Направи дарение на училище!

Митовете дават форма на някакви психични съдържания

Интервю на Десислава Пътева с Вихра Баева, доктор по фолклористика и доцент в секция „Антропология на словесните традиции” при Института за етнология и фолклористика с етнографски музей (ИЕФЕМ) към БАН. Тя е отговорен редактор на сборника с фолклорни текстове „Змей. Змеица. Ламя и хала” (2016), автор е на близо 50 научни публикации у нас и в чужбина, на множество научнопопулярни материали и е консултант на анимационния проект „Златната ябълка”. Стипендиант е на Холандския институт за академични изследвания NIAS в гр. Васенаар, Холандия (2011) и на Националната стипендиантска програма на Словашката република (2016). Области на нейния научен интерес са етнологията и антропологията на религията, местните култове, устните разкази, символната антропология и българският фолклор.

Доц. Баева, как се прояви Вашият интерес към типа научна дейност, с която се занимавате?

Още като студентка се запалих по фолклора, тъй като съм завършила специалност „Българска и английска филология” в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Още в първи курс изучавахме такава дисциплина – „Фолклор”. Тогава ми беше много интересно да слушам лекциите на моята преподавателка Мария Шнитер, която вече е професор, и на Стефка Видева, която водеше упражненията. Много ме заинтригуваха с това, което разказваха за фолклора. Интересът ми още повече се задълбочи, след като ходих на терен, тъй като трябваше да правим курсови работи. Имахме възможност да си избираме темите, а на мен ми бяха интересни баенията. Успях да накарам баща ми да ме заведе при свои роднини в хасковското село Брод. Там вече отблизо се сблъсках с живия фолклор. Говорих си с жени, които са специализирани баячки, успях да изкопча от тях няколко текстове на баения. Курсовата работа беше успешна. Освен че получих шестица, трайно се запалих по българския фолклор.

Това да се занимавам с фолклор стана моя мечта. След като завърших, пробвах различни други неща – преподавах английски език, работих в радио, превеждах, но усещах, че това не е моето нещо. Когато научих за конкурс в Института за фолклор, реших, че трябва да дам всичко от себе си. Няколко месеца четох наистина много сериозно и се явих на изпита. Тогава имаше много желаещи, а местата за докторантури бяха малко. Сега, за съжаление, е обратното. Трудно намираме докторанти, най-вече защото заплащането е малко. Пък и фолклористиката сякаш заглъхна, не се преподаваше много активно. Повечето хора се насочват към „Антропология” и „Етнология”. Все пак в последно време интересът се възражда. Надявам се, че ще се появят млади хора, които биха искали да се занимават с това, защото e наистина страшно интересно и вълнуващо. Това е едно от онези неща, които подхранват душата на човека, а не е просто нещо, което човек върши, за да отмята работа.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Някои от баенията прилагам ги на практика. Имам две деца и в различни ситуации се е налагало да им бая. Това са баения против уроки, има и едно против страх. Много интересни древни текстове са, имат митични пластове. В едното от тези, които е против уроки, се казва: „Бяло пиле фъркаше, бяло мляко пръскаше, на камъни падаше. Както се пръска млякото, тъй да се пръскат и уроките”. След това се плюе символично три пъти. Образът на млякото е на пръв поглед необясним – какво е това мляко, което пилето пръска? Обаче ако човек навлезе повече в нещата, ще разбере, че млякото има връзка с вярването за „лошите очи”. Човек получава лоши очи, ако е „заповторен”, тоест ако майка му го е кърмила и го е отбила веднъж, но след това пак му е дала да суче. Такъв човек се нарича заповторен и има лоши очи, той може да урочасва. Така че млякото е замесено заради механизма на урочасването. Затова се появява и в текста на баенето, който трябва да го „развали” и излекува.

Символичното плюене, което за нас изглежда доста странно, се опира на идеята, че слюнката, въобще телесните течности, имат магически свойства, съответно с тях могат да се развалят и лоши магии. Със сълзите е същото. Това не са случайни неща, а е своеобразен език – езикът на ритуалите, на тези текстове. Ако човек се учи достатъчно, в един момент започва да го разбира, поне отчасти.

Хобито Ви изглежда се е превърнало в професия. Остава ли Ви свободно време за други дейности, които не са непременно свързани с науката?

Трябва да кажа, че нямам свободно време. (Смее се) Освен научната ми работа, която ми отнема много време, се занимавам с различни други неща около нея – от време на време пиша материали за „Списание 8”, за сайта на радио „България” също правя кратки текстчета, в които разказвам за традиционни празници и за някои фолклорни символи. Много ми е интересно, а и ми е приятно. Хубавото е, че те се превеждат на различни езици, включително и на по-екзотични като албански, арабски, гръцки, руски, плюс западноевропейските. Така се разпространяват и достигат до широка публика извън България, което наистина си заслужава усилията. Снимането също ми е интересно. Отскоро имам и по-добър фотоапарат. Основно, разбира се, снимам, когато съм на терен и наблюдавам разни обичаи.

Едни от последните снимки, които направих, са от фестивала „Сурва” в Перник. Специфично в случая е това, че там Сурва се празнува три пъти. Първо, Сурва всъщност е първият ден от Нова година или Васильовден, който всички празнуваме на 1 януари. Тогава ходят деца сурвакарчета с дряновите пръчки, украсени със сушени плодове и семена, с шарени конци и удрят по гърбовете всички. Наричат за здраве: както е здрав дрянът, така да са здрави хората през годината. Знаем, че дрянът е дървото, което първо цъфти в началото на януари – явява се символ на пролетта, на събуждането на цялата природа от зимния сън, който символично изглежда дори като смърт. Така че дрянът е предвестник на новото раждане.

След това в Перник празнуват още веднъж Сурва на 14 януари – Нова година по стар стил. Тогава играят техните маскирани персонажи, известни като сурваскари или ликове. Това е една традиция, която още е жива по селата. Хората в Пернишко продължават да правят това по своя инициатива, защото са го научили от своите родители, дядовци, прадядовци и т.н., защото се предава по фолклорен път. Палят се огньове още на 13 януари, в навечерието на празника. Маскираните персонажи обикалят, играят, веселят се, хората ги посрещат с ентусиазъм. Обикновено се събират в едно от селата няколко кукерски дружини, правят си голям празник.

След това идва време за фолклорния фестивал „Сурва”, който е в края на януари. Той вече е организирано събитие. Събират се групи от цяла България, гостуват и групи от чужбина. Тогава пък става един празник на всевъзможните маскирани групи. Това е възможност човек да види събрани страшно много регионално различни, специфични маски и обичаи. Много е интересно това, което се случва пред сцената, когато групите показват своите ритуали, но и това, което се случва по улиците на Перник, защото там е неформалната веселба. Обикновено с тях има музиканти, има хора̀, веселби, шеги, закачки, тогава се развихрят. (Смее се) Черпят те с ракия, мечката се опитва да те събори, чернят те със сажди по лицето. Духът е приповдигнат, почти оргиастичен, както вероятно е било при древните празници. Сурва си е една магия, която продължава да съществува под три различни форми в съвременността.

Казахте, че има приемственост, но какви са нейните мащаби? Младите хора като че ли гледат повече на запад, където също се представят интересни, фантастични светове и персонажи. Припознават ли се с българската фолклорна култура или по-скоро се припознават със западната?

Може би допреди 5-6 години погледът беше обърнат сякаш повече на запад, хората бяха очаровани от митологии като скандинавската, келтска. Разбира се, масовата култура има основно влияние за това с романи и филми като „Властелинът на пръстените” и „Хари Потър”. Това са тотални хитове, които определят вкусовете на огромни маси от млади хора по света. Изглежда, че в последно време това запознаване със западната митология стимулира обръщане на погледа към нас самите. И за голяма радост на всички нас, фолклористите, виждаме, че съвременните млади хора започват все повече и повече да се интересуват от българския фолклор в различните му аспекти.

Виждаме го например в клубовете по народни танци, които са многобройни. Голям брой млади хора, а и не толкова млади, учат хора̀. Вече е нормално да се ходи на хоротека, където вечерта се прекарва в тропане на хора̀. Научават тези сложни стъпки, които наистина изискват упражнения и усилия. Вече се появяват и немалко младежки групи, които правят съвременна музика на основата на българския фолклор, те също имат много голям успех.

Напоследък преживява възраждане и българското фентъзи на фолклорна основа. През януари бях поканена на фестивал на българските фантасти, който се казва „През 9 земи”. Това са почти изцяло млади хора: писатели, художници, аниматори, създатели на костюми, както и много фенове. Беше много забавно и приятно да общуваме. Представях новия сборник с фолклорни текстове „Змей. Змеица. Лама и хала”, който подготвихме с колеги от секция „Антропология на словесните традиции” към ИЕФЕМ на БАН. Имаше страшно много въпроси, страшно много дискусии. Виждам, че хората имат потребност от това знание и много му се радват.

Мога да се похваля, че премиерата на сборника мина с огромен успех. Големият салон на БАН беше препълнен, имаше правостоящи. Първият тираж вече е изчерпан. Самите ние от научния екип, който подготви изданието, не знаехме какво да очакваме. Чудехме се дали тази книга няма да мине незабелязано. Но се оказа, че хората наистина се интересуват и се вълнуват от тези теми, искат да знаят повече. Сега вече се чувстваме задължени да продължим в тази посока. И след тази книга, която е посветена на змея, змеицата, ламята и халата, искаме да разкажем и за змията – един образ, който е много сроден с тях, но и специфичен, богат и разнообразен. Около него има множество интересни фолклорни текстове, вярвания, ритуали, магии, лечебни практики. Това ни предстои да правим през следващите три години.

Как стигнахте до идеята за създаването на сборника с фолклорни текстове „Змей. Змеица. Ламя и хала”? На какво отдавате тази потребност от знания, свързани с митовете, легендите, приказките, песните, които са включени в този сборник?

Обмисляхме проект, който да ангажира цялата ни секция – „Антропология на словесните традиции”. Нашият фокус

традиционно е върху словесния фолклор. Това са песните с техните текстове, приказки и легенди, устни разкази, които представят лични преживявания на хора – преки участници или пък свидетели на някакви събития, както и кратките жанрове, като пословици, поговорки, гатанки, вицове. Имахме идея да направим проект, който да бъде научнопопулярен. Всеки един от нас участва в различни научноизследователски проекти, които имат своята ценност, но те остават малко или повече ограничени в научната колегия, представяме ги предимно на научни конференции, публикуват се в научни списания или като монографии, но имат по-ограничено разпространение. Мислехме как може да откликнем на този интерес, който забелязваме в обществото към фолклора и да направим нещо, предназначено за по-широката публика.

Първата идея беше да направим сборници с фолклор, които да бъдат по жанрове – една книга с български приказки, друга книга с легенди, трета книга с песни. Но за да бъде по-интересно, плътно и богато представено фолклорното съдържание, се появи идея да подредим материала по образи. Фолклорът е култура, която е като мозайка – знанието не е системно организирано и подредено, а е разпръснато в различни форми. Когато се съберат различните фолклорни жанрове, мозайката се подрежда и виждаме една по-пълна и цялостна картина.

Вече има такава традиция – през 90-те години започна да излиза една поредица с фолклорни текстове, подготвена от наши колеги. Имаше фолклорни легенди, събрани от Албена Георгиева – „Когато Господ ходеше по земята”. Имаше една книга за демоничните същества – „Невидими нощни гости”, подготвена от Евгения Мицева, друга книга за болестите – „Чума село изгорила” със съставител Светла Петкова, а също и книга на Доротея Добрева с така наречения „смешен фолклор” – анекдоти и хумористични приказки – „Хитрост хитрост прехитря”. Тези книги имаха голям успех, но бяха в ограничен тираж. Отдавна са изчерпани, хората вече са ги забравили. Решихме да използваме този принцип, да обединим разнообразни фолклорни текстове около фолклорен образ или няколко близки образа, които са свързани. Чудехме се кой да изберем и змеят излезе на преден план.

Бях ходила малко преди това в село Пирин, което се намира близо до Сандански, във връзка с един материал, който подготвях за „Списание 8”. Там вече бях говорила с местни хора, които разказваха змейски истории и познаваха последната мома, любена от змей, която е живяла в селото докъм 60-те години. Показваха къде е къщата на змея, която той построил, като свалил от планината големи камъни, а те още се виждат в основата на къщата. Змейовата пещера също се намира там. Това е едно място, където змеят е още жив. Човек почти може да го види, когато слуша разказите и песните. (Смее се) Това за мен беше голямо вдъхновение. Успях да убедя колегите да започнем със змея. После си беше наистина упорита работа, разбира се. Голямата част от източниците, които сме използвали, не са дигитализирани. Трябваше буквално да разгръщаме прашни, пожълтели страници и да се ровим в сборници и архиви. Изработихме система, по която да действаме – снимахме текстовете, изработвахме им паспорти, качвахме ги в Dropbox, оттам вече можехме да ги подреждаме и да правим подбор. Все пак съвременните технологии помагат в голяма степен.

После имахме късмет да намерим добър издател в лицето на „Изток-Запад”, добър художник в лицето на Христо Нейков, който е един много талантлив млад човек с огромен интерес към фолклора. Неговото хоби е да обикаля по селата и да записва песни и разкази от бабите. Христо илюстрира книгата с много чувство и разбиране, даде лицето на нашето издание, защото корицата също е много важна, тя е първото, което човек вижда.

Когато едно начинание  наистина се върши с любов и с желание, то сякаш привлича около себе си хора и събития. Обстоятелствата започват да ти помагат и нещата се наместват сравнително лесно и безпроблемно.

Доколко може да се вярва на личните истории на хора, които разказват, че са срещали змей? Не са ли тези разкази по-скоро плод на фантазия? Как си обяснявате, че и до днес се носят такива предания?

В личните разкази един или друг събеседник разказва, че е виждал змей или пък баба му е виждала змей, или познава мома, любена от змей. За самия човек това е нещо абсолютно реално. Трудно е да се каже къде свършва външната реалност и къде започва вътрешната, субективна реалност на отделния човек. Митът за своите носители е знание, което е абсолютно реално. Психолозите доказват, че митовете дават форма на някакви психични съдържания, тоест те говорят на езика на нашата душа. Казват истини, които не отговарят на рационалното разбиране за света, но пък отговарят на вътрешните процеси, потребности и преживявания, които човек носи у себе си. Според мен тези истории никак не са за подценяване. Не трябва да ги възприемаме буквално, а по-скоро да се опитваме да четем техните пластове от значения, защото те наистина са много богати на значения. Предполагам затова хората до ден-днешен продължават да се вълнуват от тези неща, защото имат нужда от такъв тип знание, от образи, които да говорят на душата им.

Как хората, с които сте разговаряли, описват змейовете. Какви са отделните характеристики на персонажите, които описвате в сборника? По какво си приличат и по какво се различават?

Разбира се, те са роднини. Клонят към един общ първообраз, но същевременно имат и свои специфики. Няма ясни граници, има зони, в които преливат едно в друго, а в други ситуации са в опозиция. От една страна, образите на змея, змеицата, ламята и халата, са свързани със змията. Те имат змиеподобни или териоморфни характеристики, както се наричат в научната литература. От друга страна, клонят към един световен образ. Да го наречем с гръцкото му название – дракон, защото така е възприето. Този дракон се среща в митологията на много народи по света – и на Европейския континент, и извън него. По цялото земно кълбо всъщност го има този енигматичен образ. Нашите змей, змеица, ламя и хала са местни варианти на всеобщ архетип.

Това, което е характерно за змея, е, че той е най-важен, най-централен за нашия фолклор. Среща се във всички фолклорни жанрове – песни, приказки, легенди, предания, които са свързани с конкретни места. В личните разкази и във вицовете също е много активен. Това, което е характерно за него, е, че е много богат и разнообразен като образ. Може да се явява като змия с крила, като чудовище, което бълва огън и лети в небето, може да се явява като риба или просто като голяма змия, понякога с котешка глава. Може да се явява като орел, който предвожда облаците, може да изглежда като огнено кълбо, като светещо кросно го описват много често…

Не можем да разберем защо точно кросното е толкова характерен образ. Това е част от тъкачния стан, на кросното се навива готовото платно. Това е едно не много дълго, обло, дебело парче дърво. Като такова кросно от огън, летящо в небето, го описват хората в различни части на България. Може да се явява като ярка светлина, като облак, който носи дъжд. Понякога приема облика на човек. Има разкази, които го описват като възрастен, белобрад старец, но по-често е младеж, красив, русокос и омагьосва момите. Оттам вече се развиват сюжетите за змейовата любов, за момите, залюбени от змей. Тази тема е много интересна. Учените се опитват да намерят обяснение, има различни интерпретации какво всъщност ни казват тези истории, защо са толкова активни до най-ново време.

Вярва се, че ако змеят се ожени за жена от човешкия род, неговият син отново е нещо подобно на змей и човек. Дори някои от първите записвачи ги наричат „змейове от втори род”. Отличават се с необикновена сила, имат крила под мишниците, много по-трудно е да бъдат победени, понякога са неуязвими за куршуми. Има истории за това как някои хайдути са били като змейове, с криле под мишниците.

Характерно за змея е, че той се бори с ламята и с халата. Те са винаги отрицателни образи, повечето пъти и женски персонажи. Халите се опитват да унищожат реколтата, предизвикват градушка. Ламята пък е много лакома и иска да погълне реколтата, ненаситна е, обаче змеят се бие с нея и се опитва да я прогони. Ако е човек, също става нещо много интересно. Вероятно има връзка с някакви шамански състояния и ритуали. Описва се това как той припада като мъртъв, изпада в някакво особено състояние на транс, при което тялото му лежи на земята, а духът му отива в небесата и там се бие с ламята или с халата. Затова не бива да се мести и да се закача, докато спи, защото душата му после не може да намери тялото, за да се върне обратно.

Има един интересен разказ за това как един змей бил в облика на петле. Жена установила, че нейното петле има два чифта крила – освен големите крила, има под мишниците си малки крила. И по същия начин припадало, както змейовете, и ходело да се бие с ламята, когато се задава гръмотевична буря. Така че разказите са много богати, интересни, предизвикват любопитство и редица въпроси. Предполагам, че част от тях ще останат без отговор. (Смее се)

И змеицата е предимно отрицателен персонаж. Тя е много любвеобилна. Подобно на змея може да залюбва младежи, най-вече овчари, защото те живеят уединено в планината, а това е едно пространство на отвъдните сили. Там човекът няма сила. Там змеицата намира своите „жертви”. Тя, поне както се описва в песните и в разказите, е искрено влюбена в тях, но нейната страст идва в повече на горките младежи. Те започват да жълтеят, да отслабват, да боледуват, положението става критично. Тогава се намесва майката на съответния момък, която е веща магьосница и успява да го спаси. Обикновено го подучва да подпита любимата си и тя сама да му издаде как може да се отърве от нея. Това става или чрез билки, или чрез други ритуали. Понякога младежът успява да се спаси, но понякога змеицата разбира какво крои той и се разгневява. Има песни, в които го убива, строшава му костите и прави други страшни неща с него.

Във фолклора женските персонажи като че ли по-често са натоварени с негативни черти, докато мъжките образи се определят като носители на положителни качества. Каква е причината за това?

Това е характерно за фолклорната култура и за митологичното мислене изобщо. Идеята е, че целият свят се възприема като единство на противоположности. Това са опозиции като живот и смърт, като добро и зло, черно и бяло, ляво и дясно. Нещата не са неутрални, те винаги имат своя символика и свое значение. В тази поредица от опозиции се подрежда опозицията мъжко-женско. Тъй като говорим за патриархални култури, мъжкото винаги е положителното. То е „своето”, нашето, доброто. Докато женското се свързва с отвъдната страна. То винаги е опасно, не може да се разчита на него, може всичко да се очаква. (Смее се) Това е свързано и с позицията на жената в патриархалното семейство. Тя идва от друго място в рода на мъжа. В този смисъл тя винаги е чужденка: колкото и да се приобщава към новия род, винаги има един такъв елемент на граничност, тоест тя е наша, но не съвсем.

Бихме ли могли да възприемем залюбването от змей или змеица и последващото излекуване като инициация, чрез която съответният човек придобива друг статус в общността?

Да, вероятно има и този план на значение, защото такъв тип песни за моми, любени от змей, отвлечени от змей или за змейови сватби, се пеят много интензивно по време на лазаруването. Знаем, че лазаруването е точно един такъв ритуал на инициация, при който девойката вече минава в нов статус и има право да сключва брак. Има и такива елементи в ритуала, които показват, че става въпрос за инициация. Освен това е интересно, че – макар и в по-редки случаи – жени, любени от змей, могат да получат някакво тайно знание. Могат да станат баячки, магьосници, лечителки, благодарение на това, което са научили от змея. Затова някои учени предполагат, че тези сюжети кодират някакъв тип шаманско посвещение или посвещение в тайни знания. Има го и този аспект.

Какви могат да бъдат причините една девойка да бъде залюбена от змей? Вие разказвате, че една мома е била залюбена от 40 змея, защото майка ѝ я е родила по време на Мръсните дни…

Има различни причини, поради които змей може да залюби момата. Еднaтa е нарушени забрани, специално за Мръсните дни – времето от Коледа до Богоявление. Това са дни, които се смятат за опасни. Спазват се редица забрани, по това време не бива да се зачеват деца. Ако се случи дете да се роди по това време, има специална практика, която трябва да го излекува, образно казано, тоест да се приобщи към нормалния човешки свят. Тя наистина е много интересна. Три или седем жени трябва да се съберат при комина на къщата, за една нощ да изпредат вълна, да изтъкат платно, да скроят и да ушият риза на това детенце и на сутринта да му я облекат. В песента това е нарушената забрана – че майката не е извършила този ритуал, затова момичето го любят 40 змея.

Когато жената е току-що родила, тя се нарича лехуса. Тогава също спазва редица забрани, защото е в деликатно, гранично състояние. Не бива да излиза навън, особено по тъмно. Не бива да напуска територията на селището, да ходи в дивото, неусвоеното пространство, не бива да пее. Има разкази за жени родилки, които отиват да работят, пеят, с което предизвикват любовта на змея.

Има история за една девойка, която получила змея като наследство от майка си, тоест майка ѝ е била любена от змей, след това змея като прикя, тоест чеиз, се прехвърля върху дъщерята. Това също е интересен сюжет, някои изследователи предполагат, че става въпрос точно за точно този тип шамански статус, който се предава от майка на дъщеря. Различни са възможностите. Много често змеят просто избира най-хубавата девойка в селото и грабва нея. Има и случаи обаче, когато си харесва и жени, които не са толкова красиви, омъжени жени, дори и по-възрастни жени. (Смее се)

Каква е връзката между обитанията на змейовете и отвъдния свят? Могат ли например кладенците да бъдат приети като портал към подземния свят?

Да, това е един от порталите. Действително, змейовете, както и ламите, имат връзка с водата. Понякога те спират водата, искат човешка жертва, за да я пуснат. Знаем от „Тримата братя и златката ябълка” как ламята се спуска в кладенеца. Там има още цял един свят, в който юнака успява да проникне. Има и други места, които се мислят като гранични. Пещерите също се смятат за традиционни обиталища на змея и те означават, разбира се, и подземния свят. Змеят е хтонично същество, същество от подземното царство. В дълбините са и богатствата, които той охранява, а понякога дава на хората.

Друг образ, който е свързан с прехода между световете, е дървото. Световното дърво е един универсален митологичен образ, защото свързва подземното и небесното. Змеят много често е близо до дървото. В някои песни го описват как лежи в корените му. В други разкази и песни се говори за това как той каца на дървото, как той самият може да се явява като дърво. Тоест това винаги са места на преход. И понеже змеят е един медиатор, тоест един образ, който свързва противоположностите, обикновено намира място именно там.

Вие сте консултант по създаването на българския анимационен сериал „Златната ябълка”, в който са вплетени фолклорни мотиви. Каква беше Вашата роля в процеса на неговото създаване?

Макар че сериалът няма за цел да илюстрира буквално българския фолклор, тоест буквално да разказва фолклорни истории, идеята е да се запази духът на фолклора, да има известна близост, вярност към фолклорните образи и сюжети. Първо, моята задача беше да разказвам истории, които могат да вдъхновят и да дадат тласък на сюжета и на образите. Второ, трябваше да се стремим да запазваме връзката с това, което познаваме като български фолклор. Както говорихме вече, всяко нещо има своя смисъл, носи своята символика. Затова образите и сюжетите са богати, интересни и много по-вълнуващи, отколкото ако човек започне тепърва да измисля, без да държи сметка за това, което вече е наслоено в нашата култура като наследство и богатство от знания и образи.

Един интересен момент беше, когато правихме едно пътуване до село Пирин заедно с част от екипа. Това беше нещо като рисърч трип. Много от младежите, които са в екипа, не бяха ходили на село, не бяха си контактували отблизо с баби и дядовци от селски тип, не бяха слушали такива истории, не бяха пипали носии. Беше наистина много вълнуващо и много полезно да отидем там и да обиколим някои от местата около селото, да говорим с възрастните жени, те да облекат автентични носии. Просто да усетят духа и атмосферата, вибрацията на мястото.

Всяка една област се отличава от друга по отношение на дрехите, шевиците, пеенето и танците. Откъде идва това многообразие? Хем всичко това е символ на нашата национална идентичност, хем от област до област има много големи разлики.

Фолклорът е локална култура, защото е бил доминиращата форма в едно общество, което е било много по-разпокъсано от нашето. Не е имало комуникации, възможност за пътуване и за общуване между отделните селища. Всеки район и всяко отделно селище развива своя специфична култура. Действително, и облеклата, и музикалната култура, и словесният фолклор, и традициите са много специфични. Те са много общи с това, което се наблюдава изобщо на Балканите, така че понякога е трудно да се прокара рязка граница, която да определи къде свършва българското и къде започва сръбското, гръцкото или турското, а за македонското въобще да не говорим. (Смее се) Някак си всичко е много преплетено. Винаги се сещам за филма „Чия е тази песен”: става дума за песен, която се открива във всички балкански страни, макар и с различни функции и различен текст, но мелодията е една и съща. Не може да се каже къде точно се е родила, защото всичко е някак много общо и свързано на Балканите. Знаем, че нациите са сравнително късни конструкти, които възникват едва през 19 век и са свързани с определен етап от историческото развитие на народите на Балканите. До голяма степен са конструирани и тези идентичности, които познаваме в по-ново време и като изследователи ние си даваме сметка затова. Така че има по-скоро някакво динамично единство между локално, национално и наднационално, което е видимо, особено на Балканите. Всъщност това многообразие в единството е част от нашето богатство.

Интересно е и това, че в олтарите на православните църкви има змейове. В християнството змеят по-скоро е демонизиран, свързва се със сатаната и борбата на някои светци срещу него, докато в нашия фолклор се възприема като положителен образ. На какво е символ това преплитане между християнството и езичеството?

Съвсем обичайно е и се среща във всички църкви. Иконостасът завършва с един орнамент, наречен венчилка, а отгоре има кръст. В основата на кръста се изобразяват тези змейове. Някъде ги наричат лами, но според мен по-скоро би трябвало да са змейове, защото те са именно пазители. Тяхното място на олтарната преграда е свързано с това, че те пазят, защитават това най-свято пространство на църквата. Същевременно кръстът се явява един от символите на световното дърво, защото то също има такава структура и също обединява нивата на вселената. Така че символично мястото на змейовете е именно в основата на кръста, както и в основата на Световното дърво.

Ако погледнем как изглеждат традициите, изображенията, изобщо възгледите, разбиранията за света в различните християнски страни, ще видим колко различни са нещата. По един начин изглежда християнството на Балканите, по друг начин изглежда в Русия, по трети начин изглежда в Латинска Америка или в Африка. Навсякъде християнството поема наследството на местната култура, на местните традиции, на местния фолклор. Това донякъде обяснява и неговата устойчивост във времето и неговото голямо разпространение.

От една страна, християнството се опитва в течение на своята дълга история да воюва с местните традиции, с това, което определя като езическо, „поганско” в нашия контекст. Но от друга страна, вплита го в себе си и се опитва по някакъв начин да го използва. Това се вижда в много аспекти. Самите празници, които християнството въвежда, в голяма степен са свързани с предхристиянски празници. Един такъв пример е Коледа – рождението на Христос, което по някакво „съвпадение” се случва точно в деня на зимното слънцестоене, който бива един от основните празници във всички култури. Както и най-дългият ден от годината – времето около Еньовден, който също неслучайно се явява християнски празник. Тоест има едно преплитане, наслагване, взаимодействие между християнството и това, което наричаме фолклор и което пази предхристиянските знания и възгледи. Затова и така наречената религиозна култура е толкова интересна и толкова богата. Всъщност моите научни занимания са в голяма степен насочени именно към тази сфера на взаимодействие и продължавам изследванията си в тази посока.

Имате идея да създадете образователен център към Вашия музей, където ученици ще могат да научат повече за фолклорното ни наследство… Разкажете повече за тази инициатива. На какво ще разчитате, за да привлечете младите хора?

Идеята е за един образователен център към нашия музей, където децата и младите хора да могат да научат повече за българската традиция, обичаи, фолклор, като присъстват на място, имат възможност да разглеждат експонатите на музея, да общуват със специалисти, да играят, да пипат с ръцете си различни предмети и материали. Мисля, че това е добър начин да се приобщят към знанието за предците си. В училище има часове, в които децата учат фолклор в рамките на обучението си по литература, но поднесен по този начин, сякаш не успява да стигне до тях, не успяват да го разберат. Вероятно е много далеч от съвременното ежедневие.

А опитът, който имаме в музея с различни ателиета и подобни форми, които сме организирали, показва, че децата се вълнуват и това знание може да достигне до тях. Правили сме ателиета за разказване на приказки, в които съм участвала и аз. Наистина, децата с голям интерес слушаха, задаваха въпроси, някои от тях знаеха част от приказките. В рамките на едно ателие те работеха с глина, докато аз им разказвах фолклорните легенди за това как човекът е бил създаден от Господ от глина, а пък Дяволът го надупчил. Тези дупки всъщност били болестите. После Господ ги запушил с билки. Това били лековитите билки, с които човек може да се спаси от всяка болест. Същевременно самите деца правеха глинени човечета и запушваха дупките с треви. Разигравахме всичко това, което слушаха. Децата имат нужда не само да слушат, но и да се ангажират различните им сетива. Тогава запомнят, и разбират и учат много по-добре.

Това е идеята на този център – точно чрез игри и забавни дейности да научат за нашата традиция, за нашите корени. Мисля, че каузата си заслужава. Сега имаме и есемес кампания за набиране на средства на номер 17777 с текст DMS MUZEY, могат да се пращат есемеси. Има и кутии за дарения в различни партньорски организации и места, като „Слънце и луна”. Имаме приходи вече, имаме и частни дарители, кампанията напредва.

Какво трябва да се промени, за да може да придобие науката по-различен статус в съвремието ни? Като че ли държавата е абдикирала от своите задължения да спомага за нейното развитие…

Изключително трудно е човек да оцелее със заплатата, която получава един млад учен в България, особено пък в БАН – около 450 лв. Докторските надбавки, които получаваме, всъщност са на половина по-малки от тези в университетите. Имаме колеги, на които им се налага да се откажат от науката, защото не могат физически да издържат. Колкото ентусиазиран и запален да е човек, все пак има нужда от някакви минимални ресурси, за да може да живее и да работи. А това е работа, която все пак изисква някакво спокойствие, концентрация. Трудно е. Време е държавата да обърне поглед към този проблем, но това може да стане, когато и обществото застане зад учените и ги припознае като хора, които са важни, полезни и необходими. Все още се шири мнението, че учените са излишни хора, които се занимават с безсмислени неща, от които никой няма полза.

Вярно, че например фолклорът и знанието за него не може да образува директни финансови приходи, но пък другите ползи са недвусмислени. На първо място, това е знанието за самите нас, което ни поддържа като нация, което ни носи самочувствие, което ни дава стимул да се развиваме тепърва, да се запазим като нация. Опознавайки корените си, ще можем да предадем на децата си това, което сме получили като наследство от своите предци и да присъстваме достойно на картата на Европа и на света като народ с традиции и културно богатство.

А освен чрез държавата, можете ли да финансирате своите проекти чрез други донори, например чрез Фонда за научни изследвания?

Във Фонда за научни изследвания също имаше големи катаклизми. Сега стартира новата сесия, надяваме се, че нещата ще потръгнат и там. Но важно е държавата да застане зад хуманитарните науки, които са много пренебрегвани, защото не носят финансови печалби. Вече е време да осъзнаем, че духовното също е много важна част както от битието на отделния човек, така и от битието на една нация, на един народ и на една държава. Тези неща вървят ръка за ръка. Не може да очакваме материално благосъстояние при положение, че душата на нацията е болна, че духовното не е наред.

Интервюто взе Десислава Пътева

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!