Хората са практически беззащитни, но защо дивите животни не ни атакуват често?

„Те се страхуват повече от вас, отколкото вие от тях“ е фраза, която често се използва за успокояване на туристи, че дори големите хищници, като мечки и пуми, не представляват съществена заплаха за нас. Но хората са доста по-бавни и по-слаби от такива животни, така че какво им пречи на тези зверове да хапват всяка облечена маймуна, на която попаднат?

Има няколко вероятни причини, поради които те не атакуват често. Разглеждайки нашата физиология, хората са се превърнали в двуноги – преминавайки от движението с четирите крайника до изправено ходене на по-дълги крака.

„Има определено ниво на заплаха, което идва от това, че сме двуноги“, казва Джон Хоукс, палеоантрополог от Университета на Уисконсин-Мадисън пред Live Science. „И когато разглеждаме други примати – например шимпанзета или горили – те се изправят за да изкажат заплаха. Изправянето създава впечатление за по-едър външен вид и с това е заплашително, което е наистина лесен начин да съобщите на хищниците, че вие сте опасност за тях.“

Бипедализмът (или ходенето на два крака) прави хората да изглеждат по-големи и следователно по-заплашителни за другите видове, но той си има и недостатъци. Обикновено придвижването на два крака е доста по-бавно, отколкото на четири, което означава, че хората са изоставили какъвто и да е предлог да надбягват всяко четирикрако същество.

„Това е нещо като блъф“, казва Хоукс. „един вид казваш: „разхождам се наоколо; силен съм; показвам къде се намирам на пейзажа“.
Хищниците виждат изправената стойка и приемат, че хората са по-корави отколкото са всъщност, според Хоукс. Въпреки това, дори ако знаеха, че нашият бипедализъм е блъф, хищниците имат и други причини да ни оставят на мира.


РЕКЛАМА:

***

По-големите примати, като хората и шимпанзета, живеят на групи и възприемат стратегия за агресивна защита срещу заплахи, която обикновено работи срещу хищници. Следователно социалността ни е помагала да се пазим в безопасност, заедно с предимствата на изправеното ходене.
След това с напредването на човешките технологии ние сме разработили арсенал от модерни оръжия, като лъкове и пушки, които могат да се използват от разстояние. С тези оръжия хората са станали толкова смъртоносни, че са започнали да водят успешна борба срещу хищниците.

Друга причина хората да бъдат нападани рядко от големи диви животни е, че броят им е сериозно намалял.
„Опитваме се по същество да изчистим пейзажа, който използваме, от големи хищници, от много дълго време насам“, казва Джъстин Сурачи, водещ учен от Conservation Science Partners, неправителствена научно-природозащитна организация със седалище в Калифорния.

Големите хищници и техните местообитания са претърпели големи загуби в Съединените щати преди и през 20-ти век, преди приемането на Закона за застрашените видове от 1973 г., отбелязва Сурачи. Например, хората ловуват, хващат и отравят вълци (Canis lupus) до почти пълното им изчезване, а пумите (Puma concolor) са унищожени в цялата източна половина на Северна Америка, с изключение на малка популация във Флорида, според Международния съюз за опазване на природата.

Хищниците, живеещи в други райони, които са силно населени от хора, са се сблъсквали с подобни проблеми. Според Сурачи животните, които са се спасили от човешката заплаха, вероятно са се научили да се предпазват от нашия вид.
„По съвсем логични причини някои от тези по-големи хищници имат здравословен страх от хората по същия начин, по който всеки вид плячка би се страхувал от преследващите я хищници“, допуска Сурачи.

В проучване от 2019 г., публикувано в списание Ecology Letters, Сурачи и колегите му пускат записи на човешки гласове чрез отдалечени високоговорители в планината Санта Круз в Калифорния. Проучването показа, че звукът на говорещи хора, е напълно достатъчен, за да изплаши пумите и някои по-малки хищници, като например линксовете (Lynx rufus).
Записите са предназначени да симулират обикновен разговор и се състоят най-вече от гласовете на Сурачи и неговите приятели, които рецитират поезия и откъси от книги. Ефектът беше толкова силен, че записите всякаш премахнаха хищниците от екосистемата като цяло, а тяхната намалена активност пък позволява на дребната потенциална плячка, като мишки и други гризачи, да се хранят повече, отколкото обикновено.

Сурачи смята, че този страх, който хищниците имат от хората, може да има и предимство: Той може да помогне да се предотврати конфликт между хората и дивата природа. Големите хищници се нуждаят от много пространство и в този доминиран от човека свят те трябва да могат да живеят близо до хората без конфликти.
„Страхът от хората, който много от тези хищници показват, е наистина положителен в тази светлина“, отбелязва Сурачи. „Това ни дава някаква възможност да споделяме пространства с тези животни – да ходим на туризъм на места, където обитават пуми, мечки и вълци, без да изпитваме отрицателни въздействия.“

Казано по друг начин, „здравословният страх“ на дивите хищници от хората може да ни помогне да съжителстваме, „стига да сме наясно с тяхното присъствие“, смята Сурачи. Всъщност е важно да сте умни, докато се разхождате в региони, където живеят големи хищници. Например, през територия, обитавана от мечки, хората трябва да се придвижват на групи и периодично да говорят на висок глас, за да дадат време на животните да напуснат околността преди да се случи внезапна среща.

Източник: Live Science
Превод: Радослав Тодоров


Европейска нощ на учените 2022 г.: