Интервю с гл. ас. д-р Начо Димитров

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Начо Димитров, гл.ас. д-р, секция „Етнология на социализма и постсоциализма“ в ИЕФЕМ-БАН.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

Работното ми ежедневие не е еднообразно и зависи от етапа, до който съм стигнал в изследването, което актуално провеждам. В моята наука – етнологията, всяко конкретно изследване, се състои от няколко основни компонента. На първо място това е провеждането на качествено проучване, по-известно като теренна работа. Тя представлява основно наблюдение и разговори с хора. Следва обработка на събраните теренни материали – досадна, но необходима дейност. Нерядко се налага и работа в архиви. През цялото време на изследването се работи с научна литература. Хора, които обичат да четат, но са далеч от науката, биха могли да се заблудят от думата „литература“ и да си съставят грешната представа за едно лековато занимание, подходящо за запълване на свободното време. Всъщност запознаването с научни произведения и тяхното осмисляне и използване е трудоемък, понякога изтощителен процес. И накрая, излагане на резултатите от изследването, което значи участие в семинари, конференции и подготвяне на публикация.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?


РЕКЛАМА:

***

Приносно например е дисертационното ми изследване от 2010-2014 г. за трудовата мобилност на каракачаните в България. В него се занимавам с развитието на общността на каракачаните след 1989 г. като разработвам проблеми, свързани с теория на миграциите, всекидневен живот, трудов свят и жизнен свят на трудовите мигранти, конструиране и инструментализиране на идентичности и ролята за това на националните политики, вкл. тези на съседни държави.
Щастлив съм, че благодарение на проект „Стимулиране развитието на научния потенциал в изследванията на културната памет, културното наследство и идентичности“ по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” (2013-2015) с ръководител доц. д-р Ана Лулева дисертацията ми беше издадена. За приносно считам и изследването си в рамките на проект „Трансформации на местните селскостопански практики в условията на европеизация и глобализация“ (2014-2017) с ръководител доц. д-р Петър Петров. В него разкривам интересни връзки между аграрните политики и финансовите инструменти на ЕС, конструирането и лансирането на наративи от страна на социалните актьори и развитието на породния състав на местните, застрашени от изчезване селскостопански животни в България. Между другото, в България въпросът за обществената и икономическата полза от научни изследвания и особено от такива от областта на хуманитарните и социалните науки е много популярен, особено сред политици, които не са помирисвали наука.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Импулсът в тази посока идва от любопитството ми и от неизбежното дразнение, което предизвиква въпросът „защо“. Мисля, че голяма роля изигра лекционният курс на тогава гл. ас. Илия Илиев по история и теория на етнологията в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Базата без съмнение е обучението ми в ИФ на СУ. След това дължа много на научния си ръководител в ИЕФЕМ-БАН доц. д-р Женя Пимпирева, на колегите си от секция „Етнология на социализма и постсоциализма“, както и на други колеги от ИЕФЕМ и от други научни институции. Например преди години дългите разговори в неформална обстановка с гл. ас. д-р Ивайло Марков от секция „Историческа етнология“ родиха някои ценни хрумвания и идеи по отношение на теоретизирането на миграциите.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Големите проблеми на етнолозите са валидни за повечето учени в България. Те са свързани с нисък обществен престиж, който се дължи на нисък социален статус, породен от неадекватното финансиране на научната дейност в България. Специално при нас финансирането например на теренни проучвания и участия в конференции е крайно недостатъчно, а освен това е проектно. Т.е. ако не участваш в проект, а искаш да извършиш теренно проучване по някаква тема, трябва да си го платиш от заплатата. Същото е с достъпа до чужда литература… Преди 2-3 години имах възможност да се пошегувам, че хигиенистите в БАН се притесняват да не им намалят заплатите с цел учените да се почувстват по-добре платени. За съжаление не е много смешна тази шега.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Цялостното отношение към науката тук е сбъркано. Учените се оказват излишни за нашето общество. Предполагам, че се дължи на пазарния фундаментализъм, навлезнал агресивно в ценностната ни система преди около 30 години – нещо е толкова ценно, за колкото можеш да го продадеш. А голяма част от научната продукция не е пазарна стока. Това обаче не се разбира от политиците ни, а, опасявам се, и от значителна част от обществото ни.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

За мен въпросът е на кого? И бих казал, че за наука трябва да се говори най-вече на децата в семейството и в училището. Ако науката не е на преден план в индивидуалната ценностна система на човека, няма как да очакваме да е обществено оценена. И ще ни се налага отново и отново да обясняваме на политиците очевидни неща.


Европейска нощ на учените 2022 г.: