Геометрията като художествен език на една религия

Геометрията като художествен език на една религия

Автор: д-р Величка Минкова

Ислямската религия не изключвала развитието на науката и научната мисъл, знанието се считало за една от предпо­став­ките на истинската вяра и затова се насърчавало. От втората половина на VІІІ век до края на ІХ век, арабските научни разработки били в основата на знанието за света. Ролята на исляма в съхранението, предаването и развитието на науката е значима.

Усиленото превеждане на научни текстове започва по времето на абасидския халиф Абу Джафар ал – Мансур ( 754 – 775 г. ), който изпраща пратеници във Византия с цел преводи на научни текстове, като по този начин наред с много ценни научни постижения арабите се сдобиват и с копия на Евклидовите трудове. Геометрията се оказва завладяваща не само теоретично, не само в рамките на математическите закономерности, но и чрез красотата на визуалните построения. Тя е „красива наука” не само за ума, но и за сетивата намерила визуален израз в ислямското декоративно изкуство.

РЕКЛАМА:

***

Интересът на мюсюлманите към хадисите на Пророка, в които се разказва за поощряване на любознателността е една от първопричините за развитие на науката в ислямския свят. По времето на халиф Мамун Аббасид е създаден „Дом на мъдро­стта”, който функционира едновременно като академия и център за преводи, обсерватория и богата библиотека, институция изиграла важна роля за развитие на арабската наука.

Разнородният етнически състав на ислямското общество е първопричината за многообразието от архитектурни форми и стилове. Първите мюсюлмански архитекти използват методите и художествените елементи на страните, от които произхождат – Византия, Иран, Сирия, Египет и Индия, но постепенно заимства­ни­те елементи са съгласувани с целите на общото вероизпо­ве­дание.

 „В мюсюлманските страни възниква своеобразен архи­тек­турен „език”. За негова основа служи единната вяра и цивилизация, както и географското, климатичното и културното разноо­бра­зие.” (Буркхард 2000 : 132)

Архитектурната традиция на мюсюлманския град отразява единството и обвързаността на архитектурата на джамията, медре­сето, двореца и дома както и последователността на пространствата в тях. Архитектурната самоличност се форми­ра от отношенията възникнали между отделните архитектурни елемен­ти, в същото време тези връзки са подчинени на взаимодействието между различните култури и разнообразните строител­ни методи.

„Кой би могъл да каже, че в исляма не съществува хармония между вярата и изкуството? Най-бляскавата проява на съчета­нието между вяра и изкуство е джамията. Богът на Исляма, Всевишният Аллах е не само Милостив и Мъдър, но и Красив. Именно затова, както казват суфите, Той е ценител на красотата и изя­щест­вото. Ако погледнем някоя от старите джамии ще разберем, че тези величествени постройки дарени на Господ, не само символизират светостта и духовната чистота, но и от историческа гледна точка представляват своеобразни галерии на ислямското изкуство.” (Зарринкуб 2007 : 133)

Джамиите символи на ислямския религиозен свят се строят като места за богослужение и обучение, среда за емоционално извисяване и за интелектуално вдъхновение. Към джамията се изграждат имарети, където болни и бедни нами­рат храна и подслон. Видът на ритуалната функция определя визията на джамиите и води до подразделянето им на празнични, петъчни и квартални. Празничните ( наричани „мусала” или „на­маз­гях” ) се разполагат извън селищата, притежават несложен план – една стена с михраб или голям двор с портици. Местата за молитва от този вид започват да се строят в самото начало на исляма. Наричани са празнични, защото и до днес по традиция на двата големи мюсюлмански празници Курбан байрам и Рамазан там се чете молитвата.

Друга важна сграда за мюсюлманите в средновековното селище е медресето ( училището ). През Х век е разрабо­тена официална концепция за медресетата, според която към тях често функционират библиотеки съхраняващи религиозна литера­тура и преводи на чуждестранни трудове. Според мюсюл­маните божественото не се поддава на разгадаване, но светът може да бъде предмет на изучаване.

Най-типичният елемент на джамията, превърнал се във визуален символ на ислямската религия е минарето. Първите мина­рета са построени в Египет, Палестина и Сирия. Пророкът Мухаммед не признавал нито огъня, нито тръбата като знак за начало на молитвата, така призивът – „езан” наложил създаването на високите съоръжения. Счита се, че като архи­тек­турна форма, те водят началото си от средновековните кули, разположени по пътищата на керваните. По-късно в Сирия тези кули са преустрояват, в горната им част се оформят балкони, от който муеззинът призовава вярващите за молитва. Минаретата се строят от дърво, камък, тухла със значителна височина и разнообразна форма – конична на квадратна основа, спирало­видна, правоъгъл­на, квадратна, многоъгълна и т.н. Мястото на минарето е над или от двете страни на портика водещ към двора, понякога до оградата като частично вградено или напълно отделено от другите зидове, носещо богата декоративна украса.

Дворът на джамията е органична част от архитектурната композиция. Поради горещия климат и парещото слънце, дворът е ограждан с галерии. В него се намира павилион с фонтан предназначен за ритуалното измиване на мюсюлманите преди молитва. Фонтанът, михрабът и минарето са симво­лич­но репро­ду­­циране на небесните градини, които Коранът обещава на избраните. (Йосифова 2009)

Друг важен архитектурен елемент на ритуалния ислямски дом придобил за вярващите сакрален смисъл е куполът. Когато човек отправи поглед нагоре към небето, той се увлича от гледката и от красотата на духовните висини, поради тази причина куполите са сложно конструирани и богато деко­рирани. Обикно­вено в малките квартални джамии куполът е един, докато при големите има допълнителни кубета или полу­кубета обединени около централното. Архитектурното формо­обра­­зу­ване на полу­кубетата организирани около мащабна основна форма в символичен план изразява идеята за сплотяване на вярващите мюсюлмани около имама. ( Йосифова 2009)

Ислямското изкуство е не толкова изкуство на формата, колкото изкуство на декорацията, проявяващо се в най-висшия си вид в архитек­турата и приложните изкуства независимо от техни­ката, материала и размерите. Един вид украса никога не е предназначена за определена сграда или обект, напротив деко­ра­­­­тивните принципи се прилагат при украсата на всички видове сгради и обекти.

„Архитектурата, която представлява важна част на мате­риал­ната култура в мюсюлманските страни, се развива преди всичко в съответствие с ислямските канони, но се съобразява с естестве­на­та среда. Докато в областта на другите изкуства се при­лага принципът абстрахиране, което води до откъсване от природни дадености, архитектурните произведения се съобразя­ват с при­род­­­на­та среда, те се явяват фактически нейно продълже­ние.” (Ялъмов 2009)

Евклидовата геометрия получава материално въплъщение в кир­пич, камък, дърво и други строителни материали, в обемно-пространствени структури – съчетания от кубове, паралелепипеди, призми, конуси, цилиндри, пирамиди, полусфери и сферо­ко­нич­ни куполи. В същото време тези елементи обслужват разноо­бразни функции – да ограждат и покриват помещения, да носят елементи и да бъдат носени. Най-голямо разпростра­нение намират четириъгълните и осмоъгълните форми, след това шесто­­­­ъгъл­ните, дванадесетоъгълните, двадесети­четириъгъл­ните купо­­­ли. Разно­о­бра­зието от творчески опити в търсенето на най-добрата форма са свързани с увеличаване на подкуполното про­стран­ство и с постигане на архитектурна изразителност. (Булатов 1988 : 96)

Основните принципи и форми на мюсюлманската архитектура и орнаментика произлизат от византийското изкуство на Источна Европа и Западна Азия, от копското изкуство на Египет и от сасанидското изкуство на персия.

Характерните декорации изпълващи стените, подовете и тава­ни­те не са идея и нововъведение на ислямските архитекти и декоратори, а естествено продължение на традицията инспири­ра­на от начина на живот и бит на арабите. Номадските племена от Централна Азия, Персия и Афганистан от векове произвеждат килими и черги служещи за подови настилки, молитвени килими, сенници и палаткови декорации. Мюсюлманското изкуство доразвива тази дълго просъществувала традиция прена­сяйки я върху стените, таваните и подовете на сградите под формата на геометрични и флорални мотиви.

Поради липсата на много пространствени елементи в инте­риора, декоративната украса допринася за овладяване на пространството и в същото време за неговата визуална непрекъс­на­тост. Декоративните построения се ограничават до две измерения, но самият им характер предполага и демонстрация на триизмерни възможности. Геометричният ритъм в равнината, изпълнен в отразяващи и блестящи материали и глазури пре­връ­щат декорацията в разкошна украса, симфония от цветове и повтарящи се равномерни визуални тактове.

За мюсюлманите светлината има божествена природа и може би това е първопричината масивните визуални структури да бъдат превръщани в мрежа от светлинни трептения. Простран­ст­вото се хармонизира чрез светлинни ефекти от цветни и светло­ся­нъчни филтри каквито са декоративните ажури, решетки и витражи.

„Във времето и пространството ислямското изкуство не намерило по-добро убежище от джамията. Съвместното сътруд­ни­­чество на различни народи в усъвършенстването и декорира­нето на тези култови сгради въпреки съхраняването на местните особености създава вид космополитизъм в ислямската архитек­тура. Той, разбира се, е обусловен и от толерантността в мюсюлманския свят, което е едно от духовните достойнства на мюсюлманите.” (Зарринкуб 2007 : 136)

Геометричното декоративно изкуство изразява фунда­мен­­талността на ислямския дух чрез организи­ра­ност, симетрия, мяра и чрез чисто геометричните декоративни форми.

През Средновековието ислямските художници вярвали, че използвайки повтарящия се геометричен мотив, ползват езика на вселената и подпомагат вярващия мюсюлманин в съсредото­чаването му върху смисъла на живота и величието на сътворението. Орнаменталните и геометрични модели успешно обединя­вали художествените и естетически традиции, вкусове и потребности на различните наро­ди приели исляма. 

В голямата си част изкуството на исляма, независимо от неговия вид и характер е в същността си изкуство на деко­ра­цията и на трансформацията. Невероятният усет към орна­мен­тика спомага за възникване и развитие на забележително приложно – декоратив­но изкуство. Предмети за дома като съдове, блюда, кани, килими и други са създавани в красиви форми и покрива­ни с изтънчен орнамент, чрез спазване на определени геоме­трични­ закономер­ности.

Целта никога не е била само украса, а по-скоро преобра­зуване като чрез този подход значителните мащабни обекти са доведени до художествена дематериализация. Чрез богатата деко­ративна украса, огромните сгради се превръщат в ефирни структури, напомнящи за украсените страници на Корана.

Комплексното разглеждане на философските и естетически прозрения на средновековните учени от Средния и Близък Изток, трактати и анализи на архитектурната структура и орнамент, извеждат доказателства за съществуването в онези времена на наука за архитектурното проектиране, тясно свързана с геометричната естетика. При направените анализи на паметници на ислямското изкуство се потвърждава геометричния прийом в качеството на система известна и приета от всички ислямски автори през вековете.

В изкуството идеята за хармония получава въплащение във вид на строго разработени системи от геометрични построения реализирани върху плоскост и в пространството. Анализът на съразмерността, съхранена в архитектурните паметници, показва еволюция на системата на построение на художествената форма – от елементарно прости основани на квадрата, равностранния триъгълник и техните производни, към по-сложни осно­ва­ни на производни на полуквадрата и деление на линиите в сред­ните и крайни отношения. Развитието на тази система в творчест­вото на архитектите от ХIV – XV век довежда до изработване на нова, универсална система на геометрични отношения. (Булатов 1988 : 301)

Литература:

Булатов 1988: Булатов, М. Геометрическая гармонизация в архитектуре Средней Азии IX – XV вв. Москва, 1988.

Буркхардт 2000: Буркхардт, Т. Исскуство ислама. Язык и значение. Таганрог Ирби, 2000. с. 132.

Зарринкуб 2007: Зарринкуб, А. История на ислямската цивилизация. София, 2007.

Йосифова 2009: Йосифова, М. Поява и развитие на джамията в ислямския свят през ранното Средновековие. Архитектура и символика.

<http://www.islamicinstitute–bg.org/docs/godisnik_2009.pdf> (последен достъп на 26.11.2011 г.)

Ялъмов 2009: Ялъмов, И. Ислямското изкуство – ядро на културата.

 <http:/www.islamicinstitute–bg.org/docs/godisnik_2009.pdf> (последен достъп на 26.11.2011 г.)