Икономиката на вредите
Или как България предпочете деновациите пред иновациите и през 2024 г.
д-р Леона Асланова
Икономически ползи и икономически вреди.
Икономика, която се стреми към установяване на вреди за обществото, вместо ползи, наричам в изследванията си деновативна. Трудно мога да се сетя за по-ефективен план за масово обедняване и обезлюдяване на българската държава от подкрепата на деновациите.
“Деновация” (със синонимите си маловация или маловъведение) се ползва като термин, противоположен на иноваците, който притежава всички техни характеристики (масовост, достъпност, новост), но вместо полезно въздействие върху човешкия живот, нанася вреда. Като основа за въвеждане на термина е взето разбирането на Адам Смит за акцизите, като една от най-старите форми на облагане с косвени данъци в икономиката. Въведени през 17в., те представляват надбавка (допълнителен данък) към цената на стоката, която потребителят заплаща при покупка. Икономистът Адам Смит описва акцизите така: “Мотив за използването на акцизите трябва да бъде само стремежът да се ограничи потреблението на вредни за здравето и морала разточителни стоки и услуги”, които той нарича „данъците на греха“. Нововъденията, които би трябвало да са “данъци на греха” са маловации.
В последните години стана модерно изоставането на България от общите показатели на еврозоната да се оспорва и оборва. Анализатори, защитници на тази теза, превеждат различни примери за нарастването на БВП, пенсиите, доходите, като “извиняват изоставането” ни с метаобяснения като тези за олигархията, лошия икономически модел, руското влияние или препоръките на международния валутен фонд, дори. “Сега сме много по-добре отколкото преди”. Да, това е вярно и за сега и за праисторическата епоха. За прогреса, като явление по принцип. Светът върви само напред и дори, когато глобалните катаклизми като войните, бедствията, пандемиите ни връщат назад, после отново сме свидетели на догонващ и бурен икономически растеж. Затова нека се придържаме към истината – България се развива, но с по-бавни темпове, сякаш е “ударила” ръчната спирачка през цялото време в последните 20 години.
В реалността – всеки индвид, който развива предприемаческа активност я развива спрямо своите знания и умения. Ако знанията и уменията ми стигат за кафене – ще отворя кафене. Ако знанията и уменията ми стигат за технологична компания – ще отворя технологична компания, а ако имам редки, ценни и изключителни знания и умения – вероятно ще създам бизнес, какъвто до момента още няма на пазара и ще отворя нова пазарна ниша или ще създавам иновативни продукти и услуги.
За да същестува обаче моят бизнес с висок интензитет на знание, а оттам и с висока добавна стойност за икономическото развитие на моята държава от обратната страна, на това което наричаме свободен пазар – е нужно да има клиенти, които са също толова или поне достатъчно добре образовани, за да разбират и потребяват стойността, която предлагам.
Поясненията за деновативната икономика на България и причините зад това у нас да процъфтяват хазартните игри, бързите кредити, да сме заляти с пластмасови продукти, да блокираме потенциала на националните си иновации и самите ние да не влагаме достатъчно усилия за по-доброто си здраве и образование са важни. Счупените магистрали, полуразрушените сгради, мръсното, липсата на адекватна и бърза спешна здравна помощ и сигурност са част от икономиката на вредите. А зависимостта между търсенето и предлагането е единия от най-старите икономически постулати, като много от нашите стартиращи компании с иновативни продукти процъфтяват навън, докато в България никой не разбира те с какво се занимават. Затова от другата страна на икономиката на знанието застава икономиката на незнанието. Първата “тегли” напред социално-икономическото развитие на държавите. В посока на прогреса, благосъстоянието и просперитетата, а втората обеднява, регресира и влошава жизнения стандарт и състоянието на обществата в термините на бедността, неравенството, интелектуалния капитал.
През 2024 г. е особено видимо, че определящите лица на българската икономика са деновациите, а не иновациите. Ако не сте чували за едно от тези имена: Кредисимо, КешКредит, Фератум, Финмаг, Минизаем, Вивакредит, ХепиКредит, СмайлКредит, Вивус, Екстра, СтикКредит, Банкомат.БГ, Кинти.БГ, КреДирект, Микрокредит, МаксКредит, БързаКаса, СитКеш, МъниШоп и още стотици и стотици подобни фирми и платформи, някои регистрирани като небанкови финансови институции в БНБ (над 150 към 2024 г.), а други – нелегитимни, значи не живеете в страната, до вас не достигат телевизионните и онлайн реклами, и не преминавате по улици и площади, откъдето тези послания за “оправия веднага”, “връщаш до заплата”, “живей по своите правила”, “пари навреме”, “пари веднага” ви преследват на всяка крачка. На втората ви крачка са залите за хазарт и рекламите на казина, онлайн бетинг платформите и “игрите на късмета”. Не е учудващ фактът, че “пирамидите и фараоните” процъфтяват в България и стотици потребители с лекота биват излъгани от OneCoin, BETL (пирамида, която се срина в края на 2024 г. и измами над 30,000 български потребители по данни на МВР) и други подобни, защото държавата инвестира милиарди в обучение и възпитание в хазартна и кредитна зависимост на населението. В икономика на незнанието вместо в икономика на знанието. Представете си каква страна би могла да бъде България, ако със същата страст държавата ни продаваше иновации и подкрепяше предимно бизнеса с висока добавена стойност, който умножава ползите за обществото.
Защо се получи така?
През 2023 година приходите в държавната хазна от такси на онлайн операторите на хазартни игри са 214,4 млн. лв. От тях 1,4 млн. лв. са еднократни такси с фиксиран размер, а 213 млн. лв. са платените променливи такси на база направените залози. За първите осем месеца на настоящата година платените такси от организаторите на онлайн хазарт са 139 млн. лв., показват данните на НАП. 44000 лица са официално регистрирани в регистъра на хазартно уязвимите. Как и защо БНБ е позволила регистрацията на огромния брой такива фирми е известно само на БНБ, Парламента и собствениците на тези фирми. Колко са законни? Колко са незаконни? Как точно са ощетени потребителите? Как „добрите“ и „легитимните“ страдат заради „лошите“ и „нерегистрираните“ конкурентни? Няма да премина към темата за вайповете, другите електронни цигари, алкохола и наркотиците и деновациите като всекидневие на българина.
Потребителите не могат да се предпазят, ако не знаят кои са нарушителите.
В допълнение – зависимостта между кредитната задлъжнялост, хазартната зависимост, лошия стандарт на живот, влошеното здравословно и психическо състояние на нацията е пряка, а не косвена. Колкото повече икономиката “се зарежда с вреди” – с вайпове, алкохол, вредна храна, наркотици, пластмаса, толкова повече вреди тя връща обратно.
Особено видим феномен в сферата на образованието.
И така България, като държава е създател на отпадъци, а не на звезди и еднорози по подобие на наименованието икономическата концепция в едноименната книга.
„Създателите на отпадъци“ е пионерският труд на Ванс Пакард от 1960 г. (първо издание), в който той разкрива как бързото нарастване на потребителските стоки за еднократна употреба влошава екологичния, финансовия и духовния характер на американското общество. Представата за хората като потребители се оформя за първи път преди Първата световна война, но става общоприета в Америка през 20-те години на ХХ век. Сега потреблението често се разглежда като основната роля на човешките същества в света. Хората, разбира се, винаги са „консумирали“ стоки от първа необходимост – храна, подслон, облекло – и винаги е трябвало да работят, за да си ги набавят, или да карат други да работят за тях, но преди ХХ век е имало малко икономически мотиви за увеличаване на потреблението сред широките маси. Дори е било точно обратното, според Пакарад: пестеливостта и икономията са били по-подходящи за ситуации, в които не е било гарантирано оцеляването. В края на XVIII в. във Великобритания се умножават опитите за популяризиране на новите модни тенденции, за използване на „движещата сила на завистта“ и за увеличаване на продажбите. Тук започва „бавното разгръщане на инстинктите за придобиване на собственост“, пишат историците Нийл Маккендрик, Джон Брюър и Джей Ейч Плъмб в своята влиятелна книга за комерсиализацията на Англия през XVIII век (“Раждането на консуматорското общество”, 1984), когато стремежът към разкош и показност за първи път се разпростира отвъд най-богатите.
Икономическата перспектива на проблема в исторически план.
Но макар че по-бедните хора можели да се сдобият с няколко полезни домакински вещи – може би тиган или желязна тенджера – разкошните дрехи, мебели и керамика от онази епоха все още били присъщи на много малък брой хора. В края на XIX в. във Великобритания разнообразните храни стават достъпни за средния човек, който преди това е живял само с хляб и картофи – потребление, надхвърлящо обикновеното препитание. Това подобрение в разнообразието на храните обаче не разпространява трайни предмети сред широките маси. Разрастващите се вериги магазини и универсални магазини от този период обслужват само ограничено население от градската средна класа в Европа, но излагането на съблазнителни продукти в магазините пред очите на обществеността се разширява значително – а предлагането е ключов елемент в насърчаването на модата и завистта.
Въпреки че периодът след Втората световна война често се определя като начало на огромното потребление в индустриализирания свят, историкът Уилям Лийч открива корените му в Съединените щати в началото на века.
През 90-те години на XIX в. в Съединените щати съществуващите магазини бързо се разширяват, нараства пазаруването по пощата, а през новия век се появяват огромни многоетажни универсални магазини, които обхващат милиони акра търговска площ. Търговията на дребно вече решително преминава от дребните собственици на магазини към корпоративните гиганти, които имат достъп до инвестиционни банкери и се опират на конвейерното производство на стоки, задвижвано от изкопаеми горива; традиционната цел за производство на продукти заради тяхната очевидна полезност е изместена от целта за печалба и необходимостта от механизъм за привличане.
„Основните характеристики на тази култура бяха придобиването и потреблението като средство за постигане на щастие; култът към новото; демократизирането на желанието; и паричната стойност като преобладаваща мярка за всяка стойност в обществото“, пише Лийч в книгата си от 1993 г. „Земя на желанието: търговци, власт и възходът на новата американска култура“. Забележително е, че именно индивидуалното желание е демократизирано, а не богатството или политическата и икономическата власт.
Скоро след края на Първата световна война повечето хора в индустриализирания свят са освободени от опасностите на глада и преждевременното умиране от глад. През 1920 г. производството в САЩ е над 12 пъти по-голямо, отколкото през 1860 г., докато населението за същия период се е увеличило само три пъти, което показва колко много допълнително богатство е било теоретично на разположение. Трудовите борби през XIX в., без да застрашават нарастващата производителност, постепенно са ерозирали седемдневната работна седмица с двоен по продължителност работен ден. В целия свят икономическият растеж е успял да осигури по-добра сигурност на огромното мнозинство от цялото население. Човечеството се опитва да се справи с масовия глад, създава множество организации за наднационална взаимопомощ, произвежда стоки от първа необходимост на достъпни и за бедните и средната класа цени.
При тези обстоятелства предстои тежък социален избор. Една стабилна икономика, способна да задоволява основните нужди на всички, предречена от философа и политически икономист Джон Стюарт Мил като стационарна държава, изглежда напълно постижима и, по думите на Мил, вероятно щеше да бъде подобрение на „тъпченето, мачкането, блъскането с лакти и стъпването по петите… неприятните симптоми на една от фазите на индустриалния прогрес“. Би било възможно да се намали още повече работното време и да се освободят работниците за духовни и приятни дейности, като свободно време със семействата и общностите, както и за творчески или образователни занимания. Но бизнесът не подкрепя подобна тенденция и чак по време на Голямата депресия часовете на работниците в САЩ са намалени в отговор на огромната безработица.
В България широкото и неконтролирано разпространение на хазарт, цигари (дори без акцизен бандерол), електронни цигари, алкохол, нискокачествени храни, енергийни напитки за младежи, вредни съставки, бързи кредити, вреди на обществото от години. От една страна на всеки пазар винаги има полезни и вредни продукти, но от друга, когато този пазар допуска по-голямото навлизане и доминацията на нови вредни продукти (деновациите), вместо на нови полезни продукти (иновациите), той се превръща в икономическа гробница.
Деновациите надделяват без регулации.
Оставен на собствените си сили и възможности, реално, пазарът е винаги по-склонен да допуска деновациите и да не инвестира огромни и бавни ресурси в иновациите (те си остават неприложна наука (или изобретения) отвъд пазара). Обратно – държавите, големите корпорации и наднационалните съюзи, чрез регулациите, се стремят да удържат посоката на иновациите. Съзнавам, че на пръв поглед е по-скоро доста объркващо. Как така бюрокрацията и регулациите удържат посоката на иновациите, не им ли пречат?
Да, пречат им, за да навлизат бързо и по-либералните пазарни системи го доказват, но в същото време възпират антииновирането на пазара в разумни граници. В този смисъл най-добрият икономически механизъм за иновационни стимули би включвал стъпаловидни мерки за бързо поощряване на новата дизайн концепция ведно с бързо санкциониране на нежеланата й употреба. Например, ако етичната употреба на работата с изкуствен интелект бъде разрешена още от утре в българската образователна система, това ще стимулира навлизането на дизайн концепцията, докато в същото време е зададена мека мярка за ограничаване на нежеланата й употреба. За да се върна към мисълта си по-горе относно иновациите като двигател на икономическия растеж – въздействието на всяка новаторска дизайн концепция почти винаги зависи от реорганизацията на обществото по начин, който да се възползва от потенциала на нововъведенията. А това е във функциите на държавите и/или наднационалните съюзи – да търсят ползите и механизмите за подобряване на човешкия живот чрез всички нови технологии и тяхното поставяне в центъра.
От особена важност е недопускането на доминацията на деновациите, както в България се е получило с хазарта, бързите кредити, консумацията на алкохол сред младежи на възраст 11-18 г., според данни на Евростат за 2023г.
До този момент световната икономика е имала необходимостта да ползва повече ресурси, за да произвежда повече. Сега, според Мат Ридли, икономиката на иновациите прави така, че да се научим да произвеждаме повече с по-малко ресурси. Всяка една икономика в света генерира все повече и повече нови продукти, но тепърва ще станем свидетел на свиването, в което ще настъпи истинска война между иновациите и деновациите. Жизненият стандарт на хората ще се повиши не от ползването на повече, а от ползването на по-малко, но по-качествени продукти в развитите общества.
Капиталистическата система, която още от самото си създаване е зависима от логиката на безкрайния растеж, се сблъска с изобилието, което създаде в родните си държави, особено в Съединените щати, като заплаха за самото си съществуване. Тя не би се справила, ако хората бяха доволни, защото чувстваха, че имат достатъчно. Въпреки това през ХХ век капитализмът запази инерцията си, като оформи обикновения човек в потребител с неутолима жажда за неговите „прекрасни неща“.
Затова и държави, които вече са наложили икономика на вредите на консуматорския пазар все по-трудно ще се справят с ограничаването на проблемите, свързани с тях. Обичайно навикът да се вземе един бърз кредит, да се направи един хазартен залог, да се хапне една бързо приготвена пакетирана вредна храна прерастват в зависимост, която се мултиплицира в потребителското поведение с десетилетия. А в България никой не говори и за психологическата тревожност, породена от кредитната, хазартната, бързата консуматорска индустрии, които спокойно се рекламират широко е безотчетно за разлика от дейността на иновативните стартиращи компании, например.
Държавите, които първи осъзнаят тази глобална икономическа тенденция (тенденцията, че икономиката на знанието дава шанс за преосмисляне на производството към по-качествени и по-лимитирани продукти) ще имат нов шанс да подобрят икономическите си модели и да отделят повече време за регулаторна рамка, която да блокира деновациите. “Невидимата ръка” на пазара на Адам Смит, която създава равновесие в сделките между производител и потребител и която регулира “справедливостта” в размяната на добавена стойност, вероятно ще отстъпи място и ще разреши своето противоречие чрез нова формула на паритета. Дори потребители с по-ниски доходи, вече ще се стремят към по-качествените продукти и услуги, като ще избягват вредните. Отчасти, защото икономиката на знанието чрез нейните бързи цифрови разпространители ще предава посланията и значението на продуктите и услугите по-бързо, отчасти, защото човешкият стремеж към по-дълъг и здравословен начин на живот придобива измерение от тенденция към закономерност за новите поколения, които не биха търпели щетите на преките консуматорски вреди, така както поколенията на миналия век. Тези предпоставки на икономическа промяна в поведението на потребителите се виждат и днес, но сред по-тесни кръгове и при потребители с по-високи доходи от средните, според редица проучвания. Но техният развой и превръщането им в глобална поведенческа промяна предстои да навлезе в нов стадий, в който именно стопанското поведение на страните ще стане определящо за стопанското поведение на пазарите им, доколкото до този момент това е било изолирано явление при конкретни държави, които оперират в режим на крайно тоталитарен или крайно либерален държавен ред.
Една от характеристиките на иновациите, която се проследява от Шумпетер, през Нелсън, Кристенсен, Героски, Дракър е, че новото знание и икономиката на знанието не е конкурентна, ако хората не се възползват от нея. Т. е., че за да бъде една иновация иновация, тя трябва да бъде въведена в масова употреба и хората да могат да си я позволят от икономическа гледна точка. Ако аз знам много, но никой не разбира това, което аз знам или какво аз знам, все едно аз нищо не знам. Важи и за Българска академия на науките (БАН), която едва в последните години се зае да отделя повече време за популяризиране на научните си разработки. Но, ако зададете дори само на себе си въпроса: “А как БАН подобри живота ви в последните 3 години?”, ще се учудите колко малко потребители изобщо осмислят факта, че това би трябвало да е основната роля на една академия на науките – да създава приложна наука в полза на хората, а не епруветки в затворени чекмеджета.
По същия начин дори един пазар да е залят само с иновативни продукти, ако потребители си купуват неиновативните, означава, че някъде по пътя помежду им знанието за ползите не се е актуализирало в познание или че самоактуализирането по този въпрос за тази група потребители е невъзможно. “Безмълвното” и “беззначното” знание не е икономика на знанието, защото тогава би липсвал елементът на дистрибуция, който е толкова важен, според по-горните автори, за налагането на успешните изобретения и иновации в света и постигането на икономика на благосъстоянието.
Но да се върнем към България и нашата икономика, доминирана от вредите. Най-лесно можем да сравним две населени места, които условно ще наречем населено място Х и населено място Y.
В първото населено място X съществува една зелена и екологична фабрика за минерална вода, в която голяма част от хората в града работят. Произвеждат ресурсен продукт с утвърден пазар. Не замърсяват околната среда, ползват биоразградима пластмаса като опаковка и получават достойни възнаграждения. Фабриката носи името на населеното място и извора, и хипотетично това е минерална вода “Стомна”. Бутилката е иновативна и във формата на стомна. Уникална спрямо конкурентите си в България, лесно разпознаваема и харесвана в Европа.
Във второто работно място Y работи промишлен комплекс, който замърсява водите и земята в населеното място. Изгаря битови отпадъци, от които се носи лоша миризма на изгорели газове. Средата на боклук и отпадъци привлича нискоквалифицирана работна ръка и съответно се случват и по-чести инциденти. Комплексът ще наречем “Мях”, той също е уникален, разпознаваем, но разбира се не е харесван.
Ако трябва да избирам между работа, свързана с боклук и такава с чиста питейна минерална вода, изборът е някак предопределен и за мен и за населеното място, което търси препитание за населението си.
Но ако обърнем разказа така: “Стомна” плаща ниски заплати под масата, замърсява околната среда и е токсично работно място, а “Мях” е фабрика за обработка на отпадъци по най-иновативните световни стандарти и не само е зелена, биосертифицирана, но и ползва най-модерни и чисти технологии във всяка сфера на процеса като плаща високи възнаграждения – всичко се обръща. Обръща се дори на пазара “Стомна” да е инвативния и харесван продукт, а “Мях” да е недостойната мръсна фабрика за отпадъци.
Посланието, което искам да предам, е че България, като държава трябва да научи трудния урок да допуска само полезни за здравето, живота и дейността на хората в страна бизнеси, с техните продукти и услуги, и да ограничава тези, които нанасят вреда. Трябва да имаме икономика на ползите, а не икономика на вредите.
Регулаторно компаниите могат да бъдат задължени не само зимата да почистват снега пред обектите си, не само да плащат трудови възнграждения в пълния нетен размер само по банков път, не само да осигуряват здравословна трудова среда, но и задължително и императивно да подобряват чрез дейността си средата около себе си, да не замърсяват, независимо от дейността си, защото технологиите вече позволяват набавянето на всевъзможни решения. Чрез инвестициите си да въвеждат систематично иновации.
Това е история за промяната в хода на частната инициатива, която трябва да бъде регулирана в желаната посока като мисия, социална отговорност и визия за по-добро бъдеще от страна, в която дълго време проблемите на деновациите са били неглижирани. Ако ползваме по-силна дума – толерирани и системно налагани, дори. А проблемите и ползите от предприемаческата активност – системно подценявани.
Задачата на бъдещата България е и “Стомна” и “Мях” да функционират като иновативни предприятия, задължени да прилагат най-модерните и чисти технологи, достъпни на пазара. Не защото конкуренцията го налага – ето и голямото икономическо отместване спрямо теорията на конкурентноспособността, а защото държавата, техен домакин, не може да си позволи да не предлага най-добрите и полезни възможни решения за населението си във всеки един стопански аспект на смисъла на тези думи.
Сегашната структура на “икономическата сила” в България изглежда по следния начин в данни за трудовата заетост през последната година.
- Общ брой на работещите с трудови договори в частния сектор – 1 658 378.
- В обществения сектор – 537 155.
Общо – 2 195 533.
Как стоят нещата по секторите:
- Преработваща промишленост 460 147
- Селско стопанство – 65 650
- Строителство – 36 081
- Хотелиерство и ресторантьорство – 89 651
- Култура, спорт и развлечения – 33 665
- Държавно управление – 112 509
- Търговия – 367 885
- Добивна промишленост – 18 924
- Здравеопазване – 153 496
- Транспорт – 137 309
Разбирате предполагам, а е и ясно видимо, че успехът на технологичните компании у нас е мит, че техният принос към БВП, сравнен с показателите на миннодобивната или нефтената индустрия е несъществен (или производствто на военно-промишления комплекс през 2023-2024 г.). Първите две правят над 30% от БВП на страната. Че “конкуренцията” в избора между работа в частния или публичния сектор сама по себе си е превърната в деновация. Също така, не бихме казали, че България има иновативен транспорт и транспортна мрежа, иновативно здравеопазване и образование, иновативна строителна индустрия или ефективно електронно управление. Като отново ще стигнем до видимите лица и определителите на потреблението на всекидневно битово ниво – кредити, хазарт, пластмаса, бързи храни, некачествени стоки, замърсени въздух, вода, среда.
Освен това сборният капацитет на 2 195 533 работещи хора е толкова ограничен, че няма как България да се превърне в икономическия тигър на Европа с тази работна сила. Застаряваме, обедняваме, влошаваме потенциала си.
До скоро в икономиката се твърдеше и че иновациите не могат да бъдат налагани на сила на потребителите. В моята концепция това не е и необходимо, защото ако за един потребител е настъпило подобрение в житейски, здравен и икономически аспект, той няма да пожелае да се върне към по-лошата житейска ситуация. Т.е., измерването на взаимоотношението между иновациите, деновациите и потребителите би трябвало да е изцяло UX базирано (ориентирано към потребителския опит). За съжаление деновациите не само биват налагани доброволно на потребителите, но и маскирайки ги като деновации, неработещите институции и регулатори нанасят систематичната вреда, за която говорим. Напр. употребата на азотни торове, вместо употребата на органични. Вносът на остарели плодове и зеленчуци, вместо консумацията на локални пресни. Месо с токсини, хормони и лекарства, вместо здравословната протеинова храна.
България инвестира систематично в икономиката на вредите вместо в икономиката на ползите.
В този смисъл истинският враг на всеки иноватор не са закостенялото мислене и традицията, а наличието на деновацията – като антипод на неговите продукти, услуги, процеси или бизнес модел. Зад всяка новаторска здравословна био плодова напитка ще застанат 10 имитации и 100 деновации в сектора. Зад всяка добра идея, винаги ще има друга, която ще се опитва да я унищожи, не само като я подражава, не само като я конкурира, но и като създаде неин негативен двойник, който ще “консумира” от силата на нейното креативно и полезно действие, обръщайки посоката на въздействие.
Новаторите са тези, които не само създават креативни идеи, но и практични решения. Поемат риска и инициативата по находчив начин. Предприемат действия. Заразяват обществото с креамнезия – съзнателното заемане на чужди добри идеи като свои.
Парадоксално, но ако насочим сегашното образование и възпитание в училищна среда към употреба на иновациите и избягване на деновациите, може да се окаже, че сме свършили по-добра работа от инвестирането в по-добри уроци по математика, български, английски език или биология. Ако възпитаме стремежа към избягване на вредите като закон и умножаването на ползите като Конституция, вероятно, ще отворим ума на цяло едно поколение за забележително по-устойчив и успешен модел на живот.
А ако комбинираме това образование с творческо писане, решаване на проблеми и креативност, може и да излезем от обществения стадий на комфортен комформизъм за сметка на дръзкото новаторство. Последното ще донесе обновлението нужно за социалното надграждане на българското общество и програмирането на днк на успеха в следващите поколения.
Ползвана литература:
Л. Асланова (2024). Иновация и деновация, монография, Мултипринт, 124 стр.
Ридли, М. (2020). Кратка история на иновациите, ИК Сиела, 380 стр.
Fatás, А., Mihov, I. (2009). The 4 I’s of Economic Growth, INSEAD Business School, p. 14.
Fatás, А., Mihov, I. (2013). Policy volatility, institutions, and economic growth, The MIT Press, Review of Economics and Statistics, Vol. 95, Issue 2, p. 362-376.
Hazlitt, H. (1979). Economics in one lesson, New Rochelle: Arlington House, p. 103.
Higgs, K. (2024). A Brief History of Consumer Culture, MIT Press Reader Review online
Neil McKendrick, John Brewer, and J.H.Plumb (1984). The Birth of a Consumer Society. The Commercialization of Eighteenth-century England, HarperCollins Publishers
Packard, V., (2011). The Waste Makers, Ig Publishing, p. 216
Shumpeter, J. A. (1943). The Process of Creative Destruction in Capitalism, Socialism and Democracy, Chapter 7.
Smith, A. (2018). The Wealth of Nations, CreateSpace Independent Publishing Platform, p. 524.
