна антиромейска политика и активни военни действия против Византия „…защото българският народ не желаеше да стои спокоен и най-вече поради враждебността и омразата срещу императора на Ирина, първата от дъщерите на император Теодор Ласкарис. Тя много горещо подтикваше съпруга си Константин, за когото вече разказахме, че е цар на българите, да опустошава земята [на Палеолог] за отмъщение, разбира се, на това, което претърпял брат ѝ Йоан”. От военните конфликти между Византия и България обаче последната не придобива никакви съществени ползи. Борбата срещу Византия обаче не е провокирана само от чувството за мъст на Ирина. В много по-голяма степен конфронтацията е следствие на нерешените спорни териториални и политически въпроси между двете страни. Особено ожесточена е войната през 1264-1265 г., в която Българският цар в съюз с татарите от Златната орда нанася тежки удари на Византия в Източна Тракия и най-вероятно си връща територии в Родопите и в Македония. Ирина умира най-вероятно през 1268 г. , като няма данни царицата и българският цар Константин Тих да са имали наследници. След нейната смърт Константин встъпил в брак с Мария Палеологина Кантакузина, дъщеря на Йоан Кантакузин и Ирина Палеологина, сестра на император Михаил VIII Палеолог. От този брак Константин Асен имал един син – Михаил.
Цар Константин Асен се жени повторно за племенницата на император Михаил VІІІ Палеолог Мария
Из Историята на Георги Пахимер
След малко време умря Ирина, съпругата на българския цар Константин. След това владетелят поиска да сключи с него съюз, за да настъпи спокойствие за тези при Хемус и за самата Македония (Източна Тракия) и Тракия, понеже там бяха загубени много войски поради постоянните войни. Той проводи пратеничество при Константин и обеща да му даде за жена племенницата си Мария, втората дъщеря на Евлогия, за която по-рано беше женен великият доместик Алексий Фил. След като бяха положени клетвите, че им дават Месемврия и Анхиало (те бяха негови, но императорът ги беше завзел и справедливо беше да ги вземе отново този, който ги е владеел по-рано като зестра за бъдещия брак).
През 1259 г. царица Ирина е изобразена заедно със съпруга си Константин Тих – Асен в Боянската църква. Изображението я показва като млада, хубава жена, с всички знаци на царското и достойнство – корона, скиптър, тържествено царско облекло. Над главата и има надпис „благочестива царица ва българите”. Царица Ирина донякъде незаслужено остава в сянката на портрета на севастократица Десислава, тъй като последната е представена в по-освободен, новаторски маниер, като при портрета ѝ е загатнат модният етикет на онази епоха.
Севастократорица Десислава, стенопис от Боянската църква.
Десислава била съпруга на севастократор Калоян, братовчед на Константин Тих- Асен. За нея няма никакви известия в писмените извори.
Портретът на севасократицата е един от шедьоврите на средновековната българска живопис. Тя е изобразена като млада, стройна жена, с правилни и красиви черти на лицето. Облечена е в дълга до петите златиста дреха, украсена с концентрични кръгове и вписани в тях изправени лъвове. Наметна е с далматика, също изработена от тежък вносен плат. С дясната си ръка тя придържа опънат шнура на далматиката – поза, която не се среща във визуалната иконография, но може да се види в някои скулптурни творби в Западна Европа от същото време – средата на XIII в. Позата е кокетна и предизвикателна за изискванията на канона. Тя придава на Десислава земно обаяние и обикновена човешка красота, лишени от помпозната представителност на царските портрети на Константин и Ирина. Главата на Десислава е увенчана с корона, богато украсена с червени, зелени скъпоценни камъни и перли. На ушите и има големи обеци, изработени от злато, рубини и перли.
Този модел бил твърде моден и се среща в портрети на знатни дами и през следващия век. Десислава принадлежала от тогавашният аристократичен елит. Има тези, че Десислава била родена в Сърбия или крайбрежието на Адриатика. Възможно е обаче тя да е била българка от Македония, още повече, че самият цар Константин Тих бил от Скопие. Не се изключва и вероятността тя да е българска болярка от Търново, тъй като братовчедите Калоян и Константин Тих са се нуждаели от подкрепата и съюза на столичното болярство.
Библиография:
Ангелов, П. Средновековната българска дипломация. София 2011.
Андреев, Й, Лазаров, И, Павлов, П. Кой кое е в Средновековна България. Исторически справочник. София, 1994.
Божилов, И. Фамилията на Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография. София 1994.
ГИБИ Х. София, 1980.
Georgieva, S. Female Politicians in the Second Bulgarian Tsardom. – В: Bulgaria
mediaevalis. Volume 1/2010, Sofia, 2010, 113-136.
Georgieva, S. Bulgarian-Byzantine marital diplomacy from 1185 to 1280. Bulgaria mediaevalis. Volume 3/2012, Sofia 2012, 431-452.
Игнатов, В. Българските царици. Владетелките на България от VII до XIV век. София 2019.
Павлов, П. Първите дами на средновековна България. София, 2020.
