В едно сиво-златно утро през тази година Ермилио Сукасер, златотърсач, седеше на бял пластмасов стол с купчина документи и химикалка в ръка. Очите му любопитно обхождаха голямата стая, където група учени провеждаха тестове с неговите колеги. Един от златотърсачите бе карал колело, задъхвайки се силно, с прикрепени към гърдите му електроди. Друг бе свалил мръсния си пуловер и бе легнал върху дървено легло, покрито с одеяла – един европейски изследовател притискаше някакъв инструмент към врата му, докато се взираше в лаптопа си.
След това беше ред на Сукасер – той вече бе подписал формуляр за съгласие и бе попълнил дълъг въпросник относно здравето си, живота си, работата, семейството и навиците си на пиене, пушене и дъвчене на кока. „С нетърпение го очаквам“, каза той.
Учените, водени от физиолога и планински любител Самюел Вергес от френската агенция за биомедицински изследвания INSERM, базирана в Гренобъл, бяха създали импровизирана лаборатория тук, в най-високо разположеното населено място в света, на 5100 метра надморска височина в югоизточен Перу, където процъфтяваше златодобивът. Приблизително между 50 000 до 70 000 души живеят тук при ужасяващи условия и с надеждата да станат богати. В Ла Ринконада няма течаща вода, канализация и място за събиране на отпадъците. Районът е силно замърсен с живак, използван за извличане на златото. Работата в нерегламентираните мини е разрушителна за здравето и много опасна. Злоупотребата с алкохол, проституцията и насилието са често срещани. Ниските температури и интензивното ултравиолетово излъчване допълнително утежняват картината.
Miners on top of the city after work.
Най-характерната черта на Ла Ринконада обаче, тази, която е привлякла учените тук, е разреденият въздух. Всеки дъх, който поемате на това място, съдържа половин пъти по-малко кислород, отколкото на брега на морето. Постоянният недостиг на кислород може да причини синдром, наречен хронична планинска болест (ХПБ), чийто отличителен белег е прекомерното разпространение на червените кръвни клетки. Симптомите включват замаяност, главоболие, звънтене в ушите, проблеми със съня, задух, сърцебиене, умора и цианоза, която кара устните, венците и дланите да посиняват. В дългосрочен план ХПБ може да доведе до сърдечна недостатъчност и смърт. Състоянието няма лечение, освен преселване на по-ниска надморска височина, въпреки че някои от пораженията върху организма дори в този случай остават до живот.
ХПБ представлява непосредствена заплаха за здравето на приблизително 140 милиона души по света, които живеят над 2500 метра надморска височина. В Ла Пас, столицата на Боливия, разположена на 3600 метра, приблизително 6% до 8% от жителите – или до 63 000 души – страдат от този синдром. В някои градове в Перу цифрата достига 20%. Ла Ринконада е световната столица на ХПБ; изследователите изчисляват, че поне един от четирима нейни жители страда от това заболяване.
„В Перу това е подценявана болест, въпреки факта, че една трета от населението живее на височина над 2500 метра“, казва Франсиско Вилафуерте от университета Кайетано Ередия в Лима, който изучава ХПБ, но не е участвал в проучването в Ла Ринконада.
„Лечението може да доведе до огромна промяна тук, както и на други места”, коментира Вергес. Но за да бъде това възможно, изследователите трябва да научат повече за болестта и защо това е проблем само при някои хора, какви гени са замесени и как те са били оформени в хода на човешката еволюция. „По-задълбоченото разбиране на ХПБ може да помогне на пациенти със сърдечно-съдови заболявания, които също страдат от липса на кислород”, твърди кардиологът Джанфранко Парати от Италианския институт по ауксология в Милано, чиято колежка Елиза Пергер участва в изследването.
За да отговори на тези въпроси, през февруари екипът на INSERM пренася научно оборудване на стойност 500 000 евро по кален път за 12-дневна мисия. Планът е да се сравнят 35 мъже, страдащи от ХПБ, всичките обитатели на високопланински места, с 20 здрави жители от селището, както и с други здрави хора, живеещи на по-ниски височини. Усилията са безпрецедентни в научно и логистично отношение. Перу има дълга история на изследванията на ХПБ – Карлос Монге Медрано, перуански лекар, за първи път описва болестта още през 1925 г. Но повечето учени работят в Серо де Паско, миньорски град в Централните Анди на значително по-малка надморска височина, 4300 метра. И никой досега не бе правил проучване на котата на Ла Ринконада.
Сукасер чува за изследването по местното радио. Той е един от стотиците жители, които идват в импровизираната лаборатория – в разрушена сграда, собственост на минна кооперация – с надеждата да се запишат. Ако бъде избран, той ще бъде подложен на няколко дни тестове, включително кръвен анализ и циркулация на кръвта; белите дробове, сърцето и мозъка; както и как тялото му реагира по време на упражнения и сън.
Сукасер подобно и на останалите се надява да получи медицински преглед и може би лечение. Ла Ринконада разполага само с една здравна клиника, която не може да обхване нарастващото население. „Коленете ме болят и са подути“, казва 42-годишният златотърсач. „Не мога да сляза по склоновете нито да се изкача по стълбите. Надявам се лекарите да ми помогнат.“
Изключете снабдяването с кислород на човешкия организъм само за няколко минути и резултатът е необратимо мозъчно увреждане, а след това и смърт. Но при понижаване нивото на кислорода ние съумяваме забележително добре да се справим, поне в краткосрочен план. Живеещите в ниското, които се изкачват на 2500 метра или по-високо, често развиват остра планинска болест, включително главоболие и гадене. Затова много перуански хотели предоставят кислород на туристите. Но симптомите започват да се изчистват след ден или два. Тялото се адаптира, като произвежда голям брой допълнителни червени кръвни клетки, които пренасят кислород, прикрепен към хемоглобина, към органите и тъканите.
При дълго пребиваване на голяма надморска височина обаче става по-сложно. Много жители на ниските надморски височини срещат трудности да увеличат кислорода, необходим за ежедневните им дейности. Възпроизводството е особено трудно – проблем, с който се сблъскват испанците при колонизирането на Андите. При бременни жени хипоксията често води до прееклампсия, което може да застраши както майката, така и бебето, също и до преждевременно раждане и ниско тегло на новороденото.
Населението, което обитава високите планини в продължение на стотици поколения, се справя далеч по-добре. Жителите на Андите живеят на голяма надморска височина от 15 000 години или повече и подобно на жителите на Тибетското плато и високопланинските райони на Източна Африка са еволюирали, за да се справят с хипоксията чрез сложни физиологични промени. През последното десетилетие учените определиха няколко гени, които са в основата на тези адаптации. Те се развиват независимо в трите групи – в Андите ключова роля за адаптацията има повишеният хемоглобин, който дава възможност на кръвта да се насища с повече кислород. При някои хора обаче нивото се повишава неконтролируемо с размножението на червените кръвни клетки и това води до ХПБ.
Този излишък от червени кръвни клетки сгъстява кръвта, напрягайки кръвоносната система до такава степен, че при някои индивиди е почти невъзможно вземането на серумни проби. Кръвоносните съдове, които се разширяват при необходимост, в тези случаи са постоянно разширени. Кръвното налягане в белите дробове често се повишава. Сърцето се преуморява.
Други групи високопланинци са адаптирани към малкото кислород без да повишават значително хемоглобина си и не страдат толкова много от ХПБ. Тибетците, например, се справят основно с поемането на по-дълбоки вдишвания. Изследване от 1998 г. отчита едва 1,2 % заболеваемост от ХПБ при тибетците, живеещи на голяма надморска височина. В малкото проучвания, направени в етиопските планини пък, изследователите не са открили ХПБ. За разлика от тях, едно проучване в Серо де Паско показва разпространение от 15 % при мъжете на възраст 30-39 години и 33 % при тези между 50 и 59 години.
Няма доказано лечение за болестта. Флеботомията или кръвопускането е едно средство, практикувано в Перу. То облекчава симптомите за няколко месеца, но процедурата е тромава и допълнително лишава тялото от кислород, което би могло, напротив, да стимулира по-бързото производство на червени кръвни клетки.
Изпробвани са и няколко лекарства. Едното, ацетазоламид, се използва и при остра планинска болест. Смята се, че действа чрез подкисляване на кръвта като по този начин стимулира дишането. В две тествания в Серо де Паско лекарството е понижило съдържанието на хемоглобин в кръвта и е повишило насищането с кислород. Но дори и най-обширното изследване, публикувано през 2008 г., обхваща едва 34 души и продължава само 6 месеца. Дали дългосрочните ползи надвишават страничните ефекти не е ясно.
Ла Ринконада се намира на 2,5 часа път с кола от Хулиака, транзитен хъб в Перу с население 250 000 души на 3825 метра височина. Превозът с миниван оттам до Ла Ринконада се таксува 5 долара след като хората и багажът запълнят всяко свободно пространство в него.
Иван Ханко, перуански лекар и член на изследователския екип, за първи път предприема това пътуване през 2007 г., докато още е студент по медицина в близкия град Пуно, туристическа дестинация на езерото Титикака. С по-голям интерес към изследванията отколкото към клиничната работа, той е привлечен от проучването на височинната болест, но по това време не знае почти нищо за Ла Ринконада.
Вървейки по оживената главна улица тук, Ханко отбелязва, че ХПБ е много по-сериозен проблем, на това място, отколкото в Пуно, на 1300 метра по-ниско. „Навсякъде виждах червени очи, лилави устни и ръце “, спомня си той. Започва да прави чести пътувания, първо веднъж месечно, а по-късно на два месеца, за да предлага на жителите медицински съвети и щателно да записва техните оплаквания. В резултат на това създава уникална дългосрочна база данни за заболяването, която включва повече от 1500 души.
Самюел Вергес също прави редица изследвания. През 2015 г. той е част от експедиция в Тибет, която отвежда 15 низинци на височина 5000 метра за десет дни, за да проучи дългосрочните ефекти на хипоксията.
Двамата изследователи правят съвместно проучване в Ла Ринконада, за което изключително много спомагат връзките и доверието, което Ханко е изградил през годините. Вергес намира спонсори, включително компания за планинско облекло, която предоставя екипировка на екипа.
Сукасер е от местната индианска общност аймара, коренното население на Перу, Боливия и северната част на Чили. Тъй като неговите предци са живели на голяма надморска височина в продължение на много поколения, вероятно и той носи генетични черти, които му помагат да се приспособи за живот на подобно място. И все пак, оказва се, еволюцията не е подготвила Сукасер за живот в Ла Ринконада. При първоначалното тестване резултатите му за ХПБ са положителни и той се съгласява да участва в изследването. В продължение на няколко дни се подлага на тестовете, които понякога траят часове наред. В едно от изследванията той вдишва малко количество въглероден оксид, токсичен газ, който се свързва с хемоглобина, за да измери общото му количество в кръвта. В друго лежи търпеливо на дясната си страна, докато Стефан Дутрельо, френски кардиолог, му прави ехокардиография. При изследването на съня му откриват сънна апнея – често срещано явление при хипоксия.
Ла Ринконада се оказва голямо изпитание и за изследователския екип. Учените също страдат от хипоксия, с всички симптоми на задух, изтощение и проблеми с концентрацията. Вергес спи лошо, и се задъхва по много пъти на нощ. По улиците се носи зловеща смрад – смесица от човешки отпадъци и старо олио за пържене, прилична храна е трудно да се намери. Обикновено изследователите се оттеглят в хотела си към 20:00 ч., когато улиците се изпразват, а баровете се пълнят и Ла Ринконада се превръща в опасно място.
Вергес се надява, че получените резултати от изследванията в крайна сметка ще доведат до лечение на ХПБ. Междувременно, той и Ханко се надяват да убедят повече студенти по медицина в Перу да посетят Ла Ринконада, благотворителни организации като „Фармацевти без граници” да се включат с помощ в снабдяването с медикаменти, а собствениците на мината да вземат по-сериозни мерки за здравето на работниците си. „Това проучване според мен е началото на дългосрочен ангажимент“, заключава Вергес.
Пет месеца след напускането на Ла Ринконада, екипът на Вергес представя някои стряскащи предварителни резултати от проучването си. В сравнение с 20 перуанци, живеещи на морското равнище, и други 20 обитаващи места на 3800 метра надморска височина, златотърсачите от Ла Ринконада показват колосални количества хемоглобин в кръвта си. Някои имат над 2 килограма, което са най-високите стойности, отчитани някога, според Вергес. (За сравнение обитаващите низинни места като Лима имат средно по 747 грама.) Но противно на очакванията масата на хемоглобина не е значително по-висока при мъжете с ХПБ, отколкото при тези без.
Един фактор, който корелира с ХПБ обаче, е гъстотата на кръвта – хората с по-гъста кръв са по-склонни да страдат от синдрома. Взети заедно, тези две открития са причина Вергес да предполага, че при някои хора физичните свойства на техните червени клетки намаляват вискозитета на кръвта и риска от ХПБ. Това предстои да се изследва в следващо проучване.
Екипът отчита също белодробно кръвно налягане, което при здрави хора е около 15 милиметра живак докато при страдащите от ХПБ се повишава до около 30 по време на почивка и до 50 по време на физическо натоварване. „Това са луди стойности“, твърди Вергес. „Трудно е да си представиш как капилярите в белите дробове могат да понасят такъв натиск.“
Електрокардиографията показва, че такова високо налягане засяга неимоверно сърцето – дясната камера, която изпомпва кръв към белите дробове през белодробната артерия, се разширява и стената й се уплътнява. „Следващият въпрос е какви дългосрочни ефекти има това върху сърцето“, казва Вергес. Екипът все още анализира редица други данни, включително тези на генетиката и епигенетиката. Но Вергес вече планира ново пътуване до Ла Ринконада през февруари 2020 г.
Превод: Елена Страхилова
