Интервю с доц. Стоян Везенков: Много наши открития остават неприложени в практиката

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

 

Бихте ли се представили на нашите читатели?

Казвам се доц. д-р Стоян Везенков. Доктор съм по невробиология от Георг-Август Университет в Гьотинген, Германия и съм сертифициран неврофийдбек терапевт към Институт по Неврофийдбек в Мюнхен. В момента съм доцент по физиология в Югозападен Университет „Неофит Рилски“ – Благоевград. От осем години разработвам безлекарствени начини за повлияване на различни нежелани симптоми и състояния у човека, посредством съвременните методи на приложните невронауки.

Коя научна институция представлявате и с какво се занимава тя?


РЕКЛАМА:

***

В момента извършвам научноизследователска работа и преподавам в Югозападен Университет „Неофит Рилски“ в Благоевград във факултет Обществено здраве, здравни грижи и спорт. Различни приложно-научни изследвания и проекти в областта на комуникативните нарушения и психофизиологичните процеси се осъществяват както в лабораториите на университета, така и в партньорство с външни организации.

Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?

Аз съм роден изследовател – откакто се помня ме вълнуват фундаментални въпроси за живота като цяло. Още като ученик – въпреки че учех в математическа гимназия – установих, че биологията е най-близо до отговорите, които търсех. Това е и причината да премина през молекулярната биология, а по-късно и през биохимията – според мен това са основите на живота. След защитата на доктората ми в Гьотинген реших, че искам да се занимавам с приложни невронауки – да направя научните достижения полезни за хората. Днес пропастта между знанието и фактите, които науките трупат непрекъснато и тяхното практическо приложение расте главоломно. Оказва се, че много важни открития, които могат да променят живота на всеки човек, се знаят само от стотина учени в целия свят. Науката напоследък се развива толкова бурно, че няма мостове и пътища, по които откритията да достигат до хората. От друга страна хората, потънали в ежедневието си, не проявяват активен интерес към научните достижения. Това, което ме мотивира е да направя науката достъпна и полезна за хората, така че благодарение на нея да подобрят начина си на живот.

Имате ли одобрен проект в последната сесия на Фонд научни изследвания, как се казва той и какви ползи ще има за науката и живота на обикновения човек?

В последната сесия не, но имам одобрен проект в предходна сесия. Той беше посветен на оптимизирането на учебния процес във висшето образование в специалностите, касаещи общественото здраве. В предходни сесии на Фонда също така имаме одобрени няколко инфраструктурни проекта, благодарение на които в университета се оборудваха лаборатории за функционални изследвания. Именно в тези лаборатории се провеждат практико-приложните научни изследвания.

С какво заглавие беше последната Ви публикация? Разкажете ни повече за нея.

Последната ми публикация беше „Ефикасност на биофийдбек при повлияване на синдрома на раздразнено черво“. За да разкажа повече за нея, първо трябва да обясня какво е биофийдбек. Т.нар. биологична обратна връзка (или биофийдбек) е процесът по подобряване на физиологичното функциониране, т.е. на различните процеси в тялото, включително и на различните способности на хората, чрез получаването в реално време на обратна връзка за това как работят. Обратната връзка се получава с помощта на биофийдбек сензори и апаратура. „Тренирането“ за подобрение става чрез различни забавни компютърни игри, които човек „играе“ с мозъка си. В терапията биофийдбек активира механизмите за саморегулиране в човешкото тяло и така отстранява различни нежелани симптоми с психосоматичен произход. Днес едно от най-често срещаните психосоматични заболявания е синдромът на раздразненото черво – от него страдат около 20% от населението. Изследването ни показа, че с помощта на биофийдбек в рамките на месец до месец и половина голяма част от симптомите на синдрома намаляват значително или напълно изчезват. Удивителното в случая е простотата и лекотата на прилагане на този метод за справяне със заболяване, при което нито медикаментозната, нито психотерапията дават задоволителни резултати. Големите въпроси, които се повдигат с това изследване са до каква степен дисбалансът в нервните процеси е причина за цяла плеяда от симптоматика (не само при синдрома на раздразненото черво, но и при другите психосоматични заболявания) и какъв е начинът за възстановяване на този баланс, при условие, че постигането му с медикаменти не е възможно. Това са въпроси с огромно значение за общественото здраве, защото масовото използването на такива методи за превенция в предклиничните стадии на заболяванията би намалило значително броя на достигащите до клинични етапи. Това е и в синхрон със световната тенденция в медицината да се преминава постепенно от активно лечение към превенция на заболяванията. Изследването ни прави точно това – дава нови, евтини и ефикасни начини за справяне с нежеланите симптоми, преди да са се превърнали в болести.

Има ли бъдеще науката в България и как го виждате Вие?

Има бъдеще, но единственият шанс на българските учени е да създадат устойчиви и работещи контакти с водещи учени от чужбина. Причината за това е, че за да „пробие“, българският учен не трябва да изостава от съвременната технология на правене на наука. Големият проблем на българската наука е, от една страна че няма достъп за публикации в чужди издания, а от друга – че  всяко изследване е свързано с финансови средства. Българският учен не разполага с финансовия, технологичния, а понякога и мотивационен ресурс за осъществяване на изследванията си. В същото време българските учени имат доста плодотворни идеи и множество открития го доказват. За съжаление много открития стоят така – открити, публикувани, но неприложени в практиката. Науката тук има сериозен потенциал, но е необходимо да стане по-прагматична. Това означава, дори с малки стъпки, да започне диалог и сътрудничество с бизнеса и обществото, за да може да получава ресурси не само от еврофондовете, но и от бъдещите ползватели на откритията. Ние сме в състояние да иновираме и откриваме, големият проблем е реализацията на иновациите и откритията. Правенето на наука е технология, а не творчески процес. Именно затова е необходим точно този прагматичен начин на мислене. След като българските учени се реализират успешно в най-добрите университети в света, това означава, че капацитет и потенциал за правене на наука тук има, необходима е промяна в средата. Защото следващият проблем, който се задава е сривът в образованието и драстично намаляващият интерес сред младите хора към фундаменталните науки. Това е сериозна опасност, която не бива да се подценява или пренебрегва. Ако не се вземат конкретни мерки науката да стане интересна за младежите още в средното образование, то българската наука постепенно ще залезе.

Как оценявате работата на екипа си?

В работата си винаги съм бил част от интердисциплинарни екипи, защото приложните невронауки се срещат с математиката, статистиката, информатиката, здравеопазването и медицината, логопедията, психологията и много други дисциплини. С такива екипи сме работили по различни проекти за решаването на конкретни проблеми – от търсенето на решение през дизайна и изследванията до публикациите. За мен бъдещето на българската наука е именно в интердисциплинарните екипи. Нещо, характерно за България и не много срещано сред западните учени е един и същи човек да се занимава с научна работа в две различни направления. Това е шанс, който можем и трябва да използваме.

Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?

Все по-малко са. Физика, математика, биология, въобще науките за живота – това са все области, към които интересът намалява.

Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?

Науката – въпреки че има конкретна технология – е поприще за творци, не за сухари. Тези, които обичат да задават въпроси и да търсят отговори, са родени учени. Би било прекрасно те да осъзнаят, че науката ще им даде възможност да развиват тези свои способности, да търсят и да намират решения.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

За мен всичко започва от образованието. Науката трябва просто да влезе в образованието и образованието да стане научно. Остарелите начини на поднасяне на остарели факти (защото съвременните факти въобще не стигат до училищата) отблъскват децата от науката. Като родител аз ежедневно се боря да поддържам интереса на моите деца в определени направления, въпреки неадекватното поведение на учителите в училище. На първо място трябва да се промени коренно средното образование. Така ще се даде възможност на ентусиазирани и търсещи млади хора да открият науката като поприще. На второ място е нужна промяна и във висшето образование – студентите през цялото време трябва да участват в научно-изследователска работа, а това в момента е голям проблем в българските университети. Необходимо е науката да влезе в университетите – те да не са висши училища, а изследователски центрове, в които студентите се научават да правят наука. Третото място, на което е нужна коренна промяна са научните организации. Условията за работа там, както и възнагражденията в момента по никакъв начин не обезпечават нормалното човешко оцеляване на работещите. Няма как някой да се посвети на науката, като в същото време не може да посрещне елементарните си битови нужди в ежедневието. Достойното за инвестицията и потенциала заплащане е необходимо условие за правене на успешна наука. Всеки български учен в момента минава през тази месомелачка и малкото оцелели търсят реализация извън страната. От моя випуск в университета – 35 човека завършихме молекулярна биология – аз съм един от тримата, които са останали в България.

Занимавали ли сте се с нещо извън научната работа? Какви други интереси имате и как обичате да прекарвате свободното си време?

В свободното си време наскоро завърших магистратура по ерготерапия с цел да бъда още по-полезен на хората. Освен това трупам и терапевтичен опит, в рамките на който прилагам различни факти от невронауките. Опитвам се да си задавам все по-задълбочени въпроси и да трупам емпиричен опит в построяването на мост между науката и обществото в ролята на потребител на тази наука. Освен с наука, се занимавам и с децата си – баща съм на три. За мен е изключително предизвикателство да съпровождам развитието на днешните млади хора в неблагоприятната среда, в която живеем. Също така спортувам, играя шах и обичам да пътувам с децата си при всяка възможност. Всъщност се опитвам да се развивам в различни посоки, защото животът е точно това – или прогрес и развитие, или регрес и разпад. Няма стационарно положение и човек просто трябва да избере. Аз съм избрал посоката.