Инж. Гергана Николова: Всяко познание има своето време

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Доц. д-р инж. Гергана Николова 

Направление „Биомеханика“ 

Институт по механика 

Българска академия на науките  

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, … 

Вероятно хората извън научните среди предполагат, че всекидневието на един учен е  сравнително спокойно, че той има време да „задълбае“, да анализира, да не гони срокове.  Всъщност е точно обратното. Времето никога не стига. Ние сме част от световна научна  мрежа, научните данни остаряват с всеки ден, с всеки час и нямаме време. Това, с което е  пълен денят ми, са много хора, срокове, много числа и опит да вместя огромно познание в  кратки изречения и срокове. Всекидневието ми е наистина динамично, но това е  индивидуално усещане.  

Преди години, когато избирах специалността си, тя беше изключително нова и това, което  харесах в нея е, че е приложима във всекидневието. Биомеханици правят маратонките, с 

които тичаме в парка, биомеханици изчисляват как ще реагират мускулите и ставите при  определено натоварване, биомеханиците могат да ви разкажат много за структурата на  човешкото тяло. 

В момента ръководя проект ДН 07/5, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ на тема  „Изследване на антропометричните и масово-инерционни характеристики на българските  мъже и жени на базата на математически модели на човешкото тяло“. Темата за  изследването на геометричните и масово-инерционни характеристики на човешкото тяло е  област изключително актуална в наши дни поради това, че гореспоменатите параметри са  от интерес за различни области на човешкото познание, свързани с човека и неговото  физично взаимодействие със средата, в която той работи, спортува, почива или се забавлява.  Отчитането на специфичните конкретни характеристики на българските мъже и жени в тази  връзка е от съществено значение.  

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото  и икономиката? 

Щастлива съм, че учени от цял свят ползват нашите резултати в своята работа в области  като антропоморфна и рехабилитационна роботика и медицина (ортопедия, травматология,  ортотика и протезиране); проектиране на рехабилитационни средства, целящи да помогнат  на пациента да извърши дадено движение; в спорта (условия за оптимално ускоряване на  тялото или извършване на определено движение), в спортните танци, при  криминалистиката (анализ на удар или падане на тяло); в нови области като анализ на  движението на тялото в микрогравитация; в ергономията и др. 

Наличието на разнообразие и качеството на получените резултати и разбира се финансовата помощ на горе споменатия проект на ФНИ ни даде възможност да посетим множество  престижни научни международни форуми, свързани с биомеханиката, биомедицинското  инженерство, антропоморфната роботика, математическото моделиране, които се  проведоха в Европа като например 25th Congress of the European Society of Biomechanics,  който се проведе от 7-10 юли 2019 във Виена, Австрия. 

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател? 

Гордея се, че преди да стигна до науката, аз се докоснах до практиката. Работих две години  в Център по протезиране и рехабилитация. С колегите ми тогава не разполагахме с  модерните материали и технологии, но се опитвахме по всякакъв начин да облекчим  всекидневието на пациентите и да направим най-леката и удобна протеза. Мои пациенти са  планинари, спортуват и живеят пълноценен живот. Само че това беше недостатъчно – исках  още по-широко приложение на научните ми търсения и така се озовах в БАН. Щастлива  съм, че тук имам свободата да правя наука, призната по цял свят. 

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител,  работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …) 

Всеки учен претендира да е открил собствения закон на гравитацията. И много малко  признават, че преди да седнат под ябълката, някой я е засадил. Аз високо ценя своите  учители, на тях са посветени голяма част от научните ми трудове. Имах щастието и  възможността да работя с изтъкнати учени, черпейки от тях идеи, вдъхновение и мотивация.  Сред тях са чл.-кор. проф. дн Йордан Йорданов от Институт по експериментална  морфология, патология и антропология – БАН, научния ми ръководител проф. дтн Юлий  Тошев, проф. дн Даниел Данчев и доц. Петко Кирязов от Института по механика – БАН.  

Изключително ценя интердисциплинарната спойка, която се получи с човека до мен – проф. Даниел Данчев, който е физик. У дома непрекъснато обсъждаме не само политика, бизнес,  новини, но и работата си. С него обсъждам най-смелите си предположения и обратното.  

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си  развитие и в работата си)? 

В България науката не е държавен приоритет, колкото и горчива да е тази истина. В БАН  имаме огромни постижения, резултат на собствените ни усилия и резултат от участието ни  в световните научни мрежи. При пътуванията ми, основно в ЕС, съм забелязвала какъв  обект на почит в обществото са учените. Тяхната работа се популяризира, те получават  невероятни условия да изследват, анализират, да изобретяват. При нас, като че ли, има  огромно усилие да се обяснява защо държавата не дава пари за наука и да се артикулират  глупави заклинания за неслучилата се реформа. Ние нямаме обществен консенсус какво  образование и наука искаме и това е жалко. Поради това понякога с колегите се чувстваме  огорчени. Много се надявам това да престане да се случва в 21 век и колегите ми да не  търсят признание и реализация извън границите на страната ни. 

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на  науката? 

Трябва да се инвестира в наука, за да можем да живеем по-добре. Във всяка една област.  Мога да дам много примери за развити икономики, чиито университети и научни институти 

процъфтяват и имат огромен принос за ръста им. Такъв пример е Германия, Япония, Китай.  Политиците в тези държави отдавна са разбрали, че не просто има смисъл, а трябва да  слушат хората на науката в съответната област. 

Трябва ли да се говори за наука и защо? 

Разбира се, че трябва. Това стана толкова прозрачно по време на COVID-кризата. В момента  на пандемия се появиха хиляди статии и съобщения, толкова неистини, с които всеки,  влязъл в социалните мрежи, можеше да се самозалъгва има ли или не вирус. Мисля, че  около тази криза хората се научиха да различават научната информация от жълтите новини.  Принос за това имаха и научните издания, които позволиха свободен достъп до  съдържанието си за всички. Едно от нещата, на които кризата ни научи, е, че има място за  наука и в маските, през които дишаме до клиничните проучвания за ваксина и лечение.  Всяко познание има своето време. Надявам се то да не идва по такъв трагичен за  човечеството начин.