Направи дарение на училище!

Би ли се представил на читателите на сп. “Българска наука“?

Казвам се Ивайло Балабанов и съм млад учен, който започна пътя си от бакалавърската програма по Молекулярна биология в Софийски Университет „Свети Климент Охридски“ преди осем години. Имам две магистърски степени в областта на биомедицинските науки – от Университета Маастрихт (Maastricht University), Холандия и от Медицинския университет на префектура Киото (Kyoto Prefectural University of Medicine), Япония. В момента съм докторант към Автономния университет на Мадрид (Universidad Autónoma de Madrid), Испания.

Коя научна институция представля­ваш и с какво се занимава тя?

Работя в Центъра по Молекулярна биология „Северо Очоа“ (Centro de Biología Molecular “Severo Ochoa”) – научноизследователски институт под шапката едновременно на университета и на Националния съвет за научни изследвания (CSIC) – нещо като испанската БАН, който покрива повечето научни центрове в страната. Интересно е да се отбележи, че институтът не получава и едно евро преки държавни субсидии – всичко, което се работи и постига, става по конкурентен принцип от спечелено финансиране по национални и най-вече международни програми. Някои от най-добрите учени в Испания работят тук в различни области на фундаменталната и приложната биология: имунология, клетъчна биология, вирусология, микробиология, генетика, биология на развитието.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Каква е темата на научния ти проект? Как се финансира научноизследователската ти работа?

Като докторант имам невероятната възможност да съм част от международен консорциум от научни, медицински и биотехнологични институции, финансиран по една от най-престижните програми за наука, създадена от Европейската комисия и носеща името на Мария Кюри (Marie Skłodowska Curie Innovative Training Networks). Темата, върху която работя, е изключително актуална в областта на онкологията и имунологията, имайки предвид непрекъснато нарастващия брой на пациентите с ракови заболявания. Разработвам генетично модифицирани Т-клетъчни рецептори (т.нар. chimeric antigen receptors, или CARs) за терапия на остра миелоидна левкемия – този тип обхваща една трета от всички случаи на левкемия по света. Заедно с приложната част, изследванията ми допринасят чисто фундаментално за по-доброто разбиране на природата на Т-клетъчния рецептор – неговото функциониране, чувствителност и сигнален капацитет. Въпреки огромния напредък на молекулярната биология в последните десетилетия и множеството данни, генерирани от изследователите по света, все още има много неизвестни, които тормозят учените и спъват развитието на новите терапии срещу ракови заболявания.

Как оценяваш работата на екипа си?

Имам късмета да съм в страхотен екип от млади хора, с които се разбирам чудесно и които ми дават допълнителен стимул да работя здраво и да гоня резултати. Не знаех почти нищо за групата преди да започна работа, но бързо разбрах, че името на нашия ръководител е добре познато и високо ценено сред имунолозите в Испания. Така, почти без да разбера, се оказах в изключително конкурентна среда, която изисква максимума от мен.

Пред какви предизвикателства се изправят младите учени в чужбина?

Предизвикателствата са различни и зависят както от държавата и съответната култура, така и от индивидуалните качества на младите учени. Науката е област с огромен поток на хора от цял свят – хора с различни религии, разбирания, културни порядки и т.н. Най-важното качество за мен е приспособимостта към различните среди и места, на които се намирам, тъй като учените имаме доста номадски живот, не се застояваме дълго на едно място. Говоря четири чужди езика, в момента уча пети и бих казал, че това ми помага в едни държави повече, отколкото в други. Английският е глобалният език в науката, както и в много други сфери, но на много места той просто не е достатъчен. Конкуренцията сред младите учени е много сериозна, в момента страхотен наплив идва от Китай, Индия и други бързо развиващи се държави, а в Европа все още отделяното за наука е силно недостатъчно на фона на необходимите огромни разходи за развитието ѝ.

Голям проблем според мен е и функциониращата система в академичната наука, която в много случаи буквално смачква младите хора. Това е една машина за PhD-та, в която много ентусиазирани високообразовани млади хора не издържат на напрежението и изискванията (publish or perish) и стигат дотам да намразят работата си и да заработят в супермаркет, а от това научният прогрес губи много. Да не говорим, че социалният живот на един докторант страда сериозно през тези години и това има своите негативни последици що се отнася до връзки, семейства, деца и т.н.

По какъв начин се разли­чава науката в България и науката в чужбина? Има ли бъдеще науката в България и как го виждаш ти?

Науката в България е в състояние на изкуствено дишане. Тя не се развива в момента, защото хората не се развиват – както тези, които я управляват, така и тези, които работят в нея. Науката в България е на 90% БАН, който зависи почти изцяло от държавните инвестиции. Това го няма в Западна Европа. Няма институция, която ще те остави да си работиш на постоянна заплата цял живот, без значение какво си изработил! Там трябва да се доказваш всеки ден, никой не лежи на старите си лаври, никой няма сигурна работа! За добро или за зло, така се постигат резултатите там. Тук идва вторият проблем, който вече споменах, а именно инвестициите. За развитието на конкурентна научна среда са необходими десетилетия на силно финансиране, политически и икономически фокус от всички страни. Това е една област с изключително нисък процент на възвръщаемост, което е голямата пречка за инвестициите от частния бизнес в България. У нас всеки иска възвръщаемост, по възможност утре, само че реалността е друга. Ако погледнете статистиките на една голяма фармацевтична компания ще видите, че от сто потенциални медикамента, чието развитие и тестове е финансирала, най-много едно стига до пациента като продукт, за всички останали парите са отишли, така да се каже, на вятъра! И тук става въпрос за финалните стадии – зад тези сто, които са били избрани от компанията, стоят още поне хиляда, които са се оказали неуспешни на предходен етап. Работата по тях също е глътнала много пари. Но за съжаление без това не може.

В България все още има (а също и се завръщат) будни умове с амбиции да променят ситуацията в науката. Моят научен път започна в такава лаборатория, там ръководителят ни всекидневно се бореше с пречки и трудности от всякакъв характер, за да продължава да развива лабораторията и да дава шанс на младите хора там. За мое голямо съжаление, само наличието на единични такива лаборатории е крайно недостатъчно за вдигане на цялостното ниво на науката у нас.

Какво би казал на хората, кои­то все още се колебаят дали да се за­нимават с наука в България?

Когато в края на гимназията споделих на родителите си, че искам да следвам биология и да стана учен, първото нещо, което ми казаха, бе „Ти научен работник в БАН за 400 лв. ли искаш да работиш?“. Тогава си представях да специализирам в чужбина и след това да се върна да работя в България. Парите никога не са били приоритет за мен, но проблемът дойде когато осъзнах, че това, което ми стана страст и с което реших, че искам да се занимавам, не мога да го работя в България, не мога да се развивам в желаната от мен посока. Много от моите колеги от университета проявиха гъвкавост и си намериха работа в болници, ин витро центрове, частни лаборатории за диагностика, фармацевтични и биотехнологични фирми и т.н. Останалите, които имахме амбиции за научна работа, заминахме в чужбина. Младите хора, които се колебаят дали да се занимават с наука в България, бих попитал колко силно го желаят и какво са готови да жертват в името на това да останат в родината. Това е най-важното! В Софийския университет преподавателите ни често ни казваха, че учим за безработни, че по-добре да запишем някоя магистратура бизнес или информационни технологии, че да има какво да ядем. Аз бих им казал на младите хора, че най-важното в живота е да работим нещо, което да ни носи удоволствие, иначе как ще го работим цял живот?… Оттук вече всеки трябва сам да направи изводите за себе си. Бъдеще в България има, но засега то е трудно, трънливо и бедно. Краят на тунела е далеч.

Какво, според теб, трябва коренно да се промени в България по отно­шение на науката?

Добър въпрос с много отговори. На първо място манталитетът ни трябва да се промени. Като част от Европейския проект, в който участвам, имам ангажимент да популяризирам научните изследвания в нашата област, да ги доставям до широката публика и по този начин да открехвам за обществото вратите на лабораториите ни за това, какво се случва там с толкова много пари. В България парите са болезнена тема, най-вече защото на повечето хора не достигат за базови нужди. Затова е трудно да им се обясни, как наливането на огромни ресурси в области с ниска възвръщаемост ще подобри живота на техните деца и внуци. Та вижте „богатата“ Франция – хората излязоха на улицата, защото не могат да си платят сметките, екологията на утрешния ден е отвъд техния свят, не могат да си го позволят днес!

В България трябва да се започне оттук. Трябва да се инвестира (държавата трябва да даде тласъка) в образованието – на първо място за подобряване на инфраструктурната база на учебните лаборатории, та те са в окаяно състояние! Трябва да се направи цялостна реорганизация на научните сектори у нас и да се определят приоритетните отрасли, от чието развитие българското население ще извлече максимални дивиденти. Там трябва системно и последователно да се инвестира в създаването и подобряването на научни центрове, където да се даде шанс на млади хора да създават наука, с която да се конкурират с връстниците си в чужбина. В биомедицината конкретно има още много да се направи. Това касае също системата на здравеопазването – болниците и лекарите, които са загубили всякаква връзка с лабораториите (нищо не ги мотивира да участват в научни изследвания) и това спъва страшно много внедряването на научни разработки в медицината у нас.

Проблемите са много и почти всеки от тях в някакъв момент опира до липса на финансови средства. За съжаление, нашенският манталитет и икономически налагащото се „спасявай себе си“ много ни пречат дори да се опитаме да ги решим.

С какво се занимаваш извън научната работа? Как обичаш да прекарваш свободното си време?

Трябва да призная, че като докторант нямам много свободно време. Истината е, че на този етап съм се фокусирал толкова много върху научната си работа (която все пак ми носи голямо удоволствие), че съм загърбил почти всякакви лични занимания. И все пак, обичам много да пътувам – по работа или не – и проектът ми предоставя страхотни възможности да го правя. За мое съжаление нямам енергията за социалния живот, който имах преди, сега предпочитам да отмарям у дома, гледайки футбол или Формула 1. Компютърните игри си остават моята страст още от дете и на тях посвещавам съществена част от свободното си време.

Интервюто взе: Гинка Николова

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!