СЛАВИ  БОЯНОВ

ГРАДОСТРОИТЕЛЯТ НА ИДЕАЛНИЯ ПОЛИС

Днес, втората година от 83-та олимпиада в месец Таргелион (Това. отговаря на 446 година преди н. е., а месец Таргелион е някъде между средата на май и юни.), стратегът на Атина беше разтворил широко вратите на своя дом. Той имаше гости не само от града, а и от отвъдния бряг — от Милет току-що бе пристигнал градостроителят Хиподам. В негова чест Перикъл беше поканил своите приятели и сътрудници за преустройството на града Атина и Акропола. Между тях бяха скулпторът Фидий, тримата архитекти  Иктин, Мнесикъл  и  Каликрат, старият философ.
Анаксагор, Аспазия — жената на Перикъл, както и някои нейни приятелки.
Робите бяха поели връхните наметки и сандали на гостите, като в замяна им бяха подали розови венци, напръскани с ароматни есенции. Разположени на дългите легла софи пред трапезата, на която вече бяха поставени блюдата с ястия, те очакваха началото. Седнал на средното място, стратегът оглеждаше с приветлива усмивка гостите, повечето, от които се познаваха и разговаряха тихо помежду си. Банкетът още не беше открит, както подобаваше по обичая.
От дясната страна на архонта беше милетският гост. Погледите на всички бяха отправени към него. Наистина този мъж привличаше всички със своята осанка и с нещо, което не се поддаваше лесно на определение. Той беше висок, с малко странни маниери, характерни за сънародниците му от малоазиатския бряг, които имаха нещо общо със съседите си — изтънчените лидийци. В тях прозираше някаква деликатност, или по-право едно внимателно вслушване в онова, което става наоколо.
Всички бяха чули за неговите схващания за градостроителството. Те засягаха не само реда, системата и начина на разпределение на кварталите, а и тяхната правоъгълна форма и право пресичащите се улици, перпендикулярни една на друга. Така Хиподам бе вече преустроил Милет — своя град, след опожаряването му от персите. Но не само строителните му идеи, а и това, че се стремеше да уреди обществото на една по-широка, демократична основа, радваше домакина и приближените му. Новото тук не беше толкова в правилните форми, колкото в желанието хората да се изравнят по притежание и права и обществото да стане едно хармонично цяло, така както е устроена и Вселената — големият Космос.
Такива мисли вълнуваха гостите, когато в залата неочаквано настъпи тишина. Перикъл беше станал, а това бе знак, че ще открие банкета в чест на далечния гостенин.
— Приятели атиняни, гости на нашия дом, на нашия полис! На тази трапеза, която боговете са благоволили да бъде отрупана с благата на земята ни и на земите, с които сме в приятелски и търговски връзки, нека мисълта ни да вземе крилете на Хермес, за да обрадва душите ни с приятна беседа! Тук има радост не само за вкусовете, но и за сърцата ни. Защото по-голяма наслада ще ни достави благовидният лик на нашите гости, както и ние на тях. Нека в откровен разговор край трапезата да споделим това, което мислим и чувстваме, за да решим онези въпроси, що предстоят да бъдат разгледани на Пникс, преди да пристъпим към дела.
Домакинът седна, посегна към блюдата и неговият пример беше последван от всички. Започнаха и първите разговори за уредбата в дома и за богатите ястия, поднесени в сребърни и златни блюда.
В ъглите на голямата зала стояха два големи кратера, пълни с вино, до които двама роби чакаха знака на домакина, за да долеят с черпаците си широките купички, поставени пред всеки гост.
Срещу Хиподам една от атинските красавици, излегнала се на своята софа, се стараеше да привлече погледа му. Обичаят да участвуват и почтени дами в пиршества бе въведен от Асназия, също милетчанка, която искаше да отмени стария атински ред жените да пазят гинекея — женското отделение в жилището. Лизандра, така се казваше жената, която се стараеше да привлече вниманието на Хиподам, беше типична атинянка — с прав нос, хубав бюст, с коси, леко отпуснати на челото, прикриващи ушите й, с кок, който бе привързан с розова копринена лента. Хитонът й с огненочервен цвят, лек и ефирен, откриваше великолепните й форми. Тя още не вземаше участие в разговорите за разлика от своите съседки, а гледаше замислено пред себе си. Може би присъствието на госта я смущаваше. А Хиподам вече не скриваше вниманието си към нея — наблюдаваше я, като да беше някакво същество, току-що слязло от Олимп и още не свикнало със земните обитатели. Това забеляза и Аспазия, която не преставаше да се усмихва и да разговаря с всички, без да бърза към онова, което истински я вълнуваше… Когато Перикъл видя, че гостите му вече не обръщат толкова внимание на блюдата, които непрестанно се подновяваха от робите, той сметна, че може да поведе предначертания разговор, и отново стана:
— Скъпи гости, приятели! Нашата Атина приема всички — онези, които идват тук и носят в сърцата си добри чувства, а в ума си таят мисли, които могат да облагородят и украсят нашата земя. И Атина може да им се отблагодари и душите ни бяха възрадвали този, който ни носи блага.
Всички разбраха какво искаше да каже домакинът, макар думите му да не посочваха от кого търсят отговор. Това долови и гостът, който стана и като се наклони леко към домакина, каза:
—  Любезни архонте, любезни атиняни! Аз виждам във вашето лице приветливия образ на богинята Атина, чието име носи вашият град и чиято слава и справедливост са известни надалече, на всички приятели и врагове — на тия, които я обичат, и на онези, които се страхуват от нея. Човек трябва да види този град със собствените си очи, за да може да разбере красотата и величието му. Но преди всичко пред храмовете и статуите, които са несравними, аз слагам благородството на обитателите на този град. Вие носите в сърцата си тази красота и приветливост, с която са известни Атина — богинята, и Атина — градът. Иначе откъде биха могли да се вземат това благородство и тази хубост, ако не идват от човеците? Атина е не само гордост на елинската мощ, но и извор на самата красота.
Той седна и задържа погледа си върху жената, която го беше очаровала и която може би беше непосредствена подбуда за тази му реч. На нейното лице се появи усмивка и погледът й, за първи път отправен към него, му благодареше за думите, събуждащи надежди и неочаквани радости.
—  Ние сме чували – – подзе архитект Каликрат, като се обърна към Хиподам, – че обосновавате мислите си в градоустройството философски, така да се каже, влагате в тях намерения, които се отнасят не само до сградите, улиците и кварталите, но обхващат и техните обитатели. Можете ли да ни кажете още нещо по това?
Погледите на всички се отправиха към милетчанина. Той се поколеба, но това бе само миг, защото домакинът го окуражи и прие поканата на своя знаменит колега:
—  Моят градоустройствен план би могъл да се приложи само на съвсем празен терен или на опожарен и напълно разрушен от неприятелите град. Защото приема като основно изискване цялостно разпределение на терена на правоъгълни квадрати с перпендикулярни улици, така че всички жилища да имат еднакъв вид и пространство, което от своя страна предполага и равенство на гражданите, равноправие в отношенията им едни към други, еднакви условия на живот, на свободни прояви и самоуправление на града държава. Това се изисква според мен не от човешката воля, а от хармонията, която царува между небесните сфери и тела във Вселената, в Космоса, от реда и съответствието, което съществува между съставните части на всяко органично цяло, каквото е човешкото тяло или песента и мелодията.
—  Как бихте обяснили това, така че да го разберем по-добре — запита Фидий, на когото кимна одобрително и стоящият до него архитект Мнесикъл.
—  Всички неща, забелязани от нашите очи, се формират по подобие на числата. Техните елементи са в хармония помежду си и тази хармония обединява противоречащите им съставни части, каквито са крайното, ограниченото, от една страна, и неопределеното и безкрайното, от друга. Хармония царува навсякъде. Благодарение на нея в света има ред и всяко нещо отговаря на необходимостта, която го е извикала Както хармонията в една мелодия се образува от редуването на различни звуци и тонове, разделени помежду си с интервали, но съставени и мелодични едни към други, както е и в света на небесните сфери, планети и звезди, така трябва да има хармония и ред между хората в едно общество, за да може то да съществува в щастие. Но какво говоря аз, тук е всеуважаваният по цяла Елада философ Анаксагор, който може да изрази по-добре тези неща.
Старият философ се размърда от софата си. Трябваше да вземе думата:
—  Това, дето съм казал вече, го знаете. Светът, който виждаме с очите си, е подреден от Ума, от Интелекта, той е безкраен и притежава мощ, независима от каквото и да е. Неговата роля се състои в това, да съчетае вечните елементи на нещата и да внесе ред помежду им. Така той прави да възникне от хаоса съвършената Вселена, Космосът, където царуват редът и хармонията.
—  Но хората не са като вещите и сградите? Те са променливи: днес ги вълнува едно, утре друго, сега мислят едно, после кой знае що. Как могат да се приведат в едно хармонично цяло различните неща? — обади се Иктин.
—  Хората . .. Хората наистина са променливи и тук е най-голямата трудност. Ние, архитектите, бихме построили лесно един град с правилни и равни квартали и жилища, но как бихме съгласували интересите на техните обитатели? И все пак мисля, че когато хората са равни в това, което притежават, както и в техните възможности на живот, те биха намерили по-лесно пътища за разбирателство помежду си, отколкото ако са неравни в притежанията си. В града държава съдиите и управляващите трябва да бъдат избирани от народа, а хората трябва да бъдат поощрявани, щом са успели да създадат нови неща — полезни за всички.
— Най-главното, изглежда, е това: да се дадат равни възможности на хората да живеят, като им се осигури препитание чрез полезен труд за обществото — добави Перикъл. — Атина дава пример. Ние осигуряваме на всички, които се трудят, препитание и живот, а едновременно се грижим за духа на хората. Строителството на нашия град, тържествените процесии, спортните състезания, угощенията на държавни разноски и всенародните зрелища заемат свободното ни време. Но най-главното е гражданите да знаят, че всичко, което се решава в нашия полис на пристанището и Акропола, става чрез съгласието на всички. Ето кое прави държавата ни силна и справедлива.
Домакинът даде знак, робите изчистиха трапезата от старите блюда и от остатъците и сложиха на тяхно място плодове и сладкиши. Духовете се развеселиха. От съседното помещение се разнесе музика от флейти и китари и при гостите нахлуха танцьорки, наметнати с диплодиони — открита от двете страни дреха, която при танците се обвиваше около тялото. След танца на девойките гостите станаха и всеки се опитваше да разкаже нещо занимателно на своята дама и да я разсмее — естествено, с помощта на изпитото вино. Музиката улесняваше тези усилия — беше мелодична и припевна, в унисон с настроението. Чувствуваше се онова повишено състояние на духа, което прави жестовете по-живи, усмивките неволни, а движенията — леки.
Хиподам се озова до Лизандра, която толкова време вече го гледаше и се учудваше на своята смелост, придошла от виното. Тя му се стори не така далечна и чужда, както отначало. Може би словата му бяха стопили боязливостта й и бяха спечелили сърцето й, но така или иначе, двамата бяха един до друг и можеха да си говорят, без да ги чуват другите, тъй като всички бяха заети със себе си.
Тя го погледна и за миг той зърна в очите й някаква светлинка, предвестник на щастието, което запали в душата му надеждата, че го беше разбрала, беше го почувствувала, както никое друго същество. Досега не бе изпитвал подобно чувство — толкова то бе чудно и необичайно. Нима не познаваше други красиви жени? В Милет, където възмъжа, бе срещал много, но нито една от тях не бе докосвала така сърцето му.
Домакинът, който в момента говореше с красивата Аспазия — неговата нежна съпруга, изглежда, беше забелязал всичко. Той споделяше задоволството си с нея, а тя също бе разбрала зараждащата се интимност между двамата. Те бяха вече сигурни, че Хиподам няма да напусне Атина. Тук той беше намерил убежище за сърцето си. Атина му бе станала наистина скъпа, а Перикъл беше осигурил архитект за пристанището Пирея, което възнамеряваше да преустрои отново по системата на Хиподам.
Такава беше истинската цел на стратега, още повече че той сам ценеше строителя на Милет като най-подготвен за такава гражданска, но и военна задача. Само Хиподам носеше в ума си цялата строителна наука на персийците и на майсторите от малоазиатското крайбрежие. Само той можеше да принуди камъка да стане послушен, както робите — гребци на корабите.

ТРУДНИЯТ ИДЕАЛ

За Хиподам започна нов живот. Това тържество при Перикъл беше началото. Залови се с реализиране на идеалите си. Те наистина бяха подхранвани от питагорейската философия. Но тя беше само първият тласък. Идеята за равенство и равноправие между гражданите бе взел от демократичните схващания на самия архонт на Атина.
Оттогава начена и личният му живот, защото хубавата Лизандра, жената, която сърцето му така неочаквано избра, беше станала негова съпруга. Градостроителят сви гнездо в града на богинята Атина и обичта го придружаваше навсякъде, където го отвеждаше съдбата.
Строителството на Пирея — пристанището на Атина, съединено с града чрез дългите крепостни стени, му отне две години. Това бяха години на усилен труд и на контакти с много хора. Нему бе възложено не само да планира и да ръководи построяването на новите квартали, на складовете и другите пристанищни заслони, но и да го направи достойна врата към града Атина — място на красотата, свободата и демокрацията.
Хиподам беше неуморим. Той работеше със сърцето си. Беше навсякъде: при стратега, при своите колеги — архитектите, които благоустрояваха Акропола, за консултации и разговори, както и в Пирея, където се строеше. И това не му тежеше. В къщи усмивката на съпругата му го отморяваше, потапяйки го в атмосфера на спокойствие.
Тогава той имаше навик да анализира своите усилия. Опитваше се да проумее човешките дела и човешката съдба, които не всякога му се виждаха в пълен унисон и хармония, както проповядваше философът Питагор. Да подреди сградите и улиците на строящия се град в хармонично цяло — това му се удаваше, но как би могъл да съчетае интересите и желанията на хората? Това беше по-трудно, защото сградите се редяха чрез човешките ръце от послушен — инертен материал, а хората, които населяваха тези сгради, бяха нещо друго. Те бяха живи същества и се движеха по своя воля и усмотрение! Как биха могли да се координират тези техни действия и желания, без да влизат в противоречия помежду си?
Защо първичната сила, която внасяше единство в разнообразието и ред в хаоса, не се намесваше и в живота на хората? Защо това единство, което се стремеше да обгърне неопределеното и безкрайното и го формираше в едно цяло, не се намесваше в света на човека и на обществото? Може би това ставаше, но много бавно и в един човешки живот не можеше да бъде забелязано.
Не беше ли почувствувал и той в себе си същия този стремеж, когато видя за пръв път в дома на архонта Перикъл своята Лизандра?
Наистина за преустройството на пристанището Пирея той имаше за образец новия Милет, изграден след разрушението на града от персите. Но там беше запазил един по-аристократичен начин на решение. Защото онази вътрешна част на града откъм морето бе построена в по-малки квадратчета като самостоятелни резиденции на аристократите и заможните граждани на Милет, а по-големите квадрати, вън от тази зона, отделена с пазара, стадиона и театъра — бяха общи за останалите жители на средно заможните и по-бедни слоеве на населението. Хиподам искаше да изправи тази неправда тук и се постара да устрои така Пирея, че да няма разлика нито в площта, нито в реда на отделните квадратчета, както и в размерите на правоъгълните площи. В това той имаше подкрепата на Перикъл, който също се стараеше да осигури на всички граждани равни възможности и равни условия за живот. Това обаче бе невъзможно. Хората се различаваха по богатство и еднаквите парцели се обитаваха от различен брой жители.
Върху освободения терен, по съборените стари постройки се прокарваха правите, перпендикулярни една на друга улици, разсичащи пространството на досущ еднакви правоъгълни квартали. Всички бяха доволни. Хората се усмихваха на този чародеец приветливо, защото той умееше не само да предразполага към себе си, но и да печели сърцата и душите. Сякаш съперничеството и неприязънта, които се ширеха между гражданите, изчезнаха и на тяхно място се възцари дружелюбието. Нали всички разполагаха с подобни сгради и домове, нали на всички работата бе общественополезна и получаваха възнаграждение, с което можеха да устроят живота си? Ето че еднаквите възможности прекратяваха омразата и раждаха разбирателството.
А в Атина за хора зачитаха не само атиняните, а и метените — пришълците от други земи и от други градове на Елада и от по-далечните страни. Тук дори и робите не приличаха на онези нещастни свои събратя от Пелопонес, където всеки имаше право да ги бие и да върши с тях каквото си ще. Защото там те бяха безправни. Докато в Атина техният труд се ценеше и се възнаграждаваше по-добре, а това водеше и до зачитането им. Разликата между робите в Атина и свободните бедни занаятчии и селяни не беше голяма. И едните, и другите се уважаваха за положения труд, който републиката заплащаше справедливо, и никой не изискваше от тях унизително подчинение. Това произтичаше от правата па демоса, който можа да извоюва не само за себе си, а и другите онеправдани слоеве. Някои от тези роби заместваха своите господари в стопанството им. Много от тях живееха добре и дори онези, конто вършеха домашната работа, се чувстваха закриляни от господарите си.
След две години на усилено строителство Пирея беше изградена. Сега Перикъл предложи на своя градостроител, от когото бе доволен, да проектира издигането и на град Турии — колония на Атина в Южна Италия, на брега на Тиренския залив, върху развалините на разрушения град Сибарис.
След кратко колебание Хиподам прие. Той не взе обаче семейството със себе си, защото не искаше да рискува и да излага близките си на неудобства. Това стана на 84-та Олимпиада, втората година от нея. Нови две години преминаха в труд и напрежение. И тук той приложи своята система на планиране. Възможността да реализира още веднъж своите проекти и идеи тук беше по-голяма, отколкото в Пирея, защото строеше на чист терен. Като съобрази планировката с местността, той я осъществи така, че включи в нея всички особености и неравности, използвайки терасовидния начин на разпределение, като го разнообрази с „живи орнаменти“ от храстовидни дървесни залесявания.
Завършил благоустрояването на Турии, Хиподам се завърна в Атина, очакван и посрещнат с нетърпение от близките, приятелите и семейството си. А то се бе увеличило. Двама малчугани го гледаха с очите на майката и тичаха с неговите нозе. Беше доволен от съдбата, отредена му от боговете. Беше доволен от работата си, от любовта на своята съпруга, от верността на приятелите си, от привързаността на децата и сякаш нищо не затъмняваше настроението на градостроителя. А все пак някои съмнения и тревоги се промъкваха понякога най-неочаквано в сърцето му и го караха да се замисля отново върху несигурността и непостоянството на човешката съдба.
Хармонията и съгласуването — тези неща се намираха трудно в човешкия живот. Защото не навсякъде те можеха да се открият. Ето, нима политическите събития, които възникваха от съперничеството между Атина и Спарта, не заплашваха да разрушат изведнъж онова, което се строеше така бавно и с такива усилия от атинския демос под ръководството на Перикъл? От друга страна, провокациите на аристократите, които използваха някои недоволства, не преставаха. Те обвиняваха стратега и неговите близки в злоупотреба на средствата, събирани от съюзените с Атина градове държавици.
Това вече показваше несигурната основа на човешката съгласуваност и хармония в обществото. Може би мирът в обществото е само едно кратко примирие между противостоящите помежду си сили, преди да се хвърлят в братоубийствена борба? Може би? Но човек не трябва да стои със скръстени ръце. Всеки трябва да отстоява, да се съпротивява на разрушителните сили, идващи откъдето и да е! Иначе би трябвало да се обрече на пасивност и да живее за себе си?! Но не, това беше невъзможно!
В Атина отдавна бяха нашумели едни нови философи, които наричаха себе си „софисти“. Те проповядваха идеята, че човекът е мярка на всички неща. Но от това извеждаха какво ли не. Те преподаваха уроци на богатите атиняни срещу голямо възнаграждение и учеха младите хора не толкова на мъдрост, колкото на сръчност: да оборват противниците си и да доказват всичко, което поискат. Така те развращаваха младежта и се явяваха защитници и адвокати на всички възможни и невъзможни идеи и положения. Те учеха повече на изкуството да се спори и убеждава без оглед на това, къде е истината. Те внасяха несигурност в старите възгледи, а нови не търсеха. И чрез тази несигурност сякаш се стремяха да оправдаят себе си.
После дойде войната, последвана от чумата, която изсипа много беди върху щастливите преди атиняни. И така отново припомни за несигурността на човешката съдба. Хората издигаха ръце към боговете за помощ, но боговете, както винаги, бяха безмълвни от високия Олимп и техните ваяния на Акропола също не даваха вид, че чуват молбите и че виждат бедните хора. Никой не можеше да прозре намеренията им. Едни казваха, че хората са се самозабравили, че са се уподобили на зверове и сега ще трябва да приемат и техните животински нрави. Но не можеха ли боговете да подпомогнат онези, които се бяха отдалечили от човешките пътеки?
Най-суеверните измежду атиняните си припомниха, че старият философ — Анаксагор — изказваше съмнение в съществуването на боговете, и решиха, за да се очисти градът от неверници, да бъде осъден. Анаксагор беше принуден да напусне Атина на стари години и да потърси убежище в Лампсак. Но и това не помогна.
Нещастията все повече се сипеха върху главите на атиняните. Ежбите и борбите между полисите вече им бяха омръзнали и мирът дойде, но и той не бе спокоен. Никеевският мир завари Атина омаломощена и обезсилена, едва се държеше обаче на краката си и победителката Спарта. И мирът се оказа не толкова траен. Беше прекъснат от нова война и сега като че ли войната и мирът се редуваха, за да не оставят време на хората да живеят, както преди …
А годините вече се бяха умножили за Хиподам. Синовете му — пораснали. Лизандра не беше вече онази чаровна млада жена, макар все още в погледа и осанката й да личеше миналата красота. За да се отдалечи от нови беди, Хиподам прие предложението от родосчани да благоустрои град Родос на едноименния остров. Той замина заедно със семейството си в този отдалечен южен край. Трябваше да забрави загубата на толкова приятели и близки, с които бе живял и споделял най-щастливите дни на атинската демокрация, която вече беше обезкръвена.
Там, под южното небе, той се надяваше да намери най-после спокойствие и истински мир. Нали човек, като се бори, трябва да има надеждата, че ще вкуси от онова блаженство, с което ни мамят боговете, но което, изглежда, те пазят повече за себе си, а на хората са отредили лъжливите дарове на Пандора или несигурната Надежда, която ги мами напред, за да преминат по-лесно земните си дни.
Така през 93-та олимпиада, първата година от нея, Хиподам замина за Родос.
Дали този неуморим мечтател и прозорлив сградостроител е намерил в Родос жадувания от него мир и спокойствие? Не е останал нито един ред, който да свидетелства. Знаем само, че градът е бил преустроен и за няколко години станал по-хубав от Милет и Турии, че и от Пирея — пристанището на Атина.

Разбери повече за БГ Наука:

***