Направи дарение на училище!

Автор: Аспарух Илиев

Резюме:

Статията проследява жизнения път на големия ислямски пълководец – Саладин, както и изграждането на неговия исторически образ от съвременниците му, от по-късните историци, поети и художници. Тя започва с разглеждане на лидерството, като основно качество (и събирателно от няколко личностни компонента) за влияние върху големи маси от хора, както и за надграждане на природно заложените у човека първични нужди и инстинкти. Саладин, като един типичен лидер, поставя ясна цел пред себе си и пред ислямския свят – обединяване на мюсюлманите и обща борба против християнските нашественици. Обръща се внимание и на политическата действителност в този момент (средата и края на XII век) – състоянието на страните от Близкия изток, културния подем в Западна Европа, който продължава и през следващите векове, както и раздвижването на турските племена под знамената на Селджуците. Не е подминат и образът на Нур ад-Дин, който изиграва съществена роля в живота и във военно-политическата кариера на Саладин. Именно Нур ад-Дин дава възможност на своя главнокомандващ да разгърне потенциала си в египетската кампания и да се утвърди като един от най-способните генерали в Ориента. В самия финал на статията Саладин е разгледан и от религиозна гледна точка – като свещен образ, чиято пропаганда, наложена от неговите съвременници-хронисти, цели затвърждаване на ролята му като легитимен владетел, одобрен от самия Аллах.

Ключови думи: Саладин, ислям, мюсюлмани, султан, шиизъм, сунизъм, лидерство, история, Нур ад-Дин, Абасиди, Аюбиди, Фатимиди, религия, джихад, кръстоносни походи, халиф, Йерусалим, Сирия, Египет, Арабия, Алепо, Дамаск, Мосул

Разбери повече за БГ Наука:

***

Безспорно лидерството е онова качество, което кара света да се върти. Да, любовта определено прави този път по-лек, но тя е по-скоро акт на сближаване между отделните индивиди, отколкото способ за влияние.

Лидерството е свойство, което има общ, публичен характер с богата история. Лидерството тласка хората да се движат, да градят и да се кооперират помежду си масово, понякога дори и глобално.

Лидерството може да задвижва процеси, подбуждано от добри и лоши намерения. Ако се абстрахираме от подбудите и резултатите, може да определим лидерите като хора, които оставят имената си в историята.

Притежавайки тезите на историческия детерминизъм, романът на Лев Толстой „Война и мир” предлага известно становище по случая. Толстой пита: „Защо по времето на Наполеоновите войни милиони хора загърбват собствените си интереси и чувства и кръстосват Европа, избивайки своите събратя?“. „Войната”, отговаря той, „трябва да се случва, просто защото трябва да се случва.” Цялата предишна история води до този извод. За лидерите Толстой казва: „Те са като етикетите, които дават име и значение на съдържанието, но подобно на тях, имат най-малка реална връзка с това съдържание”. Колкото е по-велик един лидер, „толкова по-очевидни са неизбежността и предопределението на всяко негово действие”. „Лидерът”, казва Толстой, „е роб на историята.”

Детерминизмът приема множество форми. Марксизмът е детерминизъм на класата. Нацизмът е детерминизъм на расата. Но идеята за мъже и жени, роби на историята, контрира най-дълбоките човешки инстинкти. Твърдият детерминизъм премахва идеята за човешка свобода – дързостта на свободния избор, който лежи в основите на всяко наше действие, на всяка изречена дума, на всяка мисъл. Той премахва идеята за отговорност, след като тя е открито несправедлива – да награждаваш или наказваш хора за действия, които са далеч отвъд техния контрол. Никой не може да живее съобразно което и да е вероизповедание.

Марксистката гледна точка доказва това чрез своята податливост към така наречения „култ към личността.”

Историята отказва да приеме идеята, че индивидуалностите нямат определена историческа тежест. Какво лице щеше да има светът днес, ако колата на Марио Констасино бе убила Уинстън Чърчил през 1931 г.; ако куршумът, изстрелян от Джузепе Зангара, беше поразил фатално Франклин Рузвелт през 1933 г.; ако Ленин бе умрял от тиф през 1985 г., а Хитлер – загинал на западния фронт през 1916 г.?

За добро или за лошо, индивидуалностите приемат историческа, интерхуманна тежест. По този повод философът Уилям Джеймс пише: „Човечеството е съставено от основна маса, която следва стъпките на големите и малките изобретатели, виновниците за общия прогрес”.

Според Джеймс лидерството е предмет на действие. Лидерите управляват и водят чрез слово и действие. Но те не могат да влияят сами по себе си. Лидерите са ехо на ритъма на съответното време, продукт от компоненти, съответстващи на технологичното ниво, общото социално поведение и средното глобално интелектуално ниво на възприятие. Дали Колумб е щял да отплава на запад и да достигне Америка, ако генуезците преди това не бяха изобретили корабите карака, какъвто е и неговия „Санта Мария”? Могъл ли е Айнщайн да дефинира специалната и общата теория на относителността, ако зад гърба си не е имал изградения физичен фундамент от умове като Нютон, Джейкс Максуел, Майкъл Фарадей и Густав Кирхоф? Какъв лидер щеше да бъде Наполеон, ако френското население не бе узряло за Великата френска революция?

Лидерите са продукт на своето време. Те са тук, защото обществото има нужда от тях.

В „Бунтът на масите”, Хосе Ортега-и-Гасет говори за нуждата на обществото от лидерство. В този свой труд, Гасет изгражда ясна социална перцепция, която намира отражение и в по-късните му разработки. Той определя човека като „недостатъчно същество, неподготвено да живее по природните закони, задължено да заема неприродно място в природата”. За сметка на това, той притежава едно ясно изразено метафизическо предопределение, способност да си въобразява, да изгражда мислени контури и образи, като една „машина за потенциализиране на битието.” Тази способност на човека да създава свои алтернативни светове чрез съпоставяне на реалността, по-точно на моментното възприятие на околната среда, с вътрешните индивидуални потребности и изградени когнитивни особености, го превръща в „интересно животно” (Ницше). Човекът винаги е неудовлетворен, „ненаситен”, готов да погледне към следващото стъпало, след като вече е стъпил на желаното.

В този ред на мисли, лидерът е типичен, най-показатален пример за човешкото. Той олицетворява в най-пълен смисъл представата на човек за човека. Няма друг известен организъм, който да търси доминация над природата. Защото крайната цел на човешката метапотребност е именно това – тотална доминация над вселената. Според Макс Шелер природата влага в човека биологични потребности. Но като реформира самата природа, човекът отстранява условията, предизвикващи тези потребности. Така той се издига над органичното, над „автоматизацията” на биологичните и небиологични процеси.

Ако крайната цел на човешкия разум е именно тоталната доминация, то основният проблем за достигане до нея е издигането на индивида над основната маса – достигане на лидерство (доминация).

Великата революция на модерните времена е революцията на равенството. Френският философ Алексис дьо Токвил определя двата варианта за всеобщо равенство: „Да бъдат дадени еднакви права на всички хора или никой да няма никакви права.” Няма средно положение между това всички да бъдат самостоятелни и един човек да властва над останалите. Според Токвил, стремежът към общочовешко равенство може да доведе единствено до крайно тоталитарно положение, изразяващо се в абсолютизъм.

Когато фигурата на лидера се разглежда като концепция за стремеж към доминация и абсолютизъм, могат да се изтъкнат различните вреди и ползи от лидерството, както за самия индивид, така и за засегнатите от него маси. Това е така, защото лидерът е тласкан от подбуди, които са формирани в съзнанието му от външни процеси и фактори. Саладин, великият обединител на ислямския свят от XII век, е типичен пример за субект с лидерски стремежи. Неговата цел е да създаде общ фронт срещу християнските нашественици, като концентрира основните сили на ислямския свят в своите ръце. Той вижда себе си като копие на източната култура, което трябва да бъде запратено от ръцете на мюсюлманите към туптящото сърце на европейците. Но в стремежа си към реализиране на тази идея, Саладин допуска множество грешки. Докато изгражда своята империя, той отделя много повече време в битки срещу мюсюлманите, отколкото срещу западните рицари. Дали целта е оправдана, или загубите, след щателна равносметка, ще се окажат по-големи от дивидентите? И колко мащабно трябва да се погледне на въпроса, за да се направи един окончателен извод? Ако обърнем внимание на днешното положение на ислямския свят, вероятно ще стигнем до извода, че Саладин се е провалил, или най-малкото действията му са се оказали неоправдани. Вътрешнополитическата криза в голям брой от ислямските държави и непрекъснатите терористични атентати говорят ясно за силната дестабилизация в Близкия изток.

Можел ли е Саладин да предвиди това?

Но ако погледнем малко по-локално, чисто темпорално и географски концентрирано?

С обединяването на Фатимидския халифат, Централна Северна Африка и Сирия, Саладин успява да създаде мощна коалиция срещу християнските държави, които се появяват в района век по-рано. С възкачването му като султан в Египет, се поставя началото на династията на Аюбидите, която ще управлява тези земи близо век, докато не бъде сменена през 1250 г. от мамелюците. Налице е една приемственост, макар и насилствена, между отделните управленски династии (Фатимиди, Аюбиди, мамелюци, османски турци), която спомага за запазването на определените при египетските халифи граници (от Либия на запад до Средна Западна Арабия на юг и Анатолия на север).

Едва с навлизането в колониалната епоха, това териториално статукво ще бъде променено. Мащабите на колонизационния процес са толкова значителни, че по никакъв начин не могат да бъдат предвидени от една-единствена личност, и граничат в политико-исторически план с момент на сингулярност. Тоест, може да разглеждаме следствията от делата на Саладин именно до началото на този нов период в човешката история. И тези следствия, определено довеждат до положителни оценки за цялостното управление на египетския султан.

Нищо в Европа не може да се сравни с угнетяващата, неумолима жега през лятото в Палестина. Натоварени с тежки мечове, бойни брадви и копия, покрити с лъскави метални брони, войниците се влачат през каменистата безплодна земя, подминавайки жълтокафеникави селища и прашни градове. Всяка капка пот, която пада изпод конусовидните шлемове на клетниците, прави жаждата им още по-мъчителна. Сухотата в гърлата може да се сравни единствено с болката в пулсиращите им глави. Тези мъже са дошли от далечна Западна Европа, за да се бият в името на своя бог. Техният религиозен стремеж гори подобно на земята под краката им.

Йерусалим изглежда като мираж в своя мистичен блясък. Високите дървета, цветните градини, белите сгради, проблясват пред замрежените погледи на войниците, сред вълните от жега и пясъчен повей.

Тези мъже са кръстоносци. Християнски бойци. Те вървят със седмици към Йерусалим, не за да се порадват на ориенталската му красота, а за да срутят стените му и да изтребят мюсюлманите, които са превзели града в името на Аллах.

На 15 юли 1099 г., въпреки дъжда от стрели и пламтящия катран, изливащи се върху главите им, кръстоносците успяват да разгромят войските на исляма и да нахлуят в Свещения град. След като Христос преминава през масивните стени, кръстоносците започват поголовна сеч. Един християнски войн с гордост описва как гази до коленете в кръв, докато посича бягащите мюсюлмани.

Говори се, че кръстоносците избиват повече от 10 хиляди души в това клане. Мюсюлмани и евреи…

Не след дълго битката приключва. Йерусалим е спасен от сянката на исляма.

Раната, която нанасят християните на мюсюлманския свят в този момент, няма да се затвори близо век. Кръстоносците заварват неподготвени местните народи, разединени от вътрешни конфликти. Трябва да изминат повече от осемдесет години, за да може един човек да обедини поданиците на Аллах и да насочи техния гняв към европейците.

Този човек са казва Салах ал-Дин Юсуф ибн Аюб, познат в Европа като Саладин.

Арабската цивилизация помни много велики пълководци, прославили из целия свят народите поклонници на Аллах. Но името на Саладин като че ли изпъква най-ярко сред тях.

Освободител на Йерусалим, защитник на исляма, Саладин е една от малкото личности на мюсюлманската история наред с Мухаммед, Селим III и Харун ар-Рашид, чието име достига до християнския свят, запазвайки своята сила и до днес.

Образът на този енигматичен владетел е забулен в мистерия, като подробни сведения от съвременниците му могат да дадат предимно арабските автори, които възхваляват неговите деяния, но „забравят“ да споменат за интересния му произход. Интересен, защото Саладин произхожда от стар кюрдски род, твърде далеч в етно-генетично отношение от арабските племена, които стоят най-високо в стълбата на ислямските народи.

Името му блести из томовете исторически сведения за кръстоносните походи, което му придава допълнителен, рицарски блясък. Приписват му се и типични за мюсюлманите качества като смелост, търпение, щедрост и гостоприемство. През Просвещението, както пише Ан-Мари Еде в своята книга „Саладин“, Волтер и Лесинг го описват като просветен, толерантен и отворен към всички религии владетел.

Първата биография на Саладин написана в западния свят, едва през XVIII век, е дело на французина Луи-Франсоа Марен. Малко след това, Франция губи интерес към източния владетел, а последният мащабен труд за неговия живот излиза в страната преди повече от петдесет години. В много от документите личността на Саладин е идеализирана, което затруднява изследванията и хвърля сянка върху много факти, известни още от времето на битките за Йерусалим. Един от неговите възхвалители, Ибн ал-Асир, пояснява, че Саладин „трябва да послужи като пример за идните поколения“, докато в други текстове, създадени от врагове на владетеля (представители на династията на Зенгидите от Мосул, както и християните от латинските държави), името му бива умишлено очернено.

Представата, която имаме за Саладин, е тясно свързана с източниците, разказващи за него. Трима от най-приближените му хора – египтянин с палестински произход (Ал Фадил), иранец (Имад ад-Дин ал-Исфахани) и иракчанин (Баха ад-Дин Ибн Шаддад), са оставили най-значимите свидетелства за неговия живот и управление. И тримата автори играят съществена роля като действащи лица на политическата и религиозна сцена, като успяват и да повлияят пряко на поведението на владетеля.

През 1187 г., петдесет годишен, на върха на славата си, Саладин успява да превземе Йерусалим и да върне този свещен град в ръцете на исляма. Образът на този мъж, изграден през вековете, все пак е неистински, лъжлив, тъй като войната срещу християните невинаги е била фундамента на неговите действия. Докато е млад, Саладин с нищо не подсказва, че един ден ще властва над толкова обширни територии – от делата на Нил до Горна Месопотамия, и че ще се превърне в символ на борбата срещу латинските държави.

Роден е през 1137 г. в град Такрит (Северен Ирак), управляван от баща му, под контрола на Селджуците. Саладин има шанса да постъпи на служба при могъщите по това време султани на Иран и Ирак, но поредица от събития предопределя друго в един военно-политически контекст.

Светът, в който живее Саладин, е в разгара на бурни етнически и политико-географски промени. От средата на X век, в Предна Азия господстват две мощни държавни образувания – Абасидският халифат със столица Багдад (чиито обширни територии обхващат земите между р. Инд на изток до Средиземно море на запад) и държавата на Фатимидите със седалище град Кайро (обхващаща земите от централна Северна Африка до Сирия и Южна Арабия). Враждата между двете мюсюлмански империи идва от факта, че техните владетели твърдят, че са законните наследници на Мохамед и че притежават политическата и духовна власт над ислямския свят. Халифът в Багдад произлиза от рода на чичото на Пророка – Ал Аббас, докато халифът на Кайро – от рода на Али, братовчед на Мохамед и съпруг на дъщеря му Фатима.

Някъде през първите десетилетия на XI век, от североизток нахлуват многобройните племена на турците, предвождани от клана на Селджуците. Те бързо си проправят път до Западен Иран, като успяват да установят силен авторитет сред местните мюсюлмански владетели. Абасидският халиф ги приветства в своята столица, като привлича турските принцове на своя страна, с идеята да ги използва срещу бившия роб Басасири, който подкрепен от шиитските емири, почти успява да вземе властта на халифата в свои ръце. Халифът и турците успяват да се справят с враговете и връщат отново сунизма като официално мюсюлманско вероизповедание. Халифът дава султански титли на турските принцове и по този начин цялата държава на Абасидите преминава под военната власт на селджуците, освободена от влиянието на шиитските емири, а политическата власт продължава да се намира в ръцете на халифа. Така картата на тази част от Азия съществено се променя – Селджукският султанат заменя стария халифат, а на изток държавата на Газнавидите (откъснала се от вече залязлата Саманидска империя) налага все по-силно ислямската религия сред народите от Индийския субконтинент. Кюрдските племена започват да се разселват към Северна Сирия и Иран. Още през IX век, огузките турци навлизат в сирийско-палестинската зона, като дори достигат Египет. При завладяването на Близкия изток от династията на Селджуците броят им значително нараства, което поставя начало на своеобразна политическа и военна хегемония на турските племена в района.

През целия си живот Саладин трябва да се съобразява с традициите на всички тези народи и държави. Това е предопределено още от раждането му, с избора на неговите имена и тези на братята му, както пише Ан-Мари Еде: персийски за по-големите (Шаханшах и Тураншах), арабски за самия него и за Ал Адил (Юсуф и Мухаммед) и турски за останалите (Тугтегин и Бури).

Когато селджукските турци пристигат в южните части на Предна Азия заварват една политическа система, основаваща се на дълга ислямско-персийска традиция, според която един-единствен владетел (халиф, шахиншах) държи абсолютната власт. От своя страна, турците идват със собствените си традиции от Централна Азия, територия, за която е характерна родово-племенната управленска система. С установяването им в тази част на континента, се налага и новото разпределение на завзетите територии. Държавата на турците се разкъсва на отделни апанажи (големи поземлени владения), които само на теория се намират под властта на султана, а в действителност са независими. Когато през 1098 г. християнските рицари пристигат в този регион, срещу тях се изправят множество съперничещи си емирства, които не се поколебават и за миг да се възползват от противопоставянето между Фатимидите и Селджуците. Поради тази причина, войските на Запада успяват с лекота да се настанят в Ориента и последователно да основат Едеското графство, Антиохийското княжество, Йерусалимското кралство и Триаполитанското графство.

През 1137 г., когато се ражда Саладин, Селджукският султанат е разделен между върховния султан Санджар и неговия племенник Масуд. Първият контролира източните земи, докато вторият е концентрирал властта си върху територията на днешен Ирак. Малко след раждането на Саладин, баща му Аюб и неговия чичо Ширкух постъпват на служба при емир Зенги, който управлява Мосул и Алепо вече повече от десет години. В този момент Сирия, от която Зенги държи голяма част, е разпокъсана. В Дамаск управлява малка турска династия, която няколкократно успява да отблъсне домогванията на Зенги. Все пак, през 1138 г., той успява да откъсне части от прилежащите му територии, като получава Хомс в централната част на Сирия, благодарение на женитбата си с майката на принца на Дамаск. През 1139 г. завзема Баалбек, който предава на Аюб – бащата на Саладин.

В същото време, Египет е разтърсван от вътрешнополитически свади, подклаждани от враждата между халиф Ал Амир и везир Ал Афдал. Вторият е убит по поръчка на халифа от сектата на низаритите, известни и като асасини (те често играят ролята на наемници на управниците, желаещи да се отърват от неудобен противник). През 1128 г. наследникът на Ал Афдал е екзекутиран, а през 1130 г. самият халиф става жертва на низаритите. През 1154 г. халиф Ал Зафир бива убит от своя везир, а неговите наследници – всичките до един деца, се превръщат в играчки на следващите везири.

В такава неспокойна политико-религиозна обстановка европейците градят своите латински държави. Благодарение на Илгази, турски емир, през 1118 г. мюсюлманите отбелязват и своята първа победа над кръстоносците от Първия кръстоносен поход. Това дава кураж на силите на исляма, които макар и разединени политически, успяват да намерят сили и да се обединят срещу общия противник.

Процесите, които настъпват в Сирия, вследствие пристигането на кръстоносците, заварват неподготвени халифите и султаните, твърде заети да враждуват помежду си. Нито Дамаск, нито който и да е друг сирийски град не е достатъчно силен, за да се противопостави на християнските нашественици. Заради заплахата, която представлява в този момент емир Зенги, Дамаск решава да се обърне за помощ към франките. Зенги е изтласкан от рицарите и е принуден да обърне взора си на изток и североизток, където целостта на земите му е застрашена от враждебно настроеният емират на турската династия на Артукидите, разположен в Северна Месопотамия. Артукидите са в приятелски отношения с Едеското графство (нова християнска държава), което автоматично ги противопоставя на Зенги. Последният се възползва от факта, че граф Жослен отсъства от Едеса и се отправя с армията си към града. Завладяването на Едеса от Зенги бележи важен обрат в отношенията между франките и мюсюлманите. Местните владетели осъзнават, че притежават силата да отблъснат християнските войски и да си върнат загубените територии.

След като през 1146 г. Зенги умира, на престола сяда неговия син – Нур ад-Дин (1146-1174), който изиграва съществена роля във военните подвизи на Саладин. Именно Нур ад-Дин започва засилена пропаганда за връщането на Йерусалим в ръцете на мюсюлманите. През 1148 г. войските на Втория кръстоносен поход обсаждат Дамаск. Нур ад-Дин издебва франките в Антиохия, и през юни 1149 г. успява да ги разгроми, като в самата битка пада убит принц Реймон, а главата му е изпратена като трофей на халифа в Багдад. Продължавайки по инерция, Нур ад-Дин завзема франкските владения на изток от река Оронт, като по този начин окончателно разкъсва Едеското графство.

На върха на своята слава, Нур ад-Дин решава, че за да бъде джихадът ефективен, ислямският свят трябва да се обедини. Нито конфликтите, които го противопоставят толкова години на франките, нито враждебността на императора на Източната римска империя, нито заплахите на селджукския владетел на Румелийския султанат, успяват да сломят решителността му да обедини Сирия и Египет. Тази идея е основната сила, която го води през последните десет години от управлението му, и която ще бъде осъществена под командването на офицерите му – Ширкух и Саладин.

Саладин е роден през 532 г. по хиджра (1137 г.). В същата година, баща му Аюб, както и неговия брат Ширкух, са принудени от емир Бихруз да напуснат Такрит заедно с целите си семейства. По това време Саладин има двама по-големи братя – Шаханшах и Тураншах. Семейството се установява в Мосул, където не остава дълго. През 1139 г. Зенги поверява управлението на Баалбек на Аюб. Саладин прекарва първите си години именно в този малък град, известен с древните руини и с красивите си градини.

През 1146 г., когато Саладин е едва на девет, Зенги пада убит от франките. Емирът на Дамаск се възползва от настъпилото объркване и обсажда Баалбек. Градът притежава масивни защитни стени, но Аюб не може да разчита на помощ нито от Мосул, нито от Алепо, където Нур ад-Дин е зает да се сражава с християните. Аюб се предава и като награда получава земи на военна концесия, както и територии в околностите на Дамаск. Саладин израства в самото сърце на арабската цивилизация – Дамаск, старата столица на Омеядите, земното съответствие на небесния рай.

За разлика от Аюб, Ширкух няма собствени владения и избира да остане верен на династията на Зенги, като отива при Нур ад-Дин. Бързо се отличава с военните си качества и новият му господар му поверява командването на армията. Получава и градовете Палмира и Рахба, а след втория си поход в Египет – графство Хомс в Централна Сирия. Въпреки че двамата братя поемат по различни пътища, те запазват добри взаимоотношения.

На петнадесетгодишна възраст Саладин се отделя от баща си и заминава при Ширкух, който го представя на Нур ад-Дин в Алепо. Тук трябва да се изтъкне влиянието, което има чичото върху развитието на Саладин. Ако сдържаността, милосърдието и дипломацията приема от своя баща, то бойния дух, стратегическото мислене и агресията, Саладин взима от Ширкух. Именно около последния, се заформя и ядрото на бъдещата армия на Саладин – освободените роби-мамелюци, с които Ширкух успява да си спечели бойна слава.

Саладин преминава през добра военна подготовка. Говори свободно арабски, кюрдски и персийски. Интересува се от историята и културата на арабите, както и от породите и родословията на конете им.

Всичко това помага на Саладин да започне своята военна практика през 1164 г., когато е изпратен от Нур ад-Дин на поход в Египет. Халифатът на Фатимидите е разтърсван, както вече стана ясно, от вътрешни кризи. Европейците също тормозят бреговите гранични земи, като дори успяват да превземат Аскалон през 1153 г.

През всички векове от зараждането на човешката цивилизация, Египет играе важна роля в цялостното стопанско и културно развитие на хората. Страната на Фатимидите се намира на кръстопътя между Индийския океан, Средиземно и Червено море. През нея преминава пълноводната река Нил, чието корито е заобиколено от плодородни земи.

През 1163 г. сваленият везир Шауар моли Нур-ад Дин за помощ в борбата му срещу друг египетски емир. В тази ситуация, Нур ад-Дин вижда възможност за прекратяване господството на фатимидската династия и завладяване на ресурсите на халифата. Богатството на Египет би подсилило войските му срещу армиите на европейците.

Първият от трите походa в Египет не донася особена слава на Саладин. След като в борбата между египетските везири се намесват армиите на Нур ад-Дин и франките, конфликтът се превръща от вътрешнополитически в международен. Въпреки това, крайният резултат не носи дивиденти на Ширкух и Саладин. Те помагат на везир Шауар да си върне властта и поемат обратно към Сирия с войските си.

През 1167 г. Нур ад-Дин организира втори поход в Египет, след като Шауар се отмята от обещанието си и загърбва съюза със Сирия, обръщайки се към християнските сили. В битката при Ашмунайн, на 19 март 1167 г., Саладин и Ширкух разбиват обединените франкско-египетски войски. Победите не спират дотук. Ширкух продължава завоевателния поход и превзема Александрия. Християнските сили бързо се реорганизират и заедно със своите съюзници обсаждат града. Ширкух успява да се договори за примирие с вражеските пълководци. Споразумението, обаче, не е уважено от египетския везир, който заповядва да бъдат избити хората, поддръжници на сирийските войски, намиращи се в Александрия. Саладин се обръща към владетеля на Йерусалимското кралство – Амори с молба да окаже натиск върху Шауар. Преди да напуснат Египет, франките задължават местните владетели да им плащат годишен данък и оставят в Кайро свой управител и гарнизон, които да контролират града.

Третият египетски поход започва в края на 1168 г. Християнските рицари виждат слабостта на Египет и вероятността за съюза му със Сирия, което ги тласка към нова експанзия в земите около Нил. На 13 ноември същата година европейците обсаждат Кайро. Шауар се обръща за помощ към Нур ад-Дин, който изпраща двамата си верни генерали – Ширкух и Саладин. Докато армията им пътува към Египет, крал Амори взима няколко хиляди пленници и поема обратно към владенията си. Ширкух влиза в опожарения Кайро, като през това време Шауар пада мъртъв, вероятно убит от войните на Саладин. Фатимидският халиф Ал Адид обявява Ширкух за нов велик везир, с което се поставя началото на династията на Аюбидите.

Ширкух умира малко след като приема титлата „везир“. Погребан е в Кайро, а по-късно, зачитайки неговото предсмъртно желание, близките му го преместват в свещения град Ал Медина.

За нов везир е избран младия Саладин, който успява да се пребори за тази чест с турския емир Айн ад-Дауля ал-Яруки. С това започва големият възход на бъдещия защитник на исляма. На 26 март 1169 г., публично в двореца на халифа, е прочетена официалната грамота, подписана от сирийските емири, с която Саладин е издигнат във везир. Той е наречен Ал Малик ан-Насир – „Кралят който предоставя помощта си“.

Така Саладин изпада в неудобно положение – реално с приемането на титлата той се отделя от приятелския кръг на Нур ад-Дин, с чиято благословия се е ползвал до този момент. От друга страна, положението на сирийските войски в Египет е неясно. Местното сунитско население не гледа с добро око на дошлите от изток шиити, които освен религиозно, се различават и чисто етнически. Фатимидите, които са с арабски произход, изпитват безпокойство от турските и кюрдските емири, дошли с войската на Саладин. Реалната власт в Египет, в този момент, се намира именно в тези пришълци.

Напрежението ескалира в „негърския бунт“ от 1169 г., който е потушен от Саладин. Малко по-късно, франките решават да потърсят реванш срещу сирийските войски. На 25 октомври те обсаждат Дамиет. Саладин изпраща племенника си Таки ад- Дин и вуйчо си Ал Харими, катo сам той остава в Кайро, за да предпази града при необходимост. Моли Нур ад-Дин за помощ – той изпраща подкрепления и същевременно организира втори фронт срещу християните в Сирия.

На следващия месец крал Амори вдига обсадата, съобразявайки се с изтощените си войници. Войските, които Нур ад-Дин изпраща в Египет остават там в подкрепа на Саладин, въпреки силните протести от страна на халифа.

През следващата година Аюб, бащата на Саладин, пристига в Египет, изпратен от владетеля на Дамаск. Посрещнат е с почести, организирана е и лична аудиенция с фатимидския халиф. Саладин му дава като икта градовете Александрия и Дамиет, както и западната част на делтата на Нил.

В началото на декември 1170 г. Саладин решава да атакува християнските крепости по границата между Йерусалимското кралство и Египет, който служат за отправна точка на франкските войски. Първите обсадени градове са Дарум и Газа, разположени на юг от палестинския бряг. Обсадата е неуспешна и войските се завръщат обратно в Кайро на 22 декември. Веднага след това се подготвя нов поход, този път насочен към Айла, на север от залива Акаба. На 31 декември същата година Саладин превзема града и отваря пътя на мюсюлманите към свещените градове Мека и Ал Медина. За по-малко от две години, Саладин успява да премахне противниците си в египетската армия, отблъсква франките от египетските земи и осигурява безопасността на връзките между Кайро и Дамаск. Въпреки натиска от страна на Нур ад-Дин да се възстанови сунитската хутба, Саладин продължава да проправя пътя си до едноличната власт в Египет. С помощта на местните юристи, той си осигурява правната възможност да свали фатимидския халиф. На 13 септември 1171 г., след тежко боледуване, халиф Ал Адид умира. Три години по-късно, по време на подготовката на поход срещу Египет, след влошаване на здравето, умира и покровителят на Саладин – Нур ад-Дин.

Непосредствено след смъртта на Нур ад-Дин, мюсюлманите са силно объркани. Различни емири, наследници на големия владетел, правят опити да се домогнат до овакантения трон. Саладин не може веднага да се намеси в тази борба, тъй като крал Уилям II Сицилиански акостира с войската си в Александрия. Той бързо разбива сицилианския флот и се насочва към Сирия със сравнително малка армия. На 28 октомври влиза в Дамаск. На 28 декември пада и Хама. В навечерието на новата година Саладин обсажда Алепо. В писмо до багдадския халиф, Саладин предявява искането си да притежава Сирия, добавяйки я към египетския султанат. На 13 април 1175 г. Саладин се изправя срещу войските на Зенгидите, наследници на Нур ад-Дин. Той разбива своя враг, като проявява великодушие и отказва да ги преследва.

Сключено е споразумение между абасидския халиф и Саладин. На последният са отстъпени големи територии в Сирия, както и всички градове до Хама. Разкривайки, обаче, ново предателство, Саладин подновява военните действия, този път срещу управниците на Алепо и Мосул. На 22 април 1176 г., в битката при Тал ас-Султан, Саладин побеждава Зенгидите. Сирия пада в ръцете му. Той поставя брат си Тураншах за свой наместник и сключва брак с вдовицата на Нур ад-Дин, дъщеря на буридския емир на Дамаск. На 2 октомври 1176 г. Саладин пристига в Кайро. За по-малко от две години той успява да завладее голяма част от Сирия и принуждава дори абасидския халиф да признае властта му.

Между 1181 г. и 1185 г. Саладин извършва множество рейдове из Северна Сирия, в опит да наложи властта си там. През 1186 г., увлечен в завоевателните си походи в Месопотамия, той се разболява тежко. Тръгват слухове за неговата смърт. След като успява да стъпи на краката си след известно време, Саладин решава, че на източния фронт на неговия султанат всичко е спокойно. От идването си на власт до този момент, той отделя два пъти повече време, за да воюва срещу мюсюлмани, забравяйки за първоначалната идея за обединяване на Ориента срещу християните.

През XII век районът между Александрия и Триполи, наричан от средновековните автори „страната на Барка“, играе роля на буферна зона между Египет и империята на Алмохадите, контролирана от арабски и берберски племена. С помощта на своя племенник Таки ад-Дин и мамелюка Каракуш ал-Армани, Саладин разпростира властта си до днешен Тунис, изтласквайки силите на Алмохадите на запад към днешен Алжир.

Обширната територия, която заема държавата на Саладин, не може да остане за дълго време стабилна. Простираща се от Тунис до Месопотамия, и от Сирия до Южна Арабия, тази страна постепенно започва да бъде разтърсвана от своеволята на отделните емири, които привидно се подчиняват на волята на султана. Саладин знае, че в този момент няма как да задържи властта над толкова мащабна територия и концентрира всичките си сили срещу един-единствен град – Йерусалим.

След като Рейнал де Шатийон, великият магистър на Ордена на темплиерите, нарушава сключеното примирие между рицари и мюсюлмани, Саладин решава да ликвидира Йерусалимското кралство. Християнската държава е заобиколена от могъщите империи на селджукските турци и Аюбидите, които господстват над тези географски ширини.

През 1187 г. Саладин се отправя към важния град Тиверия и го обсажда с многобройна войска (приблизително двадесет хиляди бойци). Срещу него се изправят едва две хиляди души, предвождани от крал Гуидо Лузинян. Западният владетел не се вслушва в думите на граф Раймон Триполитански и изпраща войската в пустинята, където ордата на Саладин се чувства в свои води. Християнските рицари са разгромени край Хатин. Успяват да избягат единствено Раймон Триполитански и барон Ибелин с малоброен конен отряд. Пленени са както Гуидо Лузинян, така и Рейнал де Шатийон. Вторият е екзекутиран, според достигналите до нас сведения, лично от Саладин заради глупостта и безразсъдството, които проявява християнинът по време на сраженията.

Самият крал е освободен срещу обещанието повече да не предизвиква арабския пълководец. Тази проява на милост от страна на Саладин е начин да прикрие истинските си намерения. На 20 септември 1190 г. той се появява пред стените на Свещения град. Превесът на силите е в негова полза и в началото на октомври градът се предава. Заветната цел е достигната. Саладин връща Йерусалим в ръцете на Аллах и по този начин затвърждава авторитета на своята фигура в региона.

От цялото Йерусалимско кралство, единствено град Тир остава под влиянието на кръстоносците. Именно там акостират корабите на рицарите от Третия кръстоносен поход, предвождани от крал Ричард „Лъвското сърце“. За кратко време и с множество бързи победи, английският владетел успява да завземе градовете Акра, Аскелон, Арсуф и др. След битката при Арсуф, Саладин предлага мир на Ричард. На 2 септември 1192 г. мирният договор е подписан. На християните им е разрешено да пътуват свободно до Божите земи, като под техен контрол остават малко на брой области, най-вече по средиземноморското крайбрежие.

След малко повече от половин година (4 март 1193 г.), Саладин издъхва в Дамаск, а владенията му са поделени между синовете и брат му – Ал Адил. Според легендата, в държавната хазна няма достатъчно злато за погребението му, тъй като преди това Саладин го раздава на своите поданици. При вестта за неговата кончина, християнските владетели остават опечалени, осъзнавайки че от този свят си отива един благороден рицар, макар и друговерец.

Създавайки свой личностен религиозен фундамент, чрез богословското си образование, Саладин умело координира своята политическа кореспонденция с различните владетели, били те християни или мюсюлмани. Неслучайно точно неговото име навлиза на запад като синоним на събирателен образ на всички добродетели на исляма. Историческите извори от тази епоха съхраняват жив споменът за редица случки от живота на Саладин, които разкриват пред очите на модерния човек образът на една комплексна и същевременно мистериозна и харизматична личност. Именно чрез концентрирането на всички тези добродетели в неговия образ, султанът на Египет успява да се превърне в литературен герой, в източен рицар, изпълнен с достойнство и чест.

В западната литература Саладин е представен като баснословно богат владетел от ислямския свят, както се вижда и в италианската пародийна поема „Свежа и най-ароматна роза”. Легендите за неговото богатство и за великолепните дворци покрай Нил възбуждат въображението на християнските поети. През XIX век Пиетро Фанфани издава под своя редакция „Разкази за старите рицари” (както пише Даниела Янева в своята разработка „Образът на Саладин в средновековната италианска литература“), като отбелязва че сборникът е създаден през XIII век и е значително по-ранен от “Novellino”.

Йоханес Леман, журналист и писател, определя Саладин като доминантна фигура за своята епоха. Той посочва, че няма нито една друга християнска личност, която да може да си съперничи с египетския султан по харизматичност и популярност. До подобен извод достига и френският историк Рене Грусе, който слага на колене самата история пред рицарския образ на Саладин.

Интересно е да се отбележи, че някои съвременни учени разглеждат управлението на Саладин като време, подготвило почвата за така нареченият джихад – свещената война, антипод на християнските Кръстоносни походи. Германският професор Каспар Елм вижда в царуването на кюрдския султан основите на един многовековен и многомащабен процес, който продължава и днес – християнската експанзия на изток и трайното установяване на християнски княжества и кралства по източните брегове на Средиземно море. От този момент нататък, ислямът престава да вижда Европа като ловно поле, като непокорена територия. Християнството става заплаха, враг, който трябва да бъде унищожен. Мнозина ще се възпротивят, посочвайки мощната арабска експанзия между VII и X век., когато великият халифат върлува безпрецедентно из половин Европа, Централна и Северна Африка, Сирия, Анатолия, Ирак, Иран и западните предели на Индийския субконтинент.

Тук, обаче, има една съществена разлика. До средата на VIII век мнозина от християните виждат в исляма просто една разновидност, едно отклонение от тяхната вяра. Мюсюлманите са възприемани като привърженици на добре развита секта, произхождаща от аврамистичната религия на Христос. Затова, когато арабите нахлуват в християнския свят и започват да завладяват една след друга западните държави, завареното население лесно приема тяхната вяра, въпреки че през този период не се наблюдава особено засилване на религиозна нетърпимост от страна на ислямските завоеватели.

От друга страна, през XII век Европа вече е претърпяла феодално и икономическо преструктуриране. Културното „ковчеже” се измества от изток на запад. Византийската империя, която до този момент е съхранявала християнската култура в нейния най-чист и ранен вид, вече не притежава силите да се защитава от напиращите от изток номадски племена, прекланящи се пред Аллах. Възход търпят държави като Германското кралство (превърнало се по-късно в приемник на залязлата Западна Римска империя), Унгарското кралство, Франция, Англия, както и италианските градове-републики, в които ще се зароди Ренесанса.

Тази нова Европа гледа на исляма като на натрапник, който трябва да бъде прогонен. Римската църква вижда в лицето на това религиозно противоборство възможност да наложи властта си на изток и да привлече на своя страна православните страни. Папата осъзнава огромната заплаха, която представлява ислямската религия. Целта на кръстоносните походи, която винаги е била повод за дебати, вероятно е била преждевременно изтласкване на мюсюлманите навътре в Азия, преди отново да са успели да достигнат вътрешните части на Европа. Това, разбира се, е дълъг процес, който за малко не стига до провал (през 1529 г. ордите на Османската империя обсаждат Виена), като в крайна сметка християнството и исляма продължават да контактуват с явно недоверие.

Ако трябва да търсим най-значимия успех на тази средновековна личност, то със сигурност може да поставим най-високо изграденият от Саладин образ, който сам налага за себе си и който остава плътен и до днес. Въпреки „завоите“, които неговите приближени и съвременници правят, относно доизграждането на същия този образ, Саладин, чрез самите си действия, успява да спечели симпатиите на историята. Причините за това „идеализиране“ от неговите съвременници и единоверци, вероятно се крият в опитите да бъде легитимирана присвоената от него власт от 1186 г. до края на царуването му. Саладин е справедлив, милостив и щедър, той прощава на врага, награждава приятелите и помага на изпадналите в беда. Тези определения не са просто ласкателства, а способ за издигане на една личност до религиозните мащаби на „свят човек“ (Ан-Мари Еде). Това бива подсилено от реалните му победи, които се появяват в момент на слабост на ислямския свят. Подвизите на Саладин, добре описаните лични качества и начина, по който се сдобива със султанската титла, превръщат обикновената личност в полубог от ранга на Александър Македонски, Гилгамеш, Атила и др.

При представянето на Саладин религиозният фактор остава от основно значение. Може би заради това Саладин много по-често е сравняван с предхождащите го духовни водачи, отколкото с военачалници и пълководци. Той е мечът на исляма, който трябва да посече чуждоверците, дошли да завладеят земите на Аллах. Негова е отговорността да насочва омразата на мюсюлманите против външните врагове и да наказва онези, които не зачитат божествената воля.

Именно поради тази причина, името на Саладин ще продължи да блести със златен оттенък сред редовете на историята и ще бъде модел за идеален владетел.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ЕДЕ, АН-Мари. Саладин, Рива. 2012. София

КЕНЕДИ, Хю. Големите арабски завоевания. Рива, 2007. София

DAVENPORT, John. Ancient World Leaders: Saladin The Great. Chelsea House Publishers, 2003

NICOLLE, David. Saladin and the Saracens. Reed International Books Ltd. 1986

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!