Направи дарение на училище!

Черните хроники на витанов

Хроника №1: между светия граал и авгиевите обори

 Николай К. Витанов

Институт по механика – БАН

Разбери повече за БГ Наука:

***

Търсене на кризата на фестивала на фeите във Валенсия, Светият Граал и черните хроники

Както читателите на това списание знаят, поредицата от бели хроники си расте. А откакто започнахме да разказваме  (от наша си гледна точка)
за живота на учени и организатори на науката от други страни, интересът към белите хроники стана още по-голям. Нека повдигна малко завесата:  след германските учени в поредицата ще следват двама английски учени с голям принос за развитието на науката във Великобритания – Робърт Хук и Исак Нютон. Като ще започнем с Хук, но това няма да е днес. Днес ще ви занимая с нещо друго. Има доста хора, които не са забравили, че дадох обещание да напиша и черни хроники. Правилен е усетът, че черните хроники няма да са като белите и че там ще бъдат разказвани неща, наблюдавани от дълбоката вътрешност на развитието на процесите в българското образование и наука в последните 30 и повече години. Та непрекъснато, познати и непознати, все ме питат, кога най-накрая ще почна да ги пиша тези черни хроники и дали тази работа не е блъф. В туй време процесите в българското образование и наука, дето има една приказка, се задълбочават. Едни пари трябва да се разпределят и перушина хвърчи из ресорното министерство. Отидоха си двама интересни герои в света на българската наука и нейното управление – заместник – министрите Костадинов и Денков. Дойдоха нови – по-неизвестни, но също толкова интересни, ако погледнете не откъм светлините на сцената, а зад нея. Ще кажете: странно – защо пък точно тези. Е сега, може би са намерени на някой кръстопът, а може би пък не. Може би има машина на задкулисието, която си работи стройно, може би пък не. Кой да ви каже. А сега напред към черните хроники.

Решението да започна черните хроники се роди окончателно във Валенсия, на конференция, на която се обсъждаха последните новости при математическите модели на рецензиране на статии по научни списания (да и такива модели има за голяма изненада на тези, които направляват, кой знае накъде, развитието на науката в България).  Та вървя си аз по улицата към площада, където всеки ден в 14 часа гърмят фойерверки в количества, които човек трябва да види, защото е трудно да ги опише. Вървя си и си мисля, че предния ден трябваше да обикалям доста из летището, защото имаше посрещачи на отбора на Атлетико Мадрид, който идваше на гости на Валенсия (и ги победи с 3:1 докато аз наблюдавах второто издание на фойерверките към 10 часа вечерта). Та покрай Атлетико Мадрид и Валенсия мислите ми се отклониха за момент към нашенския футбол и пак си спомних за Трифон Иванов. Бог да го прости, помислих си, железен защитник беше и добре, че играеше сърцато, дори когато великите нападатели отпред бяха отписали мачовете. Та този човек не се боеше да каже нещо вярно, което би могло да прозвучи неприятно за други хора. Е, какво пък, помислих си и покрай българската наука има доста неприятни неща, които вероятно ще са интересни за потомците след стотина години. Може би някой трябва да ги опише тия глупости и грешки, за да се знаят и да не се повтарят. Да, обаче този някой трябва да внимава – помислих си, докато седях в катедралата, там отдясно, дето е криптата с оная чаша – Граала, с която са събирали кръвта на този, дето се е опитал да бъде пророк в родината си. Та имайки пред очите си горчивия резултат, реших да пиша внимателно и полека и за всяко нещо, като му дойде времето съгласно указанието на мъдрия научен стратег Макс Планк. И пак тръгнах из Валенсия и чаках испанската криза, за която ни проглушават ушите в татковината, да се появи зад някой ъгъл, подплашена от мощните гърмежи на фойерверките и желаеща да седи по далеч от горящите огромни кукли. Но испанската криза никаква я нямаше – може да се е скрила в прекрасния аквариум при акулите или пък при горилите, крокодилите и жирафите в зоологическата градина. Като гледах как хората си живеят спокойно, как си празнуват, как си хапват в заведенията, дето като влезеш и дадеш 10 евро, ядеш на корем морски и други деликатеси, как си ядат такосите и буритосите и си ги поливат с кола по системата – плащаш една чаша и пиеш колкото искаш (може и 5 чаши), та почна да ми минава през главата еретичната идея, че тая криза май не съществува, а пък някой ме баламосва. Но веднага изпъдих тази лоша, лоша идея от главата си и продължих усърдно да се оглеждам за кризата. Е, видях испанки в традиционни рокли отпреди 200 години, видях и карнавал, опитах паеля и други неща, но кризата тъй и не срещнах. Та се прибрах измъчен от този неуспех в родината, където разбира се всичко си е наред и най-вече в науката всичко е прекрасно. То науката е прекрасна и си струва човек да й посвети живота си. Ако обаче организацията й е в ръцете на незнаещи и неразбиращи хора, пък даже и накичени  с длъжности, титли и професорски звания, нещата може да не са никак добре. Та четете редовете (и между редовете) на тези черни хроники, за да знаете какво не трябва да правите и какво не трябва да допускате да бъде направено. И когато дойде вашият ред да организирате българската наука, най-накрая вземете и я организирайте така, както е по цивилизования свят. Пък нека след вас потомците четат тези хроники и се дивят, как са могли някога да се случват такива неща.  Но да спрем дотук с увода и да караме нататък.

Черната тетрадка

Когато е изправен пред много неща, за които трябва да разкаже, човек понякога се чуди, откъде да го подхване. Така се чудех и аз. Докато не завърших тетрадката, в която си записвах по стар навик, останал от германските ми години, какво трябва да свърша. Удобно е – човек не забравя, а може и да си отмята, какво е свършил. Погледнах тази тетрадка и аха – да я изхвърля. И тогава се сетих, че с нея може да започна черните хроники, като ви разкажа за неефективността на нашенската научна система  и как тази неефективност изяжда времето за наука на учените у нас. Та ето ви хипотеза №1: Организацията на науката у нас е неефективна и тя максимално добре пилее времето на учените да се занимават с наука. Можете да я проверявате тази хипотеза, може да не я проверявате. Може да не и вярвате.  Надолу ще има и други хипотези. Не се засягайте от тях – пиша ги за потомците, които ще ди проверяват след стотина години. Нека те решават бил ли съм прав или не.

Та така – имаме тетрадката, в която е записано какво съм правил през 2015 г. и започвам да ви разказвам за борбата на един професор да си спести време за наука и за една система на организация на научната дейност, която се стреми да прахоса колкото се може повече от това време. Като разгръщах тетрадката и гледах какво съм правил през миналата година, реших, че почти няма да ви разказвам за времето, заето с дейност, извън научната и административната дейност, свързана с управлението на института, на който съм заместник-директор. Те няма да са интересни на читателя, пък и може да са предмет на отделни разкази. Но все пак и през това време имаше дейности, свързани със стрес. Например, колата ми беше в квартала, най-силно засегнат от силната градушка през 2014 г. Та оправянето на формалностите със застрахователя, намиране на сервиз и самият ремонт водят до доста стрес, когато ви е за първи път. Е, вече не ми е за първи път и мога да погледна с хумор на нещата, но през пролетта на 2015 г. не ми беше никак весело, а и това се отразяваше на настроението ми за работа ден след ден след ден. Слава богу, всичко завърши добре и по антомобилчето не се вижда и следа от градушка. За целта обаче човек трябва да има Каско, а Каското струва пари. И когато заплатата ти не е голяма, може и да не си направиш тази застраховка.  Но това си е проблем на самия човек съгласно господстващите по нашите земи в този момент идеологически алгоритми за действие. Бълбукащият мозък на българския политик не мисли за отделния човек, защото има да се увеличава натоварването на народа с непреки данъци, че не могат да се вържат приходите и разходите. Няма да ги и вържат с таз икономическа идеология, но това е друга тема, свързана с познанията ми по икономика. Та бълбукат си съответните мозъци и ви разправят за стабилност. А всъщност тази стабилност е застоят на блатото. Но мисля си аз: какво ли ще правят блатните твари, ако водата тръгне да тече? Как какво ще правят – ще се съпротивляват до последно. Та ето ви Хипотеза №2:  Блато трябва да има, блато. Навсякъде, включително и в науката в тая страна.

Битката за времето: в началото на годината тръгва зле, но после обикновено върви добре, защото…

Ами защото януари месец преминава в работа върху едно нещо наречено годишен отчет – да се чуди човек каква е ползата от него, защото дали си постигнал добри резултати или не, няма значение. Даже ако си постигнал резултати, трябва да пишеш повече. Тези, дето го искат тоя отчет, не им пука много много какви постижения има вътре. Има отчет – всичко е наред значи и забравят за съществуването на българската наука и на БАН в частност, докато дойде следващата година или докато на хоризонта се появят пари “за усвояване”.  Та януари месец човек спокойно може да го отпише като месец за интензивна научна дейност. Пишеш отчет и толкоз. А, да и изнасяш представяне на отчетната сесия на института. Като отчетите по темите трябва да се разгледат преди това на заседания на съответните научни направления. И т.н и т.н. Чист резултат за науката от тез писания и заседания – никакъв. Човек си губи около месец от времето за да оформи някакви бумаги, от които никой не се интересува. Ако се интересуваше, щеше отдавна да разбере, че се занимавам със социална динамика и с изследване на миграционните потоци. Да де, но всичко е пропуснато и на нашенския чиновник от Брюксел трябва да му кажат, че се занимавам с това. Което предизвиква журналистически интерес, но не и чиновнически интерес. А мигрантите си мина-а-а-ават…

Но има и нововъведения – отчетът се електронизира. Частично, ама все е нещо. И работата по него се съвместява с работата по графата поддържане на профили в социалните мрежи – например в Research Gate, където човек може да си качи научните публикации. Електронизацията си е стъпка напред, защото преди това пък отчитането на резултатите си беше на хартия. И там отиваха 2-3 дни, защото когато човек има добра научна продукция, той има и много цитати и в края на годината трябва да се ги събере и за всеки цитат трябва да посочи, кой го е цитирал, къде го е цитирал, дали цитиращият източник има импакт фактор, какъв му е ISSN-а и т.н. Пълен кошмар, особено ако цитатите ви са над 100 на година. Хората си празнуват покрай Нова година и след нея, а вие си седите пред компютъра и си събирате информация за цитатите. Полза – никаква. Идва някой си или някоя си и никак не се вълнува колко цитати имате – казва, че сте нереформиран и толкоз, заплатата ви остава същата. След което тез чиляци отиват на почивка, че много са работили горките за съсипването на българската наука.

Тъй – януари го отписваме значи. През февруари и март обикновено е много по-добре и това обикновено са най-плодотворните ми месеци през годината. Защото съм по чужбина. Гледам тетрадката и виждам колко много научна работа съм свършил през това време. Например там съм написал поредната статия за метода за решаване на нелинейни частни диференциални уравнения. Е имам си един такъв метод и си му развивам методологията. Хората го приемат добре и го използват, а аз се стремя да го направя все по-мощен и по-широко приложим. За целта трябва да се доказват все по-сложни теореми. А за да направи това,  човек трябва да седне и да мисли с дни. Как да мислиш с дни обаче, когато българската действителност не те оставя и 5 минути на спокойствие. Все някоя административна глупост ти налита върху главата и все някаква чиновническа приумица трябва веднага да се удовлетвори инак света ще се срине (тоест някои хора няма да могат да си оправдаят заплатите с това, че са измислили безполезни неща, губещи времето на истинските учени). А там, по онези страни такива неща няма. Няма чиновнически приумици, които да ти се стоварват на главата. Няма такива неща, дето да трябва незабавно да се заемаш с тях и да си захвърляш научната работа. Няма проблеми с компютри. Няма проблеми с информацията – която статия искаш, я има даже online, а ако искаш нещо старо (като например оригиналните статии на Колмогоров на немски, писани преди почти век), веднага ти ги поръчват и ти ги доставят за 3 дни най-много. Всичко е направено така, че да имаш максимално много време за научна работа. Защото това е и социалната функция на учения – да произвежда ново знание. А не да бъде размотаван с административни приумици и да бъде навикван по радиа и телевизии. Затуй и младежта научна наша бяга по онези страни. Условията за труд, че и заплащането им са къде по-добри. А нашите администратори на науката пишат жалки програми как ще ги върнат. Няма да ги върнете – и да им предложите заплати, няма да им предложите условия за работа и те ще станат неконкурентноспособни, ако нямат начин да си поддържат нивото. А като им предложите високи заплати, то какви заплати ще предложите на тези, които вече са тук? Или те да мрат, за да се отчете, че сме върнали 2-3 младежа? Както винаги съм казвал – това е тъпа политика. Някои ми се сърдят и приплакват, какъв съм лош. Е, нека да оставим бъдещите поколения да решават, дали съм бил лош или може би пък съм бил прав, че научната политика и особено тази, свързана със заплатите на учените, е извънредно тъпа.

И тъй, престоите в чужбина – това по същество е времето, когато човек може да се занимава изключително с научна дейност. Далеч от българския икономически, политически и социален бардак. Аз си имам хипотеза (Хипотеза №3 за авгиевите обори на  науката). И тя гласи, че що се отнася до науката, то този бардак е нарочно поддържан и целящ да смазва българските учени, та да се гепват парите за наука и да се отклоняват от истинската наука и технологично развитие. Съгласно тази хипотеза,  един след друг, един след друг, по управленските върхове на науката се въртят субекти, които още повече забатачват работата. Едно не се забатачва – парата спокойно си тече към избраните хора, които си я усвояват и си отчетат постиженията, че и премии и награди си раздават. Резултат по същество – нула – ама системата си работи.  Та далеч от тая перверзна система, в ония спокойни страни, нещата са по друг начин. Там хората гледат такива като мен да се занимават колкото се може повече време с наука. Там мога да се концентрирам и да си доказвам сложните теореми, свързани с решенията на нелинейните частни диференциални уравнения. Там мога спокойно до си развивам теориите за идеологическата борба и миграционните канали. Там мога да си пиша статиите по турбулентност. Тука не мога. Като се върна тук ме посреща на нож една система, която ме е определила като враг, защото произвеждам стойностни научни резултати. Докато можеше, ми се присмиваха. Докато можеше – обявяваха резултатите ми за грешни и неверни. Сега вече не може. И се почнаха задкулисните игрички – да се прави всичко, само и само Витанов да му се пречи. Защото за разлика от другите, които само приказват, той знае къде да бутне системата. Е, той знае, ама иска ли да се занимава с авгиевите обори, които са наторени? Това е въпросът. А иначе там, на спокойствие, в онези страни научната му дейност си върви прекрасно. И разбира Витанов прекрасно, защо младите бягат от тая страна.  Те младите, не са прости. Не искат да стоят в авгиевите обори.  Но както е казал певецът с мустаките – шоуто трябва да продължи. Епичното пълнене на авгиевите обори продължава. И е добре да бъде описано за бъдните поколения. Та поне да знаят, че там, където са оборите, някога е имало наука. А може да не са били авгиеви обори – може да е бил златен дворец, а хипотезата ми да не е вярна. Не знам, нека поколенията да си решават.

Битката за времето  в татковината –  усилията на професора да намери време за научна работа и резултатите от това

И тъй обратно в родината. Следва сериалът – натопен в родния хаос, професорът се мъчи да намери време за научна дейност.  А по науката има какво да се прави. Теоремите за нелинейните частни диференциални уравнения са доказани в чужбина. Сега трябва да бъдат описани, оформени като статия и изпратени за публикация. Като чисто време за това отиват 2 седмици.  Освен това се пише и друга статия – за статистически анализ на системата на българските градове. Не, че е от интерес за политици и управляващи у нас, но по света има една нещо, което се казва Нова икономическа география. Иначе казано – модерната теория за регионалното развитие, пълна с математика. Та пише си г-н Витанов статии и там, публикува си ги на запад и извършва всички дейности, свързани с публикуването – в случая отговаря на рецензии на рецензентите, на които им е интересен материала, защото се отнася за малко позната за тях система от градове – българските такива. И се приема статията и излиза. И подсмърчат изрусени каки по телевизионните екрани и питат, къде са, къде са постиженията на българските учени? В западните списания, в западните списания са како, като толкова те интересува, иди ги прочети (но преди това трябва да си осигуриш достъп да онези списания, че те там не работят на принципа, че на Ганя трябва да се предостави всичко, безплатно при това и в допълнение да му се дадат две мускалчета розово масло и една круша. Ще питате – туй за крушата отде го измислих. Ами попрочетете историите за бай ви Ганя и ще стигнете и до крушата).

Освен това, г-н Витанов (понеже все пак се е специализирал в борбата с българския хаос) успява да напише и издаде през 2015 г. и две монографии. Едната – по теория на турбулентността, а другата – по анализ на риска. Подсмърчащите по телевизията каки, дето разправят, че българските учени за нищо не стават, бих поканил да напишат и те една монография по турбулентност, натъпкана с математически формули. Тука следва да издигна хипотезата, че няма да могат да го направят – то за целта се изисква човек доста от математическите дисциплини да е изръшкал – туй частни диференциални уравнения, туй вариационно смятане, туй математичиска статистика и статистическа физика, туй механика и термодинамика, туй програмиране и паралелизация и тъй нататък. С просто подсмърчане по телевизиите няма да стане. Затуй имаме и разделение на труда – аз пиша книгите, каката подсмърча по телевизията. А, да и тя държи парите. А пък за анализа на риска, дума изобщо да не отварям. Нали си представяте, как му изглеждат на един, дето пише книги на английски език по въпроса, голямата част от тъй наречените анализатори на риска в татковината? Думите тъй наречените доста ще ви помогнат да сглобите хипотеза, която е налична по въпроса. Та книгата си е готова и докторантите ми вече я използват. Както за увеличаване на знанията си, така и в писането на статии.

Някои ще кажат – че какво толкоз, написал 2 монографии за една година. Че и ний можем. Хайде де – де са ви монографиите по турбулентност и по анализ на риска? Щото моите са налични. Изобщо – на българина му дай да си човърка носа и да принизява чужди постижения. А ако трябва да седне и да напише 2 монографии с математика в тях, той приблизително трябва да свърши следното. Най-напред трябва да му е ясно какво ще пише и като така огромното количество мърморещи ще си останат с човъркането на носа, защото нито разбират от турбулентност, нито от риск (да ви издам тихичко една голяма тайна – като научите методите на теорията на турбулентността, методите на анализа на риска ще ви се сторят страшно познати). После човек трябва да седне и да напише монографиите на английски език. Та хипотезата тук е, че тези, които могат да го направят, остават като число по-малко от броя на пръстите на едната ръка. Следва направата на картинките, прочитане от някой, който не е много навътре в нещата (има докторанти и млади учени за целта), за да се провери, как се възприема текста, след това се правят необходимите корекции, за да може текста да е по-възприемчив за студенти, докторанти и читатели без опит в съответната научна област. Следва разработка на варианти за оформление на корицата, обсъждане на тези варианти и избиране един от тях, което изисква съгласуване с издателството. Та такава е технологията и тя покрай другото изисква и временце. И ето ви друга хипотеза – Витанов е глупак и се занимава с непрестижна и зле платена научна дейност, вместо да “араламби” всеки ден по телевизиите за нокътя на третия пръст на десния крак на антропологията и политологията на световното развитие.  Но да караме нататък.

Та като става дума за анализ на риска, то и такава специализирана статия бе подготвена в рамките на годината. За анализ на риска от попадане на малки частици от опаковката на храната в самата храна. Ако частиците са достатъчно малки – нищо не ги спира и те си се натрупват в който орган на човешката тяло си искат (кръвта ги закарва любезно дотам). И като нищо, ако опаковките не са подходящи, човек се превръща в ходеща мина за редки метали. Със съответните последствия за здравето. Разбира се, тези изследвания не са като дискурсите за дамските кюлоти, от което каките разбират. Туй е то науката, а опаковките – вълците ги яли. Важното е да се “араламби” по телевизията, че българската наука е нереформирана и затуй – няма пари. Туй е интересна хипотеза, но дали е вярна – виж към края на статията параграфчето затуй как разходите за наука са към разходите за държавните служби и как разходите за държавна бюрокрация растат, пък каките трябва да съкращават. Та там има хипотеза откъде ще съкращават каките. Която прекрасно обяснява какините “араламбения ” по теревизиите.

И още за анализа на риска – вече от гледна точка на практиката. Има интересни разработки за изчисляване на риска от пожар в затворени помещения или тунели. Темата е доста актуална в западната литература и е добре човек да поназнайва и използва западните стандарти при практическите изчисления. Което и направихме със съавторите ми през 2015 г. Чисто практическо приложение на дял от механика на флуидите, свързан с развитието на пожари. Пак да успокоим тези, дето треперят да не би държавата да е похарчила и 1 стотинка за това – спете, спокойно деца, спете, спе-е-е-те – държавата си харчи умно парите за наука – да-а-а-а (между другото що не проверите как точно, та да видите какви чудеса освен дискурсите за кюлотите ще излязат). За пожарите – нищо, там се праща кака от екрана да мърмори, колко съм нереформиран. Интересно какво ли ще мърмори, ако държавният и мерцедес вземе, че попадне насред редица от наблъскани и запалили се в тунел коли? Там ще е интересно – ако каката успее да реагира навреме, ще гледате филма “Изнасянето на каката на тагъдък от тунела”. Ако каката не успее да реагира навреме….- е, ами тогава работната хипотеза е, че по телевизиите ще се появи следващата кака (може и бати) и пак ще говорят същото. До следващия пожар.

Публикациите обикновено се пишат със съавтори. В моя случай те не са много – опитни колеги от чужбина или българи, които лично аз съм подготвил. Сбирките по обсъжданията са доста интересни, защото на тях става дума за наука по същество. Обикновено всеки разказва какво е пресметнал и каква литература е прочел. След това обсъждаме какво да влезе в поредната статия и какво да не влезе. Разпределят се задачи за следващия период, а на мен обикновено се пада честта да почна да сглобявам статията. След като я сглобя, съавторите почват да проверяват какво съм сглобил, нанасяме промени, махаме едно, прибавяме друго и така, докато статията, книгата, докладът на конференция или каквото пишем там добие завършен според нас вид. След което го изпращаме, закъдето е предназначено и започва рецензирането му. Като дойде рецензия, обикновено нещата се преправят отново, добавят се нова информация, може да се направи и някоя допълнителна сметка. Това изисква време, което трябва да се спечели в лют бой с инсталираната система за крадене на времето за научна работа. Поне тъй е хипотезата де – ако питате русата кака – няма такова нещо – там хипотезата е, че учените са некадърни и нереформирани. Някой зевзек би се запитал – как тъй каката стигна до тоз извод, като хабер си няма от наука, ама да не задълбаваме, щото по тоя въпрос вече има стройна хипотеза – простичко е, една жена и е казала.

И накрая да кажем и за подготовката на статията за миграционните канали. Тя вече излезе де, но се подготвяше миналата година. И тук мила родна картинка. Преди 10 години, когато написахме книга по въпроса и предупреждавахме, че Европа я чакат големи миграционни потоци, направо ни се смееха и обявиха изследванията за безперспективни и недостойни за финансиране (та те и до сага не са финансирани – да са спокойни тези дето треперят, да не би държавата да е похарчила една стотинка за тези изследвания. Не е, милички, не е – всичко отива за много по-важни теми като дискурси за женските кюлоти или за усвояване от правилните научни колективи и фирми, към които аз не принадлежа). През 2010 г. направо казах в интервю за  един от големите всекидневници, че Гърция няма да издържи на мигранския натиск и системата за граничен контрол в Европа ще се продъни. Отново смях и яростно отричане. И почнахме, тия дето ги пишем тия неща, да си ги публикуваме само на запад. Включително и тая статия за миграцията. Предупреден, значи въоръжен – казва поговорката. Е, ние предупредихме и ни обявиха за фантазиращи си глупаци. Та направихме теорията за миграционния канал и я пратихме на запад. Оцениха я хората и вече е публикувана. И още тогава, когато я правихме, “рецензентите” български (дето нищо не могат да направят, а само ще плюят чуждите постижения) минаха на следващото ниво в отношението към истината – вече не могат да я осмиват (че мигрантските потоци ще им изкъртят и коронките на зъбите) и почнаха бясно да отричат – не, не може да се направи математическа теория на това нещо. Не може, ама може, стига да разбираш как. На всичкото отгоре вече теорията е публикуван факт. На запад. Някои “рецензенти” още крякат, други минаха вече на трети и краен етап на отношението към една истина – “М-хм, че то е тривиално, м-хм !” Тъй, тъй, тривиално е. Само дето постижението е налице и е международно признато. Което бе казано на “рецензентите” от Брюксел. Ами сега? Е – драги млади читатели – има и четвърти етап от отношението към една истина – “рецензентите” почват да правят дребни номерца, за да спъват работата на тези, които са показали и доказали истината. Туй “рецензентите” много го умеят и са страшно задружни, когато трябва да окалят някой, дето не иска да е в авгиевите обори.  Затова интересът ми към родната наука и нейната организация спада непрекъснато. А в туй време представители на сегашното и бившето ръководство на науката се боричкат кой крив кой прав. Абе момчета, авгиевите обори вече прели-и-и-и-ват, вие си мерите…. Като гледам състоянието на българската наука, хипотезата може да е следната: Ами, къси са ви, какво друго да заключа. Ако не беше така, българската наука щеше да цъфти и върже, дето се вика.

Следващото нещо, което правя с удоволствие, макар и да ми отнема доста време, е в графата научно-приложна дейност по отчетите  – тоест писане на статии, популяризиращи постиженията на науката. Правя го, защото тук хипотезата ми е, че човек не трябва да си стои само в кулата от слонова кост, а трябва и да обяснява на хората научната си област, своите постижения в нея и изобщо постиженията в нея. Написването на една такава статия отнема 4-5 дни чисто времево. Така, че написването на 10 статии си е голяма дейност за една година. Но поне младежта и другите са информирани. Та през миналата година написах 4 статии от цикъла за белите хроника – разказах ви как Хумболт и Планк полека са организирали германската наука, за да стане тя това, което е днес. А вие сравнявайте това с действията на “организаторите” на българската наука. Може пък и да ви стане ясно, защо в Германия е едно, а пък тук работната ми хипотеза е за авгиевите обори на българската наука. През 2015 започнах да пиша и две популярни статии за Айнщайн. Излязоха те през 2016 г. тъкмо за откриването на гравитационните вълни. И се сътвори поредното чудо – яростни критици на теориите на Айнщайн изведнъж почнаха да го възхваляват и заговориха за нови хоризонти на науката. Ох, боже, божке-е-е-е – дето има една приказка. Но какво да се прави – по нашите земи и въртенето като пумпал се брои за полезно действие, а не само движението напред. Та драги ми млади колеги и бъдещи учени след 10, 20, 50 или 100 години –  докато работната хипотеза не стане, че само движението напред е полезно действие, около вас в науката ще наблюдавате огромно количество въртящи се на място пумпали, претендиращи съгласно текущо господстващата хипотеза, че извършват полезни действия.

Разбира се, за да осъществявате научна дейност на конкурентноспособно международно ниво, трябва да четете научна литература и то много. Стотици статии и десетки книги на година. Горе долу една четвърт от чистото време, посветено на работа през годината е свързано с четене. Чета статии, свързани със статиите, които рецензирам – най-малкото трябва да проверя дали авторът вече не  публикувал резултатите някъде (което и честичко се оказва вярно – понятие си нямате, млади колеги, какви научни шмекери има по света, особено на изток от България). Чета статии по нелинейни частни диференциални уравнения – методология за решаване и приложения, чета статии по социални и икономическа динамика, по механика на флуидите, по теория на турбулентността, по нелинейни водни вълни, по теория на мрежите. Същото и с книгите. Набавянето на статиите, че и на книгите, е доста трудна задача.  Българският учен е в силно неизгодна позиция по отношение на информационната осведоменост в сравнение със западните си колеги. Много списания просто са недостъпни от България и за да прочете човек, каквото му трябва от тях, той трябва или да отиде в чужбина в някой от прекрасните научни центрове, където тая информация я има, или пък да помоли чуждестранни познати учени да му изпратят една или друга статия. Но хората, които ходят редовно по чужбина и имат чак такива познати, не останаха много в тая държава. А политиците нехаят. Ментят ли ментят по телевизията, приказват олимпийски глупости, громят науката, протакат финансирането или направо го гепят, за да го раздават на приятелски кръгове и после се чуди, българския политик, що не може да върже бюджета. Щото икономиката е неконкурентноспособна, щото няма технологично развитие, а и пари няма за модерни западни технологии, а тези, които могат да развият собствените наука и технологии са смазани, заплатите им не стигат дори да оцелеят, подложени са публични унижения, парите за научно и технологично развитие са гепени. И си мисли милата политическа главица, че като се появи по телевизията и надрънка поредните глупости, нещата ще се оправят. Не няма да се оправят. Политиците съсипаха българската наука и технологично развитие и ги превърнаха в авгиеви обори. И продължават да пълнят авгиевите обори с миризливи неща, достойни за авгиев обор – приказки, концепции, програми, стратегии, приказки, грешно финансиране, пак приказки и така пак отново. И се чудят защо от оборите не излизат технологии безплатно. Е, андрешковци драги – от оборите ще излиза все повече това, което излиза от едни обори и това не са съвременна наука и технологии. Да ви е ясно и да не се въртите и да не пърхате с крилца, че никой не ви е казал. Научната и технологичната политика на държавата е тотално сбъркана и виновни сте си вие.

Битката за времето в татковината: как системата има  ресурс да  разкаже играта на всеки учен

Откъде ли да започна – май най-добре е да почна със заседанията на научния съвет на института. Те са относително редовни  и се провеждат всяка седмица, при което траят по около 2 часа, че и повече. На тях се обсъждат текущи въпроси от дейността на института – тези, които трябва да имат санкцията на научния съвет (има и други, оперативни въпроси по ръководството на института, които не изискват санкция на научния съвет, но за тях ще стане дума по-долу, когато ви разказвам за директорския съвет). Та такива въпроси са например въпросите свързани с дейността на докторантите – приемане на научни планове, отчети за съответната година, информации за докторантски конкурси и акредитации, информации за общия научен отчет на института, отчети на спин-оф фирмите, разпореждане със собственост върху патенти,  предложения за научни проекти, отчети по научни проекти, информации за финансовото състояние на института, продължения на трудови договори, откриване на конкурси за кариерно израстване, запознаване с резултати от дейността на журитата по конкурсите за кариерно израстване, избори на професори и доценти и други такива. Като се отчете, че честичко докладвам това или онова на научен съвет (все пак съм ръководител на постоянно научно структурно звено и заместник-директор на института) и че тези доклади трябва да се подготвят на електронен носител, за да се запознаят членовете на съвета с тях и на хартия за архива, то подготовката и присъствието на заседанията на научния съвет отнемат доста време.

Доста много са и директорските съвети – почти всяка седмица в сряда – от 30-на нагоре на година. Там се обсъждат въпроси, свързани с оперативното ръководство на института – кадрово и финансово състояние на института, състояние на научната, учебната, проектната и бизнес-дейността на института. Там се обсъжда прекратяване и подновяване на трудови договори, пенсиониранията, текущите задачи, идващи за изпълнение от централната администрация на БАН, всички финансови разходи, извършвани от института – парите са малко и трябва да се следят много стриктно, иначе института ще излезе на червено. Обсъжда се текущото състояние на проектите на института, както от страна на финансите, свързани с проекта, така и от страната на кадрите, работещи по проекта. Обсъждат се и се съгласуват отпуски – например кой от ръководството кога ще излиза в отпуска през лятото – когато директорът излезе в отпуска, заместник-директорът (тоест аз) не трябва да е в отпуска, а да е наличен и да управлява делата на института. Обсъждат се технически въпроси, свързани с участие на конференции, изложби, подготовка на конференции и конгреси, свързани с института, както и състоянието на сградния фонд, електрическата инсталация, парното, сметките за телефон и парно и още много други неща. Ако ръководството на института ви изглежда да действа като стопанин на имот – така си е – материалните активи трябва да се стопанисват, редовно да се прави инвентаризация, персоналът редовно трябва да се инструктира, пожарогасителите трябва да са в изправност, трябва да се следи да не се пуши в сградата на института и една камара ей такива неща плюс обсъждане на желания на членове на института както от научната му част, така и от административната му част. Една камара техническа работа – който я е правил, знае какво е. Като си нов директор или заместник-директор, ти трябва около година да минеш по веднъж през всичките възможни неща, които се случват. На втората година повтаряш, та да видиш, че нанякъде има варианти и не винаги е едно и също и на третата година вече си опитен боец, който има достатъчно опит, та относително спокойно да посреща предизвикателствата. Е, аз съм 6-та година заместник-директор и доста предизвикателства сме посрещнали с директора, включително и такива, които на ви пожелавам да посрещате като станете началници. Питате се какви ли са те? – ами ето ви един пример – Симеон Дянков. Който не го интересуваше дали учените имат пари за заплати и дали студуват през зимата. Такъв един да го хванеш и да го пуснеш да работи без заплата и една зима без парно та да му дойде акъла в главата (ако оживее). На други места ще ви рзказвам за тези времена, но да знаете, млади колеги и вие, потомци, че идиотията управленска по отношение на науката е била и остава огромна.

Следват общите събрания на института, които са относително рядка, но интересна гледка. Там се обсъждат отчети, избори за научен съвет избори за членове на Общото събрание на БАН, промени на правилници. Тук всеки може да вземе думата и да си каже какво мисли. Понякога са интересни, но понякога са много скучни. Доста чисто време отива там, но какво да се прави – демокрацията работи бавно, а най-трудно е да убедиш в нещо 100 човека, всеки от които има едновременно по няколко различни мнения по един и същи въпрос. Та оттук иде и приказката – “Ето ти моето мнение. Ако не ти харесва, имам и други”.

Та като говорим за ресурсите на системата да отнема от времето за наука, стигаме до конкурсите за стимулиране на научните постижения и срещите за отбелязване на заслуги са важни институтски събития. На които трябва да се връчват съответните грамоти. А на тези грамоти трябва да им се прави дизайн, дето има една приказка. И ето как заместник-директорът хваща и подготвя текстовете.  Но не минава  без проблеми, ако си мислите, че всичко минава бързо и гладко. Сложиш снимка на юбиляра в почетната грамота, а той започва да си мисли, че това му прилича на некролог и почва да се обижда (а човек започва да си мисли, защо ли изобщо се занимава да им прави почетни грамоти на тези хора, дето гледат все какъв кусур да вържат). Та махаш снимката и преправяш целия дизайн. Вече е по-добре според юбилярите и може да се процедира натам по отпечатване. И мислиш как да ги връчваш тези грамоти. И се организира събитие и … юбилярите вземат та не дойдат. Изобщо весело е организираш каквото и да е в татковината. Много е весело. Толкова е весело, че вече ми е писнало да се занимавам. А конкурсите за награди също са интересни. Например по това време на годината се издигат номинации за наградите „Питагор”. Всяка година използвам административната си позиция, за да не бъда номиниран. Да, за да НЕ бъда номиниран. Обяснявам им на хората, че наградата е хубаво нещо, но в текущата ситуация тя е подигравка с българските учени, чиито заплати са мизерни. И докато учените мизеруват, идва поредния министър, хвърля 5 наградки и мисли, че си измил ръцете. Е, добре, казвам им на моите хора – тоя цирк без мене. Като се оправят заплатите, вече ще е истинска награда. Но със срамна история – това е работната хипотеза. Пък бъдещите поколения могат да решат, че не съм бил прав да говоря, че работата с тая награда е позорна при наличието на едва свързващия двата края български учен.

Доста време отделям да консултирам докторанти. Какво да ги правя, ако не им посоча пътя, най-подходящата литература и как да се справят със задачите си, какви специалисти ще излезнат от тях. Отнасям се съвестно към тези си задължения, въпреки, че държавата не се интересува особено, дори пари нямат хората за научна дейност и да идат на някоя конференция. А на запад не е така. Има си перо отделно за всеки докторант. Тук – нищо, в авгиевите обори действа андрешковския принцип, че институтът трябва да се оправя както може, а велии-и-и-кият пореден политически Андрешко се кипри какъв е хитър. Погледнато от западна посока обаче великият Андрешко изглежда като жалък чистач от авгиеви обори – обемът на непочистеното расте, а западняците се чудят как така Андрешко е оставил колата в (каквото има там  в авгиевите обори), а той пъчи космати гърди и им се пери колко е велик. А те се подхилкват, защото знаят, че не им е задължение да ни чистят авгиевите обори.

Ако си мислите, че това със заседанията свършва дотук, не сте познали. Следват заседания на направлението. Направлението Механика на флуидите е доста активно, както в областта на теорията, така и в областта на експеримента. При нас е една добре обзаведена лаборатория за изследване на механични свойства на полимери и други материали. Направлението има доста проекти, хората пътуват много в чужбина. Административните въпроси, свързани с поддръжката на тази активна дейност са доста много и голяма част от тях се обсъждат именно на заседанията на направлението. Там например обсъждаме придвижването на административните процедури, свързани с докторантите от направлението, кадрово развитие, продължение на трудови договори и дори инструктаж за безопасност на труда в началото на всяка година. Инструктажът е много интересен, особено тая част, която описва как трябва да освободите от дрехите кандидат-удавницата (или кандидат-удавника) и тогава да преминавате към дишане уста в уста. За да не си мислите, че това е ей така – администраторите са измислили, че инструктажа трябва да се прави от квалифицирани хора, поради което ходих на курс как се прави такъв инструктаж. Та дето се казва, съм лице, правоспособно да го извършва. Ей такива неща трябва да прави също един професор, драги ми млади колеги. Та покрай работата на направлението доста често се срещам с учени от направлението за обсъждане на административни и научни проблеми – тези срещи или се насрочват, ако е за нещо по-сериозно, свързано с изпити на докторанти, подготовка на съвместни статии, подготовка на проекти, посрещане на колеги от чужбина, участващи в  проекти на колеги от направлението или се използва обедната почивка за провеждане на работни обеди, че времето не достига. От време на време ми се налага да пиша и препоръчителни писма за млади и не толкова млади учени, кандидатстващи за постоянни позиции в чуждестранни университети и институти. Отнасям се доста сериозно и към тази дейност, защото и на мен някога са ми писали препоръчителни писма професорите ми на запад. Отнема доста време да съчиниш едно такова писмо за конкретния случай. Старая се, защото знам, че предразсъдъци все още има и нашенското дете – млад учен е в малко по-неблагоприятна позиция от тамошните местни деца – млади учени, кандидатстващи за същата позиция. Имидж на държавата има да се преодолява тука. Това си мислих днес на тържеството за 25-годишнината на вестник “24 часа”, където се бе изтупал голяма част от тъй нареченият ни елит. Е, и аз бях там. И не се разписах в големите листи, та да се увековеча. И говорих с един настоящ и един бивш министър. Тъй де, контакти трябва да прави човек.

Разбира се, от време на време трябва да се подготвят и презентации за това, какво мисли да прави институтът по отношение на тази или онази програма. Та се правят слайдове за тези презентация на проекти на института пред началници както от БАН, така и от МОН. И това си иска доста от нишочайшето  време, защото  височайшото време е малко и човек добре трябва да помисли какво да каже и да покаже, че да остане нещо във височайшата глава. Доста време напоследък отива и за писане на общоинститутски проекти – писането все не свършва, часовете отделени на това си текат ли текат, правилата се менят и написаното трябва да се преправя. Изобщо цялата система с писането на проекти е свидетелство за ярката некадърност на управлението на науката. Някога, когато управляващите науката са имали ясна визия какво искат, научната система е била фокусирана и добре направлявана (не става дума само за България). След което чиновниците са взели връх в управлението и като не разбират от наука по същество, са вкарали проектния принцип (хайде сега вие давайте проекти, пък ние ще ти оценяваме и ще решаваме какво да финансираме и какво не). Това вместо до гъвкавост, довежда до изкривяване на научната система (който е позициониран по-добре сред научната администрация, независимо от това, добър учен ли е или не – печели). При наличие на достатъчно пари в системата недъзите и може да се замажат за някое време, но идва време и парите неизбежно намаляват (вследствие на некадърността на софтуера в главите на съответните управляващи) и тогава, в съответните нещастни държави, ярко лъсва фактът, че парите се разпределят уж наукообразно, пък отиват по места дето изобщо не се прави наука, а местата, където се прави наука, остават не финансирани). И се чудим и се маем защо е така. И се чудим и се маем какво да правим. Ами то непропорционално широкото използване на проектната система ви е вкарало в дупката, господа научни администратори и сега си патите от свързаната с това неефективност. И ще продължавате да си патите. Аз с интерес гледам поредният мастит управленец (всеки с по-дълга биография от предния, та вече май стигаме до биография с дължина на “Война и мир”, ама не се притеснявайте, аз работя върху биография дето е по-дълга от четирите тома на „Тримата мускетари” донадена с „Граф Монте Кристо” – тъй де, няма да си играем на дребно я, щом е важно не какво разбирам, а колко ми е дебела биографията), който мъчи да реанимира проектната система. Няма да я реанимирате. То за да е ефективна, трябва де не е толкова хипертрофирана и да е напомпана с много повече пари. Но хайде стига съвети, че не получавам аз големите заплати за управление на науката.

Каквото важи за общоинститутските проекти, важи и за писането на проектите на ниво научни групи. Фондът за научни изследвания работи тъй весело, че в последните години проектното финансиране в татковината никакво го няма, а когато го има – отива по съмнителни организации и още по съмнителни проекти. Резултатът от проектите е никакъв – нито за науката, нито за икономиката. С две думи – изкилифирчена методология с хипертрофирана вяра, че алгоритъмът на функциониране на науката, основан на проектната дейност ще доведе до резултати. Е, къде са Нобеловите награди? То дамските кюлоти може и да се интересни за изучаване, ама за това и подобни неща Нобелови награди не се дават.

Следващата част от времето ми отива за посещения на колеги от университети и други институти за запознаване с дейността им и обсъждане на научни и проектни въпроси от общ интерес. За разлика от много други хора, аз съм малко от старата гвардия и работя на основата на хипотезата, че работа по телефон не се върши. Е, може и да си говорим с колегите по телефона, но то е за да уредим срещите, като в доста от случаите аз ходя в съответния университет и институт – хем да опресня информацията си за общата обстановка там, хем да видя на място как стоят нещата с интересуващите ме научни разработки и с извършващите ги хора. Та човек отива на съответното място и разговаря за установяване на взаимен интерес. Ако взаимен интерес се установи, разговорите продължават с конкретизиране на теми за съвместна работа, изпълнители, срокове, обсъждане на начините за финансиране и т.н. Ако всичките разговори завършат добре, се започва съвместната работа, която трябва да доведе до съвместните резултати. Един пример за токова сътрудничество например е опитът за разработка на магистърска програма по математическо моделиране на социални процеси. Всичките действия по предварително съгласуване бяха направени и започна работата по същество, но нещата се позабавиха, защото при университетите започва все по силно да се проявява тенденцията да се свива броя на магистърските програми. Та както се казва, има насрещен вятър срещу тази идея, но пък както е казал капитанът на кораба “Андромеда” Дилън Хънт – никога не е лесно. Е, не е лесно и в този случай, та ще видим какво ще излезе.

Ако щете вярвайте, но голяма част от времето ми отива в събиране на литература, необходима за моите научни изследвания и за научните изследвания на сътрудниците ми. Събирането е трудна работа, то е ясно какво се търси, но как да намериш статия, която ти е интересна, но е излязла преди 20-на години в списание някъде на запад и никога не получавано в татковината. Е, общо взето чакаш, докато отидеш на запад, където го има това списание и нещата със статията се уреждат. Само дето не ти трябва само една статия, а няколко десетки, за да осмислиш какво е направено до тебе в съответната научна област и какво не е направено.  И половината, че и повече от тези статии ги нямаш. И полека си ги събираш – 2-3 при това пътуване в чужбина, 2-3 при онова пътуване в чужбина. И така. А като се прибереш, като лъснат едни муцуни по телевизията да обясняват, как се грижат за учените – майко мила! Грижат се, грижат се те и то толкова добре, че млади и стари български учени през глава тичат да се спасяват в чужбина от тези “грижи”.

Ако ме питате, коя част от работата ми изобщо не свършва и винаги има какво да се прави – това е писането на рецензии за наши и международни списания – пипкава работа – човек трябва да отдели поне един ден за една рецензия. Съответният ръкопис трябва да се прочете внимателно, да се провери дали резултатите вече не са публикувани някъде (има доста такива случаи) и да се прецени дали ще се отхвърли или не и ако не се отхвърли, дали ще трябва да се преработи или не. Ако ще се преработва, трябва да се изготвят указания за преработката. Те трябва да се напишат на английски език и да се изпратят на съответния редактор. На година правя между 30 и 40 такива рецензии (2015 не беше много натоварена, иначе са повече). За рецензия на една статия си се изисква поне един ден, ако рецензента е достатъчно подготвен. 40-на такива на година и можете да си представите колко време отива. Няма събота, няма неделя, а вероятно в събота и неделя човек би могъл да има и друга работа нали – например да прекара време със семейството си или да направи нещо полезно за домакинството или поне да помогне на жена си в пазаруването.

Един учен трябва да си поддържа социалните контакти и важна част от това са срещите на алумни организациите – на съкурсниците, на ДААД, заседания на секцията на Хумболтовия съюз. Срещите са приятни – човек вижда колеги, които не е виждал от години и покрай разговорите за това, как върви живота текат и разговори в областта на науката и често бързо могат да се започнат съвместни проекти, защото хората се знаем от години кой какво представлява и кой какво може и няма какво да се проучваме, ставаме ли за съвместна дейност или не ставаме. Важна дейност, която при това не отнема много време като цяло са официалните срещи с ректори, декани и директори на други институти за обсъждане както се казва, на въпроси от общ интерес, например на възможностите за съвместни проекти. Интересното тук е по принцип, че хората добре се знаем, но всеки има институт и факултет зад гърба си и трябва да отчита интересите му. Та не се чудете драги млади колеги – такъв е живота – можете да осъждате нещо двама ръководители, дето прекрасно се знаете и да не можете да се разберете, защото интересите на организациите ви не съвпадат. Не е болка за умирачка. Обаче ние си мислете, че всичко в отношенията при ръководството на науката е топ-топ. Тези хроники не случайно се наричат черни. Като прочетете десетина освен тая пилотната, ще започнете да схващате, за какво иде реч.

И като говорим за административна работа в областта на науката идва нещото, на възможността за което незнаещите се лепят като мухи на мед – управлението на института, когато директорът е в отпуска или в командировка. Тогава човек си се занимава с администрация и финанси по 8 часа на ден  и по цял ден говори с различни хора за какво ли не – от плащане на сметки за ток и телефон до придвижване на документацията във връзка с изплащане на заплатите (много важно нещо, всичките членове на института са много чувствителни на тази тема). Горката администрация трябва да произведе огромно количество документи на ден и мен ме заболява ръката само да подписвам многобройните документи в няколко екземпляра, а си помислете, че и трябва да чета, каквото подписвам и аз съм си изградил този навик, което ми е станало рутина като 6-та година заместник – директор. Та ми е станало навик и да проверявам докладите и другите административни формуляри и документи, попълвани от по-неопитните колеги – как да го оставиш човека, като при липса на опит с много голяма вероятност ще сбърка някъде и ще трябва да прави всичко отново. По-добре да му покажеш веднъж-дваж, че да е по-ефективен. Въпреки това с тая работа не трябва да се прекалява, щото колегите почват да си мислят, че аз трябва да върша работата.  Работната хипотеза тук е, че във всичко трябва да има мярка. Но като част от ръководната ми дейност са срещи с хора от института и с хора извън него. То не е като да ги водиш за ръката, това са хора възрастни и достатъчно интелигентни. Нещата протичат така – приемаш човека, разговаряте се, виждаш какво иска, обясняваш му какво може да стане и след това следват или не следват някакви действия. Характерна черта от текущата организация на дейността в една научна организация е, че трябва да се пишат доклади за всички неща, които трябва да се случат. Например – тръгваме да назначаваме млад специалист. Първо идва доклад до директора от ръководителя на съответното научно направление, обсъждания в личен състав и на директорски съвет, следене за предаване на необходимите документи пак в личен състав, където трябва да се извърши една камара дейност, за да разберат държавните служби, че младият човек е назначен. Следва инструктаж по охрана на труда, осигуряване на работно място, което хич не е тривиално, защото човекът е така устроен, че се мръщи ако решиш да сложиш някой при него в стаята. За поставяне на работните задачи и свързаните с това разговори няма да говорим, те са отделно. Та както виждате и тук доста временце отива докато се изпипат нещата.  Форма на изпипване – доклад до доклада, мила моя майно льо…

Та както споменах по-горе, особено важно нещо е важно е авансът и заплатата на учените да бъдат изплатени навреме, което е свързано с придвижването на един куп справки и формуляри и действия за придвижване на шестцифрени суми из банковите сметки на института. А движението на големи суми не е тъй лесно. Обсъждат се проекти, отчети на проекти и какво ли още не – дори съдебни запори на заплата, тъй като някой не си платил парното. Има и такива неща, драги ми по-млади колеги. И тъй нататък и тъй нататък. Не, че е трудно, но е времеемко. Пък е и лято – хората си почиват, а аз седя в института, за да придвижвам бумагите. Ще кажете, какво се оплаква тоя, институт управлява – началник. Да, де, но туй нещо яде време, а като виждате, българската научна система е устроена така, че на учения не му остава много време за наука – трябва да се бори да оцелее и да се разправя с планини от административни бумаги. Доста от които биха могли и да му се спестят.

Една прясна и весела новост, която се стовари върху главата на директорите и заместник-директорите на институтите (висшестоящите бюрократи непрекъснато произвеждат формуляри за попълвания и изисквания за удовлетворяване чрез писане на големи количества думи върху хартия) е анализ на рисковете за дейността на института. Трябва де се сформира комисия значи, да се направи риск регистър, да се види кой риск колко е опасен за института и да се предложат мерки за действие по съответните рискове. Чисти 4 дни занимание, само да се направи необходимия анализ и сметки (защото иначе как ще са определи кой риск е съществен и кой не), после умуване какво да се прави със съществените рискове, защото ръцете на едно институтстко ръководство са яко вързани финансово (така е то по днешните дни, бъдещи потомци), след което всичко се обсъжда на заседание на комисиятта по управление на риска, след което следва представяне на нещата на директора и на директорски съвет и запращане на документацията към по-висшите слоеве на администрацията. Но анализът на риска е само част от една по-всеобхватна борба, наречена работа по изпълнение на текущи задачи, спускани от централното ръководство. Честичко по електронната поща идват едни писъмца, които указват, че трябва да се направи това или онова в еди какъв си срок. Та за да се направи това или онова, човек трябва да събере информация от съответните хора в института, да я обобщи, да я напише на хартия, да я обсъди с директора на института и чак тогава да я изпраща. Една секретарка доста би улеснила този процес, но секретарки се полагат само на професорите на запад. Тука няма такива, човек си отделя от времето и после що научните му постижения били по-малки. Или пък ако научните му постижения са равни на западните, пак представлява заплаха, защото много изпъква над общия фон и като не можем да кажем нищо лошо за научните му постижения, ние българите, почваме да говорим лошо за самия него в стил – абе, много добър учен, ама…..например не ходи в тоалетната по 5 пъти на ден като нас, а само по три. И още, като минава 30 пъти покрай нас на ден, ни поздравява само 29 пъти, значи е лош човек, лишен от всякакви обноски.  Не е добре тъй и като така – тоя не става. Тъй де – не става, не е като вас, бих им казал аз.

Досто време отива и за подготовки но презентации на конференции и посещение на конференции – за да си държи човек нивото, той трябва да ходи по конференции у нас и в чужбина, за да общува с колегите си и да вижда накъде се развива науката и къде е той със своите изследвания в тази наука. Пари за такива пътувания държавата не дава – така е устроена и се управлява от хора, които нехаят както за науката, така и за учените. После се чудят що и страната и народът са бедни и изостанали са. Ами изостанали сте – обърнали сте държавната научна политика на каручката на Андрешко и я карате в кръг в блататото на некадърността. Докато другите имат научни системи с мощни двигатели, които движат икономиката им бързо по широ-о-оо-ките магистрали на прогреса. Ето, написах го в магистрален вариант, разбираем за нашенски управленски бакани. Но не си мислете, че очаквам нещо да разберат. Та човек трябва да се подготвя за конференциите, а те в доста от случаите не са научни. Има и други – то човек като се занимава със социална дивнамика и математическа икономика, на доста мероприятия може да отиде.  А докладите в повечето случаи са по половин час поне и са по петнадесетина на година. Значи трябва да се подбере интересна тема, да се види какво от наличния материял ще се представи и какво няма да се представи, да се подготвят слайдовете на английски, да си уредиш пътя и хотела – което означава отнейде де си намериш пари по проекти и то международни, че българските научни корифеи финансират проекти за венцехвалене на долните женски гащи но не и за анализ на миграционните потоци например. Те женските гащи явно са по-важни за развитието на българската наука. Пък де да знам, може и да са по-важни, ама някак си не мръдваме от последната място в Европа с тез приоритети за финансиране на научни изследвания. И нови членове в Европейския съюз идват и ний пак не мърдаме от последното място. Големи майстори управляват науката и финансирането и, тъй да знаете.

Може да ви изненадам, но напоследък работя по иновационни проекти – напоследък са модерни платформите за онлайн оценки на риска и застраховане. Зад тези платформи стои методология и тази методология трябва някой да я програмира и този програмист някой друг пък трябва да го консултира какво да програмира. В създаването на една такава платформа участвах като консултант. Не че работата беше много и съвсем не беше фундаментална наука, а просто консултация как се оценява риска по иновативни проекти. Направих го с удоволствие, защото човек не бива да стои в кулата от слонова кост, да бичи публикации и да се брои цитатите. Човек, ако е добър учен, трябва на понапрайва и нещо приложно, та голямата наука да намира приложение. Но като се занимава с приложната страна на науката, времето за занимание с фундаменталната страна на науката намалява.

            Колкото и да ви е странно, трябва да намирам пари и време за посещения в западни научни институти – уж например ще установяваме отношения с натовския институт по механика на флуидите “фон Карман” – дойдоха хората от НАТО, поприказваха си с нашите, първенци, нашите първенци обещаха и … нищо не направиха. Та междувременно ходих на собствени разноски да го видя къде е този институт – на много хубаво място вън от Брюксел малко преди прочутото Ватерлоо. Прекрасна база за обучение на докторанти има. Но как да пратиш докторанти като споразумението не е подписано. Какво ги интересува нашите първенци развитието на науката и в частност развитието на механиката на флуидите. Абе да мрат там, не ни трябват. Пък за туй, че Витанов ходил да го види тоя институт – намерил Витанов пари (кои ли са тия глупаци с бол пари), отишъл да го види къде е института, нищо, че ние обещаваме, че ще установим отношения с тях, че да могат да ходят младежи да се обучават там.  На нас ни стигат косматите булгар-гърди, по които да се бием и ако има парички за някоя командиравчица, доволно. Нищо, че целият индустриализиран свят ни се смее, че се деиндустриализирахме и си разбихме науката. Ние сме си прости и с простите хора добре се разбираме, както си е приказката.

Халът на българката икономика ви е ясен. Една от причините за това са икономическите идеи, с които се стремят да ви набълбукат никому неизвестни на запад, на живеещи по нашенските телевизионни студия „икономически корифеи”. Та за да не ни се смеят съвсем тези дълбоко на запад, гледам да отделям време да подпомагам разпространението на модерните икономически идеи в България – консултирам хората, които искат да прилагат модерни математически методи в икономиката. Че българската икономика си е една катастрофа – тоз прави нещо на ишлеме, оня някое автоматче изнася кой знае накъде, бодро се режат ленти и се откриват нови работни места и още по-бодро се забравя, че докато днес има яка безработица, някога работните места бяха повече от хората, та си внасяхме гастарбайтери – виетнамци. Половината работници са на минимална работна заплата, ама карай да върви – Андрешко не ще да разбере, че икономическата теория, която са му набили в управленската част на тялото (чиято главна функция при него е да поддържа устата му да не падне) е грешна. Провалите на тая теория го бият като чукове, там, където трябва да му е мозъкът, но той е щастливо опериран от този ненужен му орган и блажно върви назад в развитието си със затворени очи. Въпросът може да е кой го е оперирал, но да не задълбаваме тук, че бързо ще стигнем из неполиткоректните територии.

Хайде стига толкова като за първа хроника

И тъй, накрая, настана време за няколко заключителни думи. Доста неща ви спестих от черната тетрадка. Та ако ме питате, защо се занимавам с писане на черни хроники, нека ви изложа поредната хипотеза – че по света нещата не са само бели. Има и страшно много чернилка. Която, както навсякъде по света, така и по нашите земи е обект на вечното стремление да бъде заметена под масата, та потомците да не знаят, какво глупости са били вършени. Моята гледна точка пък е друга – трябва да се види и бялото и черното, защото иначе няма да се разбере кое как и защо е ставало. А материал за хрониките – колкото щете. И в миналото и днес и в бъдещето. Ето, седя и чета  какво отчита правителството в Брюксел. Та гледам разходите за функция „Общи държавни служби“, в която са включени издръжката на администрацията и парите за наука. Аха, науката била в разходите за държавните служби, гледай ти, гледай. Пък тези разходи през 2014 г. са стигнали 6.5% от БВП и ще трябва да се свиват чувствително в следващите години, за да паднат на 4.2% от БВП през 2019 г. За сравнение – разходите за тази функция през 2013 г. са били 4.2% от БВП. Тъй – парите за наука не са увеличени, пък парите за общи държавни служби рязко скочили през 2014 г и ще трябва да се намаляват. Я познайте, от кои пари ще се опита да вземе правителството. От държавните чиновнически разходи ли? Ко-о-о-о-о? Не-е-е-е! – да цитираме класиката. От парите за наука ще вземат разбира се, от парите за наука ще вземат.  Та да им е честито на всички заместник-министри по науката и висшето образование от 2014 г. та чак до 2020 г. Неприятностите им са гарантирани. Но какво да правиш – европейско развитие гоним. Та както се сещате, материал за черните хроники има и ще има огромен. А авгиените обори си се пълнят, си се пълнят и продължават да си се пълнят. Някога били изчистени преди с трясък да се разпаднат от препълване. Като че ли този път май друго им е писано. И да завърша с едно повторение – да знаете млади читатели – науката е прекрасна. Ако обаче организацията и е в ръцете на незнаещи и неразбиращи хора, пък и напъчили се с длъжности, титли и професорски знания, нещата може да не са никак добре.  Аз наричам това хипотеза. А дали е така – гледайте и решавайте сами.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!