Бихте ли се представили на нашите читатели?
Казвам се Владимир Игнатов. Преподавам български език и литература в 9. френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин”, както и история на българската литература като хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Защитих докторска дисертация върху проблема за войната – за дълбоко съжаление, твърде актуална тема – в българската проза от периода между двете световни войни. Оттогава започна и същинският ми професионален път във и чрез литературата, път, наситен с трудности, но и с много откривателства, които вдъхновяват и създават усещането за смисъл.
Коя научна институция представлявате и с какво се занимава тя?
Един български разказ започва с донейде симптоматичните думи: „Когато Бог иска да накаже някого, прави го учител” („Наш Пондьо”). Това е весела история от автор с не твърде весела съдба – Чудомир, сам вкусил меда и жилото на професията, или стилистично по-прецизно, а смислово по-точно – призванието, учител. Противно на убедеността на стария преподавател по история обаче, мога да кажа, че попадането ми в 9. ФЕГ е привилегия, разкриване на едни широки полоси – към Другия, а и към себе си. Защото това е училище, разкриващо се като традиционно силно средоточие на хуманитарното – и в частност филологическото – знание и опита с природните и точните науки. Чрез изпълнението на различни образователни програми и интензивно институционално сътрудничество в него се подготвят онези съвсем млади хора, които не просто се докосват до езика на Верлен и Рембо, но опознават, пречупвайки я през своя хоризонт, една фундаментална култура, обуславяща в определена степен градежа на личния им свят.
Такава крепост на духа и знанието с неотменима градителна роля конкретно за мен бе СУ „Св. Климент Охридски”. Катедрата по българска литература, в която преминаха моите докторантски години, винаги е била един от ключовите научни центрове в страната, що се отнася до изследването на родната литературна традиция.
Кое Ви мотивира да се занимавате с науката и кога се случи това?
В две последователни години – 2010 г. и 2011 г. – завърших съответно българска филология и магистърска програма Литературознание. Така сетнешното ми кандидатстване за редовна докторантура по българска литература бе добре обмислено продължение на по-рано зародилите се частни интереси и намерения. По-късно се появиха и първите по-системни опити в литературната наука, представяни на различни семинари и конференции, за да се превърнат накрая в дисертационен труд.
Сега усилията са разполовени между учителстването и литературознанието, откъдето произтичат и редица трудности – най-вече в порядъка на фактора време. Преимуществата обаче са повече.
Заниманията с наука са едно наситено пътуване – тръгваш и не знаеш къде ще бъдеш отведен. Мотивацията е в благородния стремеж към откривателства, към които предприетите смели нови стъпки водят. И в личния пример на другиго, служещ за пътеуказател. Моят научен ръководител проф. Николай Чернокожев ме научи на много – не само с оглед пристъпването конкретно към художествения свят на текста, но и на отношение към науката като такава.
Имате ли одобрен проект в последната сесия на Фонд научни изследвания, как се казва той и какви ползи ще има той за науката и живота на обикновения човек?
С въодушевление мога да разкажа за „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература” – проект за млади учени 2016 към ФНИ ДМ 10/1 от 13 декември 2016. Моята работа в него – съвместно с тази на колегите гл. ас. д-р Надежда Стоянова – ръководител, гл. ас. д-р Сирма Данова, докторант Мария Русева – ми откри изследователски полета, а и подходи, до които при други обстоятелства по-трудно бих достигнал.
Проектът се занимава с проследяването, систематизирането и анализирането на явления и тенденции, свързани с образа на различни технически изобретения – телеграфа, телескопа, бойните оръжия, автомобила, робота и много други – като пълноценни литературно-художествени присъствия. Интересува ни какви критически сюжети биха могли да се породят върху основата на такъв идейно-тематичен контекст. Основната цел на проекта е да изясни значимостта на проблема за формирането и развитието на българската модерност.
С оглед поставените задачи съставихме антология с некомерсиален характер, предназначена изцяло за научни и образователни потребности, която съдържа творби, проблематизиращи техническото през неговия дух и материя. Повечето от тези произведения са непознати или забравени, така че сближаването им в това издание формира една твърде интересна не само концептуална, но и литературноисторическа реконструктивистка рамка.
Изготвихме и речник на остарели названия на технически понятия по материали от българската художествена литература, от културната и литературната ни периодика. Интересно е да се припомни например, че Петко Славейков назовава микроскопа зерцалник, а компаса – морска пусула, книгопечатната преса във възрожденските представи е тискарница, а часовникът – часоказ.
Сега се подготвя сборникът с доклади от проведената през пролетта в СУ „Св. Климент Охридски” конференция „Литература и техника”, а нашите читатели биха могли да се запознаят с повече подробности около дейността по проекта на сайта bglitertech.com, където ще открият и рубриката „Находки” – любопитни текстове, фрагменти, осмислящи навлизането и разгръщането на техническата култура у нас още от епохата на Възраждането до края на Втората световна война.
С какво заглавие беше последната Ви публикация? Разкажете ни повече за нея.
Списание „Български език и литература” – едно от официалните издания на Факултета по славянски филологии, прояви добрината, за което – моята колегиална благодарност, да приюти статията „За изнамерването на книгопечатането: възрожденски ракурси”. В нея предлагам опит за анализ на някои текстове от възрожденския периодичен печат, които проблематизират едно „чудно изнамервание” – книгопечатната преса. Разглеждам неговата роля и значението му за радикалните промени в културната и литературната комуникация, но и съпротивите срещу него като нещо ново, непознато, а и засягащо нечии интереси. През текстове на Константин Фотинов, Петко Славейков, Николай Казанакли застъпвам схващането за книгопечатната преса като откриваща нови светове, премахвайки определени граници – пространствени, времеви – и улеснявайки докосването до чуждия опит и неговото по-цялостно усвояване, което в условията на българския XIX в. е от особено значение.
Има ли бъдеще науката в България и как го виждате Вие?
Изпитвам затруднение да говоря в проспективен план. Вярвам, че има. Науката в България е неизменна част от българското въобще като категория – ценностна, нравствено-етична. Проявяваното отношение към общото ще рефлектира съответно и върху частното. Противоречия ще има, което е добре, тъй като ще доведат до промени. Дано те да са в благоприятна посока.
Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?
Да, има. Поддържам контакти с настоящи и защитили вече докторанти, млади учени със свои откроени търсения и оригинални открития в тематичните полета, на които са се посветили. В това отношение много полезни са конференциите и семинарите, организирани тъкмо в посока на привличане на студенти, докторанти, млади учени, на които те могат да споделят резултати от своята изследователска работа, да обменят впечатления, да почерпят опит от утвърдени гост-лектори, специалисти, изследователи. Тук нека бъдат отбелязани такива научни мероприятия като Международния филологически форум в СУ „Св. Климент Охридски”, чието трето издание предстои да се проведе през есента; Семинара за хуманитаристи – отново в Алма матер; ежегодната конференция в Пловдив, организирана от ПУ „Паисий Хилендарски” и Дома на учените; националните филологически четения в ЮЗУ „Неофит Рилски” и др. Всички тези чудесни в замисъла си инициативи идат да покажат не само грижа за младите изследователи, но преди всичко – активно противопоставяне на есхатологичните представи за филологията и в по-общ план – за хуманитаристиката.
Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?
„Към всякой връх по стръмен път се ходи” (П. П. Славейков)… и не само спрямо науката. А тези стръмнини са свързани с материални, финансови измерения. Иначе условия има, ресурсите все повече се увеличават (тук държа да спомена големите усилия, които се полагат за развиването на дигиталните библиотеки, улесняващи достъпа до – конкретно в случая – българското книжовно, художествено наследство). Но има и друго – самата наука подбира онзи верен оръженосец на знанието, който да ѝ се посвети. А стане ли това, струва ми се, неизбежните колебания, пряко всички трудности и стръмнини, постепенно започват да се превъзмогват. То е и ценностен въпрос, тъй като подобен род занимания неизменно се свързват с осъзнаването и приемането на известния възрожденски принцип „на пользу роду и отечества” и със смисловия потенциал, който той носи. И учителството е основано върху него.
Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?
Когато една от основните, продуктивните институции в страната осъмне със спуснати черни траурни знамена, редно е прецизно вглеждане в този изключително тревожен знак – не просто на протест, който и без друго няма да бъде чут; преди всичко – знак за обида и огорчение – за едни, и за равнодушие, неразбиране – от страна на други. Посоката на промените като че ли е само една – на ценностно припознаване, издигане и съхраняване. А оттам би последвало и всичко останало.
Как оценявате работата си на учител и смятате ли, че учителската професия има нужда от обновление в т.ч. нова методическа система?
Трудно, а и неудобно би ми било да дам подобна (само)оценка. Сигурен съм, че това много по-добре биха сторили преимуществено учениците, а и студентите, които влизат в класната стая по време на своя педагогически стаж. Откривам пропуските си, старая се да разпознавам и следвам посоките, по които първоначалните запланувания на урока биха довели до успех. А той на свой ред би бил двупосочен, взаимен – защото и едното, и другото дължа на аудиторията пред мен. Учебният час е сложен мизансцен, наситена проповед. Аз нямам самочувствието, нито амбицията да бъда проповедник – в поучително-назидателния смисъл, но онова, което се крие отвъд тях – диалогът, съпреживяването, взаимността в пътуването във и чрез словото, е моята лична цел и задача.
По отношение учителската професия и нуждата от обновление – конкретно по български език и литература вече има такова и то засяга не само вида и формата на учебните програми. Това в определен план ще доведе и до нови методологически решения. Всяка една промяна е знак за ревизиране, преоценка. Необходимо е тя да се осъществява прецизно и разумно – в името на качественото образование, припознавано през идеята за самостоятелно мислещи личности, а не през излишно усложнен бюрократичен апарат.
Нужда от обновление има, но не само в методическата система, а подчертано в отношението към учителската професия – и държавно-институционално, и обществено. Своята книга „Учител по литература ли? Не съм от тях” забележителният български литературовед проф. Никола Георгиев започва със знаковото посвещение „На колегите учители – с уважение и съчувствие”. С уважение – знайно защо, още повече съобразно ценностната извисеност на образа на учителството в миналото. Със съчувствие – не по-малко понятно, съобразно нанесените щрихи върху този образ днес. Добре би било тази открояваща се двуценност в представите, ако е възможно, да се превъзмогне, утешително би било – поне да се направи опит за това.
Да си го пожелаем, защото „как ще живеем, ако не гоним измамата?”, дето рекъл един Елин-Пелинов герой…
Занимавали ли сте се с нещо извън научната работа? Какви други интереси имате и как обичате да прекарвате свободното си време?
С друго професионално – не.
Бих се определил като съзерцателен тип човек, затова и дòсегът до природата така благоприятно ми въздейства. Особено когато човек, потопен в „лихата врява” на делника (П. П. Славейков), загуби равновесие и настоятелно се открои нуждата от умиротворение.
Стана дума за съграждането на личностния вътрешен свят – харесвам всичко, което спомага за това: живия диалог, добрата книга, интелигентно поднесената сценична изява. Защото във всички тези проявления стои човекът и неговият съзидателен дух. В този смисъл бих си позволил в един обобщен порядък да завърша с изповедните думи на героя на Славчо Донков от стихотворението Възраст:
Обичам пътищата към човека
и не измислям – сливам се с нещата.
А думите са само мойта възраст.
Диренето на пътища към човека – занимание трудно, но и увличащо, носещо понякога вдъхновение, друг път – разочарование, несигурност, но във всеки случай – придаващо смисъл.
