ПРОИЗХОД И УТВЪРЖДАВАНЕ НА ПРЕДСТАВАТА ЗА СФЕРИЧНАТА ФОРМА НА ЗЕМЯТА

Ключов момент в развитието на античното познание се явява идеята за сферичната форма на Земята. Появата и утвърждаването на тази представа дават възможност античното познание за Земята да бъде поставено на научни основи и доразвивано с различни подходи, включително с математически методи.
За първи път тази идея възниква сред древните гърци и се явява своеобразно развитие на по-ранните представи на някои древногръцки философи (напр. Анаксимандър), според които Земята е разположена свободно в центъра на Вселената и има формата на цилиндър, на който в горната плоска част се намира обитаемата суша заобиколена от водни маси (Burnet, 1920; Kirk, Raven, 1957; Kahn, 1960; Guthrie, 1962; Couprie, 2011; Фрагменты…, 1989: 12) (фиг. 1).

Фиг. 1. Реконструкция на представата за формата на Земята според Анаксимандър (по Couprie, 2011)

Разбери повече за БГ Наука:

***

Точното установяването на това кой, къде и кога за първи път е лансирал идеята за сферичната форма на Земята е невъзможно поради липсата на достатъчно сигурни източници, но е допустимо да се направи опит до известна степен да се очертае един по-тесен кръг от възможности. Най-много информация за това е оставил Диоген Лаерций (живял ок. III в. сл.Хр.) в своя биографичен очерк за античните философи, но тази информация е и доста противоречива, което налага тя да не бъде приемана безкритично. Последователно в очерка за Питагор той посочва него като първи автор на тази идея, а след това допълва, че според Теофраст първи е бил Парменид, а според Зенон първи е Хезиод (Д. Лаерций, VIII, 48). В частта посветена на Парменид, той отново е посочен като „първи който, заявил, че Земята е сферична и я поставил в центъра на Вселената”, но този път без позоваване на източник (Д. Лаерций, IX, 21). По същия начин без позоваване е посочен и Анаксимандър в съответния очерк посветен на него (Д. Лаерций, II, 1). Сведението, че поетът Хезиод (живял през VII в. пр.Хр.) е първият лансирал тази идея се приема за невероятно, докато сведението, че първи е бил Анаксимандър обикновено се интерпретира като грешка и объркване от страна на Диоген Лаерций (Guthrie, 1962: 294; Couprie, 2011: 64). За разлика от тях сведението за Питагор се приема с доста по-голямо внимание, тъй като днес именно Питагор най-често се приема за родоначалник на тази идея, което налага то да бъде разгледано по-подробно.
Питагор (ок. 570 – ок. 495 г. пр.Хр.) основава в гр. Кротон (Южна Италия) религиозно-философска школа (питагорейство), която имала свой принос в античната наука и най-вече в математиката и астрономията. Питагор е една от най-загадъчните исторически личности на античността (Kahn, 2001), тъй като най-подробните биографични данни за него (очерците на Д. Лаерций, Порфирий и Ямблих) са писани около III в. сл.Хр., почти 800 години след неговата смърт. Няма запазени негови съчинения и имайки предвид липсата на категорични сведения за такива съчинения, както и затворения и дори тайнствен характер на неговата школа, днес е прието становището, че учението си той предавал устно (Huffman, 2011). Някои източници свидетелстват, че първото питагорейско съчинение било написано от питагорееца Филолай (Д. Лаерций, VIII, 15, 85; Ямблих, XXXI, 199), но преди него такива са имали и други питагорейци (Алкмеон, Хипас, Хипон) (Гайденко и др., 2008: 768). Точното установяване на авторството на много от идеите на Питагор и питагорейците е затруднено, тъй като според Ямблих неговите последователи му приписвали почти всичко в рамките на питагорейската школа (Ямблих, XXXI, 198), а по-късно дори били съчинявани различни легенди приписващи му пророчески, полубожествени и пр. качества. На Питагор се приписва въвеждането на термина „философия”, тъй като в един спор той нарекъл себе си философ (Д. Лаерций, I, 12, VIII, 7), но това сведение  днес се приема за недостоверно (Huffman, 2011). Учението на Питагор включвало два основни компонента – религиозно-мистичен начин на живот и философско-научен подход, но те вероятно не били напълно независими, а се припокривали (Kirk, Raven, 1957: 228). Първият се свързва основно с учението за прераждането на душите, което най-вероятно е повлияно от орфизма. Вторият е свързан най-вече с учението за ролята на числата, а също така с редица математични и космологични идеи, като собственият принос на Питагор в тях е твърде неясен и редица автори го поставят под съмнение и оспорват (Burkert, 1972; Huffman, 2011). Едно от основанията за това е, че в най-ранните писменни източници, в които се обсъждат питагорейски идеи – съчиненията на Платон и Аристотел, Питагор никъде не е посочен лично като автор на конкретни научни идеи, а Аристотел говори само за „така наречените питагорейци”. Дори и да се приеме, че Питагор е имал определен принос в тази научна част, то е сигурно, че тя е претърпяла развитие и идеите му са били значително допълвани и надграждани от по-късните представителни на питагорейството, сред които най-известните имена са тези на Филолай (ок. 470 – ок. 390 г. пр.Хр.) и Архит (ок. 435/410 – ок. 360/350 г. пр.Хр.) (Huffman, 1993, 2005, 2008a, 2008b). Развитието на космологията се свързва с Филолай, за когото е сигурно, че е написал едно съчинение („За природата”), от което са запазени няколко фрагмента. Според неговия космологичен модел в центъра се намира т.нар. Централен огън около, който се намират десет небесни тела: небето на неподвижните звезди, петте известни до тогава планети, Слънцето, Луната, Земята и т.нар. „Антихтон” – т.е. Противоземя, която се движи синхронно със Земята. В тази система Слънцето е стъкловидно и не свети със собствена светлина, а с отразената светлина на Централния огън. Земята не е в центъра на Вселената, а е една от планетите и има кълбовидна форма. Освен около Централния огън тя се върти и около оста си, но при това въртене Земята  винаги е обърната с една и съща страна към Централния огън и Противоземята (подобно на Луната спрямо Земята). Това е причината, поради която последните две небесни тела не са видими и не могат да се наблюдават от другата страна на Земята, която в случая е обитаемата (фиг. 2). В тази система били съчетани, както представи базиращи се на наблюдаеми явления, така и чисто умозрителни и априорни представи (напр. идеята за Противоземята) (Huffman, 1993, 2008b; Фрагменты…, 1989: 44). Възможно е тази система да е изиграла роля в разпространението на идеята за сферичната форма на Земята и утвърждаването й. Като цяло обаче, тя не получила подкрепа от по-късните философи, както поради наличието на редица априорни и чисто идеалистични представи, така и поради факта, че в нея Земята не заемала централно място, което било в противоречие с най-широко разпространеното тогава мнение – това за геоцентричния характер на Вселената. Няма сигурни данни, че системата на Филолай е била позната и на по-ранните питагорейци или на самия Питагор. Други източници за раннопитагорейската космология (преди Филолай) дори, свидетелстват за възможна геоцентрична представа за Вселената (Guthrie, 1962: 289-290). Диоген Лаерций, цитирайки загубено съчинение на Александър Полихистор (живял през I в. пр.Хр.) пише, че според питагорейските записки „Вселената е одушевена, разумна и сферична, а в центъра й се намира Земята, която също е сферична и населена от всички страни. Съществуват даже антиподи и за тях нашето долу е тяхното горе” (Д. Лаерций, VIII, 25-26). Аристотел от своя страна предава едно питагорейско схващане, че времето е сферата на небосвода и нейното въртене, което в друг по-късен източник се приписва на самия Питагор (Фрагменты…, 1989: 58В, 33). Същият по-късен източник приписва на Питагор (и Талес) схващането, че небесната сфера се разделя на пет кръга, които се наричат пояси: един арктически, който е винаги видим, друг – летен тропик, трети – небесен екватор, четвърти – зимен тропик, пети – антарктически и невидим (Фрагменты…, 1989: 11А, 13с), а на питагорееца Алкмеон схващането, че планетите се въртят от запад на изток обратно на въртенето на звездите (Фрагменты…, 1989: 24А, 4). Независимо, че всъщност повечето от тези идеи се отнасят до питагорейците и са записани в късни източници, някои съвременни автори (напр. Heath, 1913: 46-51) считат, че всички те могат да бъдат приписани лично на самия Питагор. Абстрахирайки се от дискусиите за същността на питагорейската космология и ролята на самия Питагор в нея остава несъмнено, че в питагорейските представи Земята има сферична форма.

Фиг. 2. Реконструкция на космологичния модел на Филолай: позиция на Земята и небесните тела по пладне (ляво) и в полунощ (дясно) (по Huffman, 2008b)

Друг „заподозрян” в авторство на идеята за сферичната форма на Земята е философа Парменид (ок. 540/515 – ок. 480/450 г. пр. Хр.). Той бил роден в гр. Елея (Южна Италия), където основал и собствена философска школа известна като елейска. Според сведение на Диоген Лаерций (IX, 21) Парменид бил ученик последователно на Ксенофан и на питагорееца Аминий. Написал едно единствено съчинение под формата на поема, в което излагал своите метафизични, натурофилософски и космологични представи. Заглавието „За природата” най-вероятно не било оригинално, а поставено по-късно. От него са запазени само няколко фрагмента, най-вече от неговото начало, касаещо възгледите му за същността на битието. За останалите негови идеи се съди от доксографията, което прави доста трудна реконструкцията на неговите космологични възгледи (Гайденко и др., 2008: 542-545; Palmer, 2009: 159-163; Guthrie, 1965; Фрагменты…, 1989: 28). В тези доксографски източници Парменид и Питагор са посочвани едновременно като автори на едни и същи идеи: за сферичната форма на Земята; за деленето на небесната сфера на окръжности и тяхните зонални проекции на Земята; за идентичността на утринната и вечерната звезда (Фрагменты…, 1989: 28A, 40a, 44, 44а; Heath, 1913; Burkert, 1972). По отношение на идеята за сферичната форма на Земята има изказани различни мнения. Едно от тях допуска възможността Парменид да е взаимствал тази идея от питагорейците по линия на своя питагорейски учител (Guthrie, 1965: 65). Съществува и друго мнение, според което няма основание да се допуска подобно взаимстване (Burkert, 1972: 308) и по-скоро идеята е на Парменид, но по-късни източници са я приписали на Питагор по линия на неправилното отъждествяването на Парменид с питагорейците. Някои автори (напр. Kahn, 1960: 115-118) приемат първенството на Парменид за безусловно основавайки се на авторитета на Теофраст и неговото свидетелство цитирано от Д. Лаерций, въпреки, че повечето съвременни автори са по-склонни да свържат идеята с питагорейците. В пряка връзка с това е и представата за зоналната подялба на Земята. Страбон позовавайки се на сведение на Посидоний пише, че Парменид е бил първият, който разделил Земята на пет зони (пояса) (Страбон, II, 2, 2; Фрагменты…, 1989: 28А, 44а). Според тази подялба съществува една гореща зона между двата тропика (където слънцето достига зенита си най-малко в един ден през годината), две студени зони разположени над полярните окръжности (където слънцето не изгрява най-малко в един ден от годината) и две умерени зони между тропиците и полярните окръжности (фиг. 3). Това разделение се основава на приемането на двете представи, че Земята е сферична, и че Вселената също е сферична, а земните зони се явяват проекции на небесните. Както беше посочено по-горе съществува сведение, което приписва на Питагор разделянето на небесната сфера на зони, което допуска възможността концепцията за разделяне на небесните и земни зони да се е зародила от един източник, но също така и възможността да е била развита от няколко души и Парменид да е доразвил идеята като е обосновал разделянето само на земната сфера на зони. Независимо от несигурното авторство на тази идея повечето съвременни автори днес са склонни да я свържат именно с Парменид. Същевременно тя се приема и за първия опит за климатична подялба на Земята, въпреки, че отчита само един от климатообразуващите фактори – този на географската ширина (Milham, 1918: 430; Sanderson, 1999).

Фиг. 3. Графично изображение на „петте зони” – фрагмент от манускрипт (XII в.) „Коментари върху съня на Сципион” на Макробий Амброзий Теодосий (ок. V в. сл.Хр.) (Кралска библиотека на Дания, Копенхаген; Източник: http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Macrobius,_climatic_zones.jpg)

Не може да се изключи възможността идеята за сферичната форма на Земята да е възникнала на различни места независимо един от друг, което не е чак толкова рядко явление в историята на научните идеи. Като философска идея обаче, е възможно първоначално тя да е била резултат по-скоро от умозрително убеждение и вяра, отколкото резултат от научни наблюдения (Исаченко, 1971: 32-33; Ben-Menahem, 2009: 176). Чисто хронологически би могло да се заключи, че през V в. пр.Хр. и най-вероятно през неговата втора половина тази идея започнала постепенно да се разпространява.
През първата половина на IV в. пр.Хр. в запазените в почти пълен обем съчинения на атинския философ Платон (ок. 429 – ок. 347 г. пр.Хр.) откриваме, че представата за сферичната форма на Земята вече е приета за даденост, като космосът според него също има сферична форма, а Земята се намира в неговия център (Платон, Федон, 108c, 110c; Тимей, 33b и др.). В своите съчинения той не посочва конкретен първоизточник на тези идеи. По косвен път също е трудно да се установи възможно влияние, тъй като е известно, че той е бил запознат както с питагорейските идеи (посещавал е Южна Италия), така и с философията на Парменид, на когото той дори посвещава отделен свой диалог (Guthrie, 1978a, 1978b). Платон също така не привежда и конкретни доказателства в подкрепа на тази представа. За утвърждаването й по-късно значителна роля имат Евдокс и Аристотел.
Евдокс от Книд (ок. 410/390 – ок. 355/337 г. пр.Хр.) първоначално изучавал геометрия при питагорееца Архит и медицина, а след това учил в академията на Платон и астрономия в Египет (Д. Лаерций, VIII, 8). По-късно създал астрономическа обсерватория и основал собствена школа. Основната част от съчиненията му били посветени на астрономията и математиката, като всички негови съчинения са изгубени и от тях са запазени само отделни фрагменти. В астрономията той предложил космологичен модел на т.нар. хомоцентрични сфери: 27 сфери (най-външната, от които била сферата на неподвижните звезди), разположени концентрично от намиращата се в центъра сферична Земя, чрез въртенето, на които се обясняват движенията на планетите. По-късно Калип и Аристотел добавяли още сфери в тази система достигайки до общо 55 сфери. Евдокс съставил карта на звездното небе върху глобус, така както би трябвало да изглежда гледано „отвън”, на която освен съзвездията били изобразени и позициите на главните небесни кръгове – екватора, тропиците, арктичния кръг и пр. (фиг. 4). Той бил автор и на „Ges periodos” (в не по-малко от 7 книги) – труд с географски описания на земите и народите в Азия, Африка и Европа. Това било първото съчинение с географски характер, в което се приемало сферичната форма на Земята. Страбон пише, че Евдокс бил математик вещ в геометричните фигури и „климатите” (Рожанский, 1980: 97-106; Гайденко и др., 2008: 363-367; Keyser, Irby-Massie, 2008: 310-313; Guthrie, 1978b: 447-457; Harley, Woodward, 1987: 140-143; Linton, 2004: 25-32; Heath, 1913: 190-224; Koestler, 1959: 63-66; Huxley, 2008).
Аристотел (384 – 322 г. пр.Хр.) бил ученик на Платон, но в много свои философски виждания по-късно се разграничил от своя учител (Guthrie, 1981). Написал множество съчинения, по-голямата част, от които са запазени днес. В своите космологични възгледи той освен, че приема сферичната форма на Земята, привежда и първите запазени писмени доказателства в подкрепа на това виждане. В съчинението „За небето” той посочва, следните доказателства: всички тела движещи се свободно посредством силата на тежестта се стремят към общ център; сянката на Земята върху Луната при лунно затъмнение е кръгла; при движение от север на юг и обратно се виждат различни звезди. Накрая той пише, че „математиците, които са изчислявали размера на земната окръжност казват, че той е около 400 000 стадия” (За небето, 297а10-20, 297b25-30, 298а). Това е и първото запазено писмено сведение за размера на Земята, независимо, че то е доста завишено и по-съвременни мерки възлиза между 63 000 и 70 400 км (в зависимост от дължината на стадия). Имайки предвид, че в сферата на космологията той следва и развива космологичния модел на Евдокс не е ясно до колко тези доказателства са оригинален принос на Аристотел или са взаимствани от други по-ранни автори. Някои съвременни автори (Исаченко, 1971: 33; Голубчик и др., 1998: 46-47) са склонни да свържат доказателствата за сферичната форма на Земята и опита за измерване на обиколката й с името на Евдокс. Независимо от това авторитетът на Аристотел имал несъмнен принос в утвърждаването на представата са сферичната форма на Земята и на практика след него тази идея е възприета от почти всички авторитетни антични философи и учени.

Фиг. 4. Статуята „Фарнезе Атлас”, датирана ок. II в. сл.Хр. (вероятно копие на по-ранен оригинал от ок. I в. пр.Хр.), изобразяваща митологичния Атлас носещ небесната сфера. Най-ранното запазено антично изображение на небето, което се предполага, че наподобява глобусът на Евдокс (Национален археологически музей Наполи; Източник: http://brunelleschi.imss.fi.it/galileopalazzostrozzi/object/FarneseAtlas.html)

Литература:

Гайденко П. П. и др. (ред.). 2008. Античная философия. Энциклопедический словарь. М., Прогресс-Традиция.
Голубчик М. М., Евдокимов С. П., Максимов Г. Н. 1998. История географии. Смоленск, СГУ.
Исаченко А. Г. 1971. Развитие географических идей. М., Мысль.
Рожанский И. Д. 1980. Античная наука. М., Наука.
Ben-Menahem A. 2009. Historical Encyclopedia of Natural and Mathematical Sciences. Vol. 1. Berlin, Heidelberg, N. Y.: Springer-Verlag.
Burkert W. 1972. Lore and Science in Ancient Pythagoreanism (Translated E. L. Minar). Cambridge, Massachusetts: Harvard Univ. Press.
Burnet J. 1920. Early Greek Philosophy (3rd edn). London: A & C Black Ltd. http://www.classicpersuasion.org/pw/burnet/index.htm
Cuprie D. 2011. Heaven and Earth in Ancient Greek Cosmology: From Thales to Heraclides Ponticus. N. Y., Dordrecht: Springer.
Guthrie W. K. 1962. A History of Greek Philosophy. Vol. 1: The Earlier Presocratics and Pythagoreans. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Guthrie W. K. 1965. A History of Greek Philosophy. Vol. 2: The Presocratic Tradition from Parmenides to Democritus. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Guthrie W. K. 1978a. A History of Greek Philosophy. Vol. 4: Plato – the Man and his Dialogues: Earlier Period. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Guthrie W. K. 1978b. A History of Greek Philosophy. Vol. 5: The Later Plato and the Academy. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Guthrie W. K. 1981. A History of Greek Philosophy. Vol. 6: Aristotle: An Encounter. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Harley J. B., Woodward D. (eds). 1987. The History of Cartography. Vol. 1. Cartography in Prehistoric, Ancient, and Medieval Europe and the Mediterranean. Chicago, London: The University of Chicago Press.
Heath T. 1913. Aristarchus of Samos, the Ancient Copernicus: A History of Greek Astronomy to Aristarchus, Together with Aristarchus’s Treatise on the Sizes and Distances of the Sun and Moon. Oxford: Clarendon Press.
Huffman C. 1993. Philolaus of Croton: Pythagorean and Presocratic. A Commentary on the Fragments and Testimonia with Interpretive Essays. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Huffman C. 2005. Archytas of Tarentum: Pythagorean, Philosopher and Mathematician King. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Huffman C. 2008a. Archytas. – In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2008 Edition), E. N. Zalta (ed.). http://plato.stanford.edu/archives/fall2008/entries/archytas/
Huffman C. 2008b. Philolaus. – In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2008 Edition), E. N. Zalta (ed.). http://plato.stanford.edu/archives/fall2008/entries/philolaus/
Huffman C. 2011. Pythagoras. – In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Summer 2011 Edition), E. N. Zalta (ed.). http://plato.stanford.edu/archives/sum2011/entries/pythagoras/
Huxley G. L. 2008. Eudoxus of Cnidus. – In: Complete Dictionary of Scientific Biography. http://www.encyclopedia.com/topic/ Eudoxus_of_Cnidus.aspx#1-1G2:2830901352-full
Kahn C. 1960. Anaximander and the Origins of Greek Cosmology. N. Y.: Columbia Univ. Press.
Kahn C. 2001. Pythagoras and the Pythagoreans: A Brief History. Indianapolis, Cambridge: Hackett Publishing Company.
Keyser P., Irby-Massie G. (eds). 2008.  The Encyclopedia of Ancient Natural Scientists. The Greek Tradition and Its Many Heirs. London, N. Y.: Routledge.
Kirk G. S., Raven J. E. 1957. The Presocratic Philosophers: A Critical History with a Selection of Texts (Reprinted 1971). Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Koestler A. 1959. The Sleepwalkers: A History of Man’s Changing Vision of the Universe. N. Y.: The Macmillan Company.
Linton C. M. 2004. From Eudoxus to Einstein: A History of Mathematical Astronomy. Cambridge: Cambridge Univ. Press.
Milham W. I. 1918. Meteorology: A Text-book of the Weather, the Causes of its Changes, and Weather Forecasting. N. Y.: The Macmillan Company.
Palmer J. 2009. Parmenides and Presocratic Philosophy. Oxford: Oxford Univ. Press.
Sanderson M. 1999. The classification of climates from Pythagoras to Koeppen. – Bulletin of the American Meteorological Society, 80, 4, pp. 669-673.

Антични първични източници:

Аристотель. (1981). Сочинения в 4-х томах. Т. 3: Физика. О небе. О возникновении и уничтожении. Метеорологика. М., Мысль.
Диоген Лаэртский. (1986). О жизни, учениях и изречениях знаменитых философов (2-е изд.). (Пер. М. Л. Гаспарова, ред. А. Ф. Лосева). М., Мысль.
Платон. (1993). Собрание сочинений в 4-х томах. Т. 2. М., Мысль.
Платон. (1994). Собрание сочинений в 4-х томах. Т. 3. М., Мысль.
Страбон. (1964). География в 17 книгах. (Пер. и ком. Г. А. Стратановского). М., Наука.
Страбон. География. (Кн. 1 – 11: прев. В. Русинов, бел. К. Йорданов). БАН, Център по тракология „Проф. Александър Фол“. http://antichniavtori.wordpress.com/sgcontents/
Фрагменты ранних греческих философов. 1989. Ч. I. От эпических теокосмогоний до возникновения атомистики. (Сост. А. В. Лебедев). М., Наука.
Ямвлих. (2002). О Пифагоровой жизни. (Пер. И. Ю. Мельниковой). М., Алетейа.
Aristotle. (1984). The Complete Works of Aristotle. (Ed. by J. Barnes). Vol. 1-2. Princeton, New Jersey: Princeton Univ. Press.
Diogenes Laertius. (1925). Lives of the Eminent Philosophers. (Translated by Robert Drew Hicks). Vol. 1-2. Loeb Classical Library.