Направи дарение на училище!

Намираме се в София пред Народен театър ,,Иван Вазов“. Часът е малко след 16:30 ч. следобед. Просяците в парка преобладават, обикалят и молят гражданите за пари, които, разбира се, няма да върнат. Екипът ни си постави задачата да разбере защо толкова много просяци избират да прибегнат до така наречената ,,просешка тояга“, защото това място е само едно от многото примери за ,,сборни пунктове“ на просещите, и как според българските граждани може държавата да помогне за решаването на този проблем.

Срещаме Антоанета Илиева – дама привидно на 25 години, която се наслаждава на красивия залез. Тя разказва, че преди време в продължение на две години всеки ден е помагала на бездомен незрящ дядо, който никога не е просел от нея пари, стоял е ,,както в студ, така и в пек“ навън без никого до себе си, винаги мълчалив и изключително възрастен. За него тя обвинява държавата, че не се е погрижила. Засяга и проблема с ниските български пенсии на възрастните, които често са причина за живота в нищета. При втория разказ Тони се намира на спирка в София, очаквайки градския си транспорт, за да се прибере у дома. Вижда възрастна баба, която се рови в кофите за храна, докато нейният мъж я чака. Антоанета казва, че никога няма да забрави тази дата – 28 юни, защото на нея отива до бездомните баба и дядо с думите ,,утре имам рожден ден, моля ви вземете тези 20 лева, за да се почерпите с нещо“. ,,Това можеха да са моите родители, можеха да са и Вашите, можеха да са всички.“, споделя Тони и затова според нея това е проблем на държавата и не само. Тя обаче не разбира хората, най-често от ромски произход, които раждат много деца, които са в работоспособна възраст и въпреки това избират да не работят и обричат не само себе си, ами и децата си на мизерия. Споделя, че купува от възрастни хора, които продават зеленчуци, плодове и цветя, за да помогне. Казва, че за да стигне човек до това положение, значи нещо не е направил, както е трябвало. Разделя се с нас с думите: ,,Всяка една съдба има различни гледни точки“.

Пред нас е Ваня Маркова, млада жена, определяща себе си като амбициозна, здраво стъпила на земята и разумна. Видимо е избрала градинката на театъра като удобно място за отдих след натоварена работна седмица. За нея темата за просяците е комплексна. Държавата е виновна, но вината е и на хората, които са могли да помогнат, а не са го направили – по нейни думи: ,,вината е на цялото общество“. Твърди, че има клошари, които сами са избрали да бъдат в ролята на такива вследствие на алчност от страна на техни близки, които са взели имотите им, отричайки се от тях и по този начин те ги оставят на произвола на съдбата. Преди време е работила в ресторант на центъра на столицата, до който е срещнала именно такъв човек – загубил всичко, заради собствените си близки, които са отнели имуществото на баща си и са го оставили на улицата. Казва, че страната ни би могла да помогне в такава несправедлива ситуация на онези, които искат да се отделят от живота като просяци, като осигури подслон и работни места за тях. Ваня смята, че все трябва да има някой, който да повярва в тях, за да се променят обстоятелствата. За нея обществото е способно да помогне, ако всеки един от нас се опита да се постави на мястото на просяците, без да игнорира тяхното съществуване, както се случва в по-голямата част от осъзнатото ежедневие. Това може да се постигне, като бъдат организирани пунктове, а може би сгради и организации, осигуряващи храна, дрехи и други необходимости. Мисли, че по този начин броят на сиромасите няма да се занули, но ще намалее. Набляга на това, че тези неща се отнасят до онези хора, които наистина искат да се освободят от тежката съдба на скитничеството. За онези, които са се примирили с обстановката и живеят спрямо нея, а именно – просещите, Ваня казва, че няма как да им се помогне, защото когато човек не иска да промени случващото се около него, няма какво или кой да го направи вместо него. Засяга темата за гражданите, най-често от ромски произход, които избират да бъдат просяци. Според нея трябва да се намали раждаемостта при тях, макар това да е засягане на човешки права, образованието им трябва да е минимум до 8 клас, защото липсата на такова поражда у голяма част от българите виждането, че ромите са ,,втора ръка хора“. Тя казва, че преобладаващ брой просяци са именно така наречените цигани и това се дължи на факта, че манталитетът им е с положителна конотация към кражбите, защото от малки биват убеждавани, че това е един по-лесен начин за пребиваване. ,,Разбира се, че има изключения сред всяка раса, но обществото е спряло да допуска различните, заради вече утвърдилия се във времето манталитет.“, твърди госпожица Маркова.

Разбери повече за БГ Наука:

***

В заведението, в което работи, в продължение на две години тя избира да помага по своя инициатива на самотен човек, който не проси в истинския смисъл на думата, без работа е, но не и без подслон, има апартамент, в който живее. Тя му носи храна всеки ден, осигурява му прехраната и се е случвало много пъти да дава по 50, по 100 лева, за да му помага – било то за да си плати той сметките или за нещо друго. В един пандемичен ден дядо Веско отново моли за финансова помощ, но Ваня обяснява, че няма възможност да се отзове, защото тя самата не е в удобно положение, тъй като заведението не работи по време на пандемия и тя не получава пари. Възрастният човек реагира остро и с обиден тон, сякаш някой е длъжен да му даде парични средства. В буквален смисъл той не е просяк, но това е човек, който злоупотребява с добротата на една жена, отнася се неблагодарно и отново – проси, защото изисква, без да дава.

Желанието на младата дама да помогне на стареца е породено от друга история, при която клиент на заведението си поръчва храна, за която твърди, че е платил, докато всъщност не е. Колективът на Маркова се свързва с полицията, тя заплаща от собствените си средства сметката на господина и впоследствие се оказва, че този дядо не е психически здрав, имал е операция и всъщност не разсъждава трезво. Ваня съжалява за реакцията си и казва, че ако е знаела за проблема му е щяла да помогне без да се замисли. ,,Напротив“, казва тя, ,,Дори щях да му дам храна за вкъщи“. Това недоразумение поражда у нея нуждата да се отзове при следваща ситуация и всъщност тя вижда помощта си към дядо Веско като ,,изкупуване на грях“, макар такъв тя да не е извършвала. В годините е помагала и на много непознати – обяснява: ,,ето така – защото всички сме хора“ и въпреки това като ответна реакция огромна част от обществото остават неблагодарни и продължават да изискват от непознати – те просят в истинския смисъл на думата – да, просто по различни начини.

В заключение, на фона на добрите дела, за които научихме днес, можем да обобщим, че не всеки просяк е в положението си на такъв, защото е предпочел да бездейства, но и не всеки просяк е в ролята си на такъв, защото някой го е изоставил. Факт е обаче, че всички просяци са такива, защото не са продължили напред, опитвайки дори след ,,паданията си“ по пътеките на живота. 

Памела Динева

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!