Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота
Професор д-р Гергана Руменова Петкова, ръководител Катедра Японистика, Факултет по класически и нови филологии, СУ „Св. Кл. Охридски“
С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …
Катедра Японистика се намира в Центъра за източни езици и култури на бул. „Тодор Александров“ 79 в гр. София. Защо започвам с този адрес ли? Защото това е уникално за България място. Макар физически да е ограничено в рамките на стария механотехникум, пространството е „многоизмерно“, тъй като в него се срещат различни култури, езици, епохи, творчески личности, задълбочени учени, отдадени студенти, безценни библиотечни ресурси, многовековна мъдрост на древни цивилизации и, което е най-важно според мен, в него цари особената атмосфера на многокултурния и многоезичен свят, в който живеем през 21-ви век.
Ежедневието на такова място няма как да е скучно (макар определено да зависи от всеки човек поотделно). Всеки ден се срещаме, за да обменим идеи, опит, да се заредим взаимно с енергия, да преподаваме и да се учим (защото всеки един преподавател е и ученик едновременно, което важи и за студентите – защото често те не са единствено учащи, но и чудесни учители, особено когато са любознателни и критични).
В катедра Японистика ежедневието е много интензивно, защото сме активни по образователни и научни проекти, а и сме чудесен екип, който с удоволствие се впуска в нови начинания – международни летни лагери по японски език, дни на отворените врати, фестивали на японската култура, видео- и аудио-проекти, конференции, семинари, клубове по интереси (http://japanology.bg/). Преподаването в аудиторията е незаменимо преживяване. Дори по време на ковид-изолацията, много от нас идваха в ЦИЕК, за да могат да усетят енергията на академичната аудитория и да се мотивират за бъдеща работа. Разговорите, търсенето на отговори и нови пътища, споделянето на открития, подкрепата, а и критиката – всичко това е част от ежедневието ни на учени и преподаватели хуманитаристи.
Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?
Както може да предположите, ролята на академичната общност в сферата на хуманитарните науки винаги е била изключително важна за обществото. Хуманитарните науки са онези, които се концентрират върху човека, неговите възможности, граници, постижения, влияние и роля. Хуманитаристиката задава вечните въпроси и продължава да търси отговорите им, чете между редовете, отнася се критично към познанието по принцип и развива духовността. Не винаги нашите постижения са измерими или изразими чрез формули и експерименти. Много често ефектът на работата ни се вижда след години, десетилетия дори. Вземете за пример филологическата наука в България – отлична традиция от десетилетия, изключителни постижения в чуждоезиковото обучение в продължение на над половин столетие – днес берем плодовете и продължаваме да развиваме тази сфера на световно ниво. Преди няколко години катедра Японистика, например, беше наградена за топ-постижения в обучението по японски език в световен план. Този резултат не е от днес или вчера, той е плод на десетилетия качествена филология в България.
Качествената филология от своя страна работи сериозно в посока успешна междукултурна комуникация. Особено през 21-ви век, когато глобализацията води до все по-интензивно взаимодействие между култури и народности. Всеки филолог е обединител на своя и чужда култура и сам е живият, идеалният пример за работещи модели на толерантност и междукултурно разбирателство. Освен това нашата работа като учени изследователи, които популяризират елементите на различните култури сред българската общественост също е много важна – книги, статии, интервюта, проекти.
И ползата за икономиката. Интересно е как всичко в крайна сметка опира до пари, финанси, икономическо развитие. В края на август се проведе големият научен форум на европейската японистика – конференцията на Европейската асоциация по японистика. В него традиционно взимат участие над 1000 водещи специалисти както от Стария континент, така и от цялото земно кълбо. Отлични изследователски проекти, задълбочена методология, огромен корпус обработена информация, актуални въпроси… И все пак през цялото време човек не спира да се пита – каква е ползата за обществото от всичко това, как нашите изследвания подобряват начина на живот на хората, как обогатяват света, в който живеем.
Надявам се, да сме полезни. Не само защото подготвяме кадри, които познават отвътре японското общество и могат да служат като мост между българската и японската работна среда, но и защото можем да помогнем за популяризацията на японските управленски, икономически, политически и обществени модели в България. И което е по-важно и интересно, ние ги прилагаме на практика в нашата малка катедра, така че знаем много добре как точно могат да се прилагат в българска среда. Защото няма какво да се лъжем – не всички успешни световни модели могат да бъдат прилагани директно на българска почва. Ролята на хуманитаристите е именно да направят тази жизненоважна връзка между идеалните модели и човешкия фактор. И когато всичко, което правим, е подчинено на благоденствието на хората и подобряване на статуквото, значи се справяме с нашата академична мисия.
Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?
На първо място виждам себе си като преподавател – това беше моята детска мечта. Не че не съм мечтала да стана космонавт, детектив, микробиолог или ветеринарен лекар. Като дете съм мечтала за всичко това и още три пъти по толкова, може би. Но като че ли през целия си живот съм била „учител“, може би защото съм наследила това призвание от майка си, дългогодишен директор на училищата за деца с нарушено зрение и увреден слух в София. Завърших петгодишната японистика в СУ през 1999 г. и веднага заминах за докторантура в Цюрихския университет, Швейцария. Защото знаех, че имам да уча още много, за да стана полезна на обществото. Четири години по-късно, след успешна защита, се върнах в България, за да се опитам да бъда полезна. Имах късмет, че тогава ръководител на университетската японистика беше проф. дфн Бойка Цигова – изключителен лидер, който търсеше и подкрепяше млади специалисти, насърчаваше ги да се развиват академично. Пожелавам на всички млади учени да срещат по пътя си ръководители като проф. Цигова и от своя страна да се запасят с търпение, дисциплина и постоянство, за да се развиват като учени в България – огромно предизвикателство, без преувеличение.
По-интересно е какво ме мотивира сега да продължавам по този път. Защото учените в България (невероятно, но факт), не са на почит в обществото. И финансово не са подкрепени подобаващо от държавата (за сравнение, заплатите им продължават да са по-ниски не само от тези в частния сектор, но и в сравнение с други държавни длъжности). Защо казвам „невероятно, но факт“ – защото всички водещи икономики в света заделят сериозни суми за образование и наука. Помня, преди години се налагаха драстични съкращения в бюджета на Германия и тогавашният канцлер А. Меркел заяви публично, че всички други отрасли могат да съкратят бюджетите си, но образование и наука ще останат непокътнати, защото това е гаранция за бъдещето на Германия. Това е четвъртата икономика в света и водещата икономика на Европа. И е излишно да казвам, че не защото е четвърта отделя толкова пари за образование и наука, а точно обратното…
Но това, разбира се, изисква дългосрочно управленско мислене, визия за развитие – напред в бъдещето. Това е много далеч от българската политическа реалност, която живее единствено тук и сега. Мисленето в перспектива и погледът напред, а не в непосредствената печалба е огромен двигател за бъдещето на една държава. Помня с какъв захлас слушах като дете разказите на моя баща – инженер по горите, когато ми разказваше за националните дейности по залесяване, от които тяхното поколение нямаше да спечели и една стотинка. Това бяха само вложения за бъдещето (т.е. чисти разходи), печалбата от които – екологична, а и икономическа, щеше да е от полза на следващите поколения. И това, за горските, е естественият ход на нещата, ако гледаш напред, а не само в собствената си кесия тук и сега.
Но да се върна на основния въпрос – какво ме мотивира тук и сега да продължавам да съм академичен кадър? Вярата, както казва Вапцаров. И безкрайното удоволствие от работата – новите хоризонти в науката, срещата със студентите, дискусиите с колегите, ползата за обществото.
В момента работя върху ……., което ще …….
В такава посока работя и в момента. Как да съчетая науката, преподаването, връзката с обществото, бизнеса. Затова влагаме много енергия в проекти, които събират заедно преподаватели, студенти, широката общественост. По-трудно е с бизнеса – само за пример, в Япония всички големи компании водят специална политика в подкрепа на различни обществени каузи, като това се счита за внасяне на тяхната лепта за благоденствието на обществото. От големи до малки проекти, по цялата територия на страната, нарича се корпоративна социална отговорност. В България, обаче, дори представителства на японски производители не виждат „връзката“ си с Япония, камо ли необходимостта да подкрепят инициативи, свързани с Япония. Бизнесът явно не вижда пряката връзка между образованието, науката и … печалбата. Но в същото време академията се очаква да работи целеустремено за подготовка на кадри, които да подкрепят този бизнес по един или друг начин. И така процесът става едностранен.
От друга страна положителният и очарователен образ на Япония, който цареше десетилетия наред, днес вече е поизбледнял, разбира се с оглед на новите политически приоритети и международните отношения. А от Япония има още много, което можем да научим – както по отношение на контрола на качеството, на управленските модели, на образователните успехи, на високите технологии, на екологията, така и по отношение на естетиката и философията, които могат да предложат на забързания и стресиран човек на 21-ви век нови хоризонти, ново качество на живот, нови перспективи за осмисляне на реалността. За всичко това ние с колегите пишем и говорим, преподаваме. Надяваме се да достигне до повече хора, за да може това ново знание да доведе до промяна както на професионално ниво, така и на лично – за всеки един човек и за обществото като цяло.
Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?
Проблемите са част от нашата реалност, в България може би са малко повече, отколкото всеки един от нас на моменти е склонен да понесе. Разбира се, на първо място липсата на достатъчно финансиране. Няма проблем да кандидатстваме по проекти и така да финансираме изследванията си и популяризирането на Япония в България, но не е редно да няма стимули да го правим редовно и самоотвержено, а да се разчита само на Вазовския възглас „Лудите, лудите – те да са живи!“.
Друг основен проблем е отношението към образованието и науката в България – може би има лоши модели, които обществото вижда и смята, че са преобладаващи, но мога да уверя всички – в Софийски университет (но не само!), например, има великолепни учени и преподаватели – за които няма ден и нощ, няма работна седмица и уикенд, няма семестър и ваканция – работят непрекъснато, постигат успехи, и много често – резултатите не носят техните имена, защото не говорим за Нобелови награди, а за ежедневно подобряване на статуквото във всяка една научна област.
Последният основен проблем е свързан с народопсихологията ни. Не че егоцентризъм, завист и мързел няма навсякъде по света, но ние имаме повече търпимост към тези отрицателни качества, отколкото е у другите народи. И това, за съжаление, вреди както на академията, така и на цялата ни държава.
Но човек трябва да анализира внимателно и да взима решения как да се справя с тези проблеми. Някои се решават с повече опит и нестандартно мислене, с някои… трябва да се бориш, а трети – да накараш да работят за теб, макар да изглеждат негативни на пръв поглед. В духа на източната философия, мисля, че хабим много „енергия“ в неправилна посока, за борба помежду си, в деструктивни действия. Огромна енергия, която може да бъде впрегната в правилната каруца, стига да има обществена воля за това.
Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?
На първо място смятам, че във всяка една професия трябва да се реализират само хора, които обичат работата си и са добри в нея (или поне имат хъс да се развиват в тази посока). Т.е. всеки да намери своето място, където е най-добър и е най-полезен на околните. Тогава няма да се хаби енергия, а ефективността на работа ще се качи многократно. Хората попадат случайно в дадена област, дори мразят ежедневната си дейност на работното място или са добри в едно, но работят друго. Човек трябва да познава себе си и да намери мястото си спрямо своите силни и слаби страни. Смятам, че ако се намали броят на случайно попадналите, потънали в досада и отегчени от работата си хора, атмосферата в образованието и науката ще се промени. Във всяка една област е така. Има много хора, например, които имат талант за преподаване или имат удивително смели идеи, отлично подготвени специалисти, хора, които са подходящи за академията, и все пак избират друго поприще, защото при нас нито се печелят пари, нито са ползваме с уважението на обществото. Отиват да работят скучни, еднообразни, но доходоносни работи, от които ползата за обществото е в пъти по-малко, отколкото ако дойдат да работят за науката и образованието на България. Докато тези, които могат и искат, бягат от академията (независимо от възраст и опит), а онези, които не могат, но им е удобно, остават в академичната среда – няма да има кайдзен – или подобряване, промяна към по-добро. Тази японска концепция е водеща за постигането на развитие – всеки ден по-добре от вчера, във всяка една дейност. Стъпка по-стъпка, лека-полека, важното е всеки ден да има промяна към по-добро състояние.
Знаете ли че: (малко известен и интересен факт за специалността)
Това е един от принципите, които следваме в нашата катедра и определено работи, защото вече сме добре разпознаваеми като академично звено както в Европа, така и по света. Но имаме и друга „тайна на успеха“. Преподаватели и студенти в катедра Японистика формираме общност, която съществува като семейство. Това ни помага да посрещаме предизвикателствата на академичното ежедневие и да си помагаме, когато срещнем трудности, да празнуваме индивидуалните успехи заедно и да дерзаем напред. Това е много трудно понякога в България, където индивидуализмът доминира обществения живот. Всеки един от нас обаче е научил от и чрез Япония, че думите върху сградата на нашето Народно събрание „Съединението прави силата“ са най-важното послание от нашите предци, което помага да вървим напред уверени и успешни.
В свободното си време обичам да: (хоби, спорт)
Свободното време… Не помня кога за последно съм имала такова. Но това не е страшно, повярвайте, защото всичко което правя в работата си, ми доставя удоволствие, а и съчетавам полезното с приятното – обичам природата и ходя на излети със студентите, на лагери в планината и край морето; обичам литературата, преоткривам я всеки ден в час заедно със студентите, четем, превеждаме и преживяваме заедно; обичам да задавам въпроси и всеки ден с колегите в преподавателската стая търсим отговори заедно; обичам семейството си и те са с мен в повечето инициативи на катедрата; обичам киното, музиката, спорта… и работното ми ежедневие е изпълнено с тях, но как точно… това е една дълга и много интересна тема, която няма да започвам сега. Тя е свързана с концепцията за съзнателно образование, която развивам в изследванията и преподавателската си практика от години. Тя ни прави активни и осъзнати във всеки един миг и ни позволява да живеем всеки миг на 100%. А когато реализираш пълния потенциал на всеки един миг, знаеш, че си направил всичко възможно, не съжаляваш за нито една пропусната възможност и това носи огромно удовлетворение, някои го наричат – щастие. Но за това – някой друг път.
