Тодор Богданов – Характерът на човека е неговата съдба

Автор: Красимир Григоров
Завеждащ отдел „Възраждане”, РИМ – Враца

 

Името на Тодор Богданов е малко познато дори за специалистите по история на Врачанския край. След ранната му и при това трагична смърт, нашумяла особено в жълтия печат през началото на 1903 г., прахът на забравата се наслоява трайно върху неговото име.
Роден е през октомври 1875 г. във Враца в средно заможно семейство. Брат му – Мито Богданов е между първите врачански печатари още през втората половина на XIX век и открил своя печатница и книжарница. Тодор е ученик на Васил Кънчов и Иван Ст. Андрейчин. Едва осемнадесетгодишен се ориентира към учителското поприще. През есента на 1896 г. заминава за Швейцария и шест семестъра следва литература във Филосоския факултет на Бернския университет. В Берн се среща с врачанина Димитър Бешовишки – студент по право, а негов състудент е Антон Страшимиров. Там са и неговите стари приятели от детството – Никола Савов и Никола Динов.

Трагичната новина за разединената Ботйова чета и необичайно разпространената за първи път вест за войводата с дългата брада, заточен в Диарбекир, както и старателно разменената кореспонденция с близките, поставят на изпитание волята и надеждата му.
Завръщайки се през 1900 г. във Враца, той е пръв между създателите на врачанското туристическо дружество. За Десетата годишнина от Освобождението, Захари Стоянов, придружен от Панайот Хитов и Димитър Тодоров – Димитрото се опитват да разгадаят топонимията, упоменавайки лобното място на самия връх Вола.
На 3 септември 1899 г. врачанските туристи, предвождани от Стефанаки Савов се ориентират погрешно към съседната падина Дълга. Описанието на излета е пряко документирано от Тодор Богданов.


РЕКЛАМА:

***

 

Врачанските „стамболовисти” заклеймяват остро политическия си противник Стефанаки Савов, а това провокира Тодор Богданов да се раздаде докрай за 25- та годишнина от подвига на Ботевата чета. За пръв път традиционните чествания на Милин камък са сменени с излизане във Врачанския балкан, а на Околчица е положен основния камък за издигане паметник на този връх. Стефанаки Савов и Спас Соколов дълго бродят с вещи лица за да установят точните позиции на Ботевата чета. Подписан е и надлежно оформен акт с безспорната констатация, че воеводата Хр. Ботйов е загинал на връх Камарата на не точно установено място, а Паметникът следва да се издигне на Околчица, за да насочва българите към мястото на епопеята.

 

 

Двама са авторите, отразяващи това знаменателно събитие—Харалан Николов, кореспондент на в. „България” и Тодор Богданов за сп. „Родина” под заглавие „ Едно народно тържество / 25 – годишният юбилей на Христо Ботйов във Враца /.
По повод голямото тържество във Врачанския балкан, братът на Тодор – печатарят Мито Богданов издава специален вестник „Христо Ботйов”, а преобладаващата част от статиите, между които „Двадесети май” и очерка „Но аз го видях…”, са на брат му Тодор. През 1901 г. все в тая връзка излиза и първия врачански граждански вестник „Извор”, където Тодор е съавтор с Никола Савов и новия му пилотен проект – вестник „Веслец”.
Междувременно младият врачанин е сред най – ревностните поддръжници на идеята за издигане на паметник на Околчица. За да осъществи своя патриотичен замисъл, той го подчинява на нещо още по – висше, духовната връзка с актрисата Роза Попова, съвременничка на първите наши театрали от началото на миналия век – Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Васил Кирков и др. В историята на българския театър, името и е записано със златни букви. Това , което остава тайна е, че през 1902 г., тя гастролира и на Врачанската сцена на читалище „Развитие” в театралното представление на „Медея” от Ернест Легуве в изпълнение на главната роля. Поканата идва именно от младия врачанин Тодор Богданов, а постановката е с благотворителна цел, като набраните средства от посетителите, са насочени изцяло за строителството на паметник на Хр. Ботйов и неговата чета на Околчица.

 

 

Тодор не крие отявлените си чувства. Роза и Тодор стават интимно близки. Между тях пламва бурна, страстна и умопомрачаваща любов. Тодор е докрай отдаден и на двете си увлечения, идейната страст да реализира проекта си за изграждане на паметник на Ботйов и на страстния си огън в душата , който неистово го кара да последва Роза в столицата.
Изявява се също като преводач, превеждайки за трупата на „Сълза и смях” комедията „Журналисти“ от Густав Фрайтаг, което е най-значимото произведение на автора. В постановката участват Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Роза Попова, Стоян Попов (съпруг на Роза Попова), Васил Кирков. Това произведение създава близки контакти между Роза Попова и Тодор Богданов, които по-късно се задълбочават. Съпругът й Стоян Попов е много по-възрастен от нея и е известен като детски писател. Свързва ги най-вече любовта им към театъра и поезията, дори през пролетта на 1902 г. издават съвместно една стихосбирка, която впечатлява с много скръб и меланхолия.
Подобна е и тематиката на стиховете в разказите на Тодор Богданов. Двамата си разменят писма, в които към него тя се обръща с Тео, а той я нарича Сърнето, подарява му за спомен кичур от своите коси, вързан със синя панделка, той иска тя да се омъжи за него, но майка му и дума не дава това да стане. За нея Роза е „карагьозчийка“, омъжена жена, все пак синът й е завършил образование в чужбина, владее чужди езици и може да има по-добро бъдеще. Тодор Богданов не може да си представи живота без нея, дори заплашва майка си, че ще завърши живота си трагично.
На заветния 28 януари 1903 г. Тодор Богданов взема своя револвер, писмата на Роза и няколко техни снимки, нейната рокля, кичура коси и придружен от скулптора Андрей Николов, негов съгражданин и съквартирант, се отправя по ул. „Патриарх Евтимий“. Там, където живее Роза, на № 121, има малка кръчма, пият по половин ока вино, по улицата виждат Стоян Попов, който със свой приятел е тръгнал нанякъде. Като отминават, Тодор Богданов става и се отправя към дома на Роза Попова. Провеждат кратък разговор. Тодор Богданов изважда револвера и стреля, първо в Роза, а след това го насочва към себе си. За щастие актрисата е само ранена, а Богданов – смъртно.

 

Поетът, който величаеше Ботйов като свой кумир и силно обичаше своята любима, е погребан в Софийските гробища в алеята за самоубийци в присъствието на свои близки. В предсмъртното си писмо е искал това да стане на държавни разноски – в протест срещу своите родители, които били против любовта му с Роза. Уви……такава е съдбата на поетите – първо ги убиват, а после ги четат! Говори се, че любовта е сляпа. А аз бих добавил Съдбата се страхува от храбрите, а потиска страхливите!

 


Европейска нощ на учените 2022 г.: