История Световна история 

Геноцидът на маорите – монета с две страни!

Автор: Венцислав Вутов

Колониалното подчиняване на Нова Зеландия не било тъй кърваво, както това на Австралия или Америка. И все пак маорите, корените жители на острова, загубили своята земя и своя свят. Днес те се борят да си ги възвърнат, но най-голямата битка водят помежду си. За това как да оцелеят техните петнайсетина племена: като акционерни дружества с мениджъри вместо главатари или, както иска татуираният като воин маорски активист Таме Ити, чрез възкресяване на миналото.

Залезът на маорите започнал с договора от Вайтанги, сключен между британската корона и петстотинте маорски главатари на 6 февруари 1840г.: той съдържал обещания на английската кралица, които им гарантирали “изключително и неотменно право на собственост върху земята, реките и риболова”. Европейските заселници не спазили своите обещания и все по-многобройни те заграбвали все повече земя за паша на своите овце. Когато през 1840 г. британците сключили договора с маорите за съвместното им бъдеще, пришълците били само 2000, а заварените местни жители – 100 000. Скоро обаче съотношението се променило. Заселниците запристигали с хиляди и през 1858 г. вече превишавали по брой маорите. И естествено, устремили алчни погледи към техните земи. Започнала война, която маорите водили безуспешно първо с военни, а после и с гражданскоправни методи: девет десети от земята им била отнета. През 1854 г. Хорейшо Робли пристигнал на Северния остров (Нова Зеландия се състои от два острова – Северен и Южен) като млад английски офицер и бил хвърлен във война, разпалена от британците заради плодородната земя на местните племена – Аотеароа, “Земята на големите бели облаци”, трябвало да стане Нова Зенландия. 25 месеца се борил Робли срещу маорите, а в останалите шестдесет и четири години от живота си им се възхищавал по един противоестествен начин, като колекционирал отсечените им глави. Той бил най-големият колекционер в света на прекрасно татуирани отрязани глави на маори- отвътре кухи, а отвън лакирани; бавно сушени, а не пушени, защото опушването сгърчва кожата и оголва зловещо зъбите. Маорите, след първата експедиция на Джеймс Кук през 1769 г., сами разменяли глави, взети от предци, врагове и роби срещу оръжие, алкохол и сечива.

Нова Зеландия е парламентарна монархия и маорите имат право на пет места в парламента. Движението Нана Маори е единствената маорска партия в страната. Без собствена политическа програма. Като обезщетение за иззетите във войната през 1863 г. 1,2 милиона хектара земя, племето на таинуите е трябвало да получи 170 милиона долара и 14 000 хектара. Интересно какво от обещаното са получили всъщност?

Според митологията на маорите те крачели към бъдещето заднешком. Погледът им бил отправен напред към миналото. Защото само то било обозримо и овладяемо. А бъдещето? Бъдещето било едно постоянно препъване…

Защото в действителност те никога не са се поучили от своето минало! Този разказ е само част от историята. Другата част представя друга гледна точка и се отнася до малко по-ранен период. Добрите маори, които са ограбени и избивани от лошите британци, всъщност се оказва, че не са точно образец на миролюбива и добронамерена племенна общност. По-голяма част от маорите са избити от…маорите!

Има един ранен феномен от новозеландската история, известен като “Мускетните войни”, който отлично илюстрира начина на разпространение на най-мощните нови технологии, както и на конфликтите. Става дума за една доста комплицирана и слабо проучена серия от междуплеменни конфликти, бушували сред маорите в периода от 1818 до началото на 30-те години – и благодарение на които европейските пушки са се разпространили сред общества, които дотогава са воювали с каменни и дървени оръжия.

В началото на 19 век европейски търговци, мисионери и китоловци започват редовно да посещават Нова Зеландия, заселена шест века преди това от полинезийски земеделци и рибари, известни под събирателното “маори”. Първите европейски визити са били концентрирани в най-северния край на страната. Местните маори, които осъществили най-рано контакт с европейците, първи се сдобили и с мускети, което им давало огромно военно преимущество пред другите племена. И те се възползвали от него, за да си разчистят сметките със своите съседи, които били техни традиционни врагове. Но мускетите им позволявали да приложат и една съвсем нова тактика – далечни набези срещу племена, живеещи на стотици мили от тях, като целта била да се сдобият с роби и престиж.

Но имало и още нещо, не по-малко важно от мускетите, което им позволявало да осъществяват тези далечни набези и това са били донесените също от европейците картофи (макар и родината им да е Южна Америка), които давали много по-високи добиви на акър обработваема земя в сравнение с традиционните за маорското земеделие батати. Именно тези не особено продуктивни батати са създавали дотогава и двете най-големи пречки пред по-далечните (и носещи по-голям престиж) набези: проблемът с изхранването на воините, отсъстващи за по-дълго време от дома си, както и свързаният с него проблем с изхранването на техните жени и деца. Това е карало мъжете да си строят къщи и да изразходват отрицателната си енергия в отглеждането на батати. Картофите са успели да разкъсат този порочен кръг, така че Мускетните войни спокойно могат да бъдат наричани и Картофени, макар и това да не звучи особено героично.

Тази мускетно-картофена епопея е била изключително кръвопролитна, тъй като е покосила близо една четвърт от тогавашното маорско население. Особено големи поражения е имало, когато някое племе, разполагащо с много мускети (и картофи), е атакувало друго, при което тези неща са били по-скоро изключение, ако изобщо ги е имало. А тези, които не са се сдобили своевременно с тях, са били постигнати от една доста незавидна съдба – някои племена са били изтребени до крак още преди да усетят какво им липсва, което пък е принуждавало останалите да търсят мускети (и картофи) и така постепенно е било възстановено равновесието на силите. Епизод от същите войни е и покоряването и последвалият геноцид над мориорите от страна на маорските нашественици.

Тази рядко споменавана история е разказана от Джаред Даймънд в неговата книга “Пушки, вируси и стомана”:

На Чатъмските острови, отстоящи на 500 мили източно от Нова Зеландия, местните мориори са живеели необезпокоявани в продължение на столетия, но през декември 1835 г. на тази идилия е сложен край, и то по най-бруталния начин. На 19 ноември същата година там акостирал кораб с 500 маори, въоръжени до зъби с пушки, сопи и брадви, а на 5 декември- още един, носещ на борда си други 400 маори. По мориорските селища плъзнали групи маори, които уведомявали местните, че те вече са техни роби, и убивали онези, които дръзвали да им възразят. По всяка вероятност една организирана съпротива от страна на мориорите е щяла да сложи край на нашествието, тъй като са превишавали два пъти на брой маорите. Само че мориорите са имали традиция да решават тези проблеми по мирен път. Свикали съвет и на него решили да не се бият с нашествениците, а да им предложат мир, дружба и подялба на ресурсите. Но още преди да излязат с тази оферта, маорите атакували по целия фронт. През следващите няколко дни те избили стотици мориори, после сготвили и изяли повечето трупове, а всички останали поробили. През следващите няколко години успели да убият и повечето роби, водейки се най-вече от собствените си прищевки. След време един от оцелелите мориори си спомня следното: “{Маорите} взеха да ни избиват като овце… От ужас побягнахме в храсталаците; криехме се в дупки под земята и къде ли още не, само и само да се скрием от враговете си. Но те ни намираха навсякъде и ни избиваха, без да подбират мъже, жени, деца…”

Не по-различно обяснява случилото се и един от маорските завоеватели: “Ние влязохме във владение на тези земи (…) съгласно нашите обичаи и затова изловихме всички хора. Никой не се отърва. Едни се опитаха да избягат и затова ги убихме, после убихме и другите. Е, какво толкова е станало? Ами такива са ни обичаите.”

Този брутален завършек на сблъсъка между мориори и маори е бил лесно предвидим. Първите са били една малка и изолирана общност на ловци и събирачи, които са разполагали само с най-прости технологии и оръжия, нямали са никакъв боен опит, както и изявени лидери или организация. Затова пък маорските нашественици (от Северния остров на Нова Зеландия) са идвали от гъсто населени земеделски региони, където са бушували нескончаеми кървави войни и са боравели с далеч по-усъвършенствани технологии и оръжия под ръководството на изявени лидери. Естествено, когато тези две толкова различни групи са влезли най-накрая в контакт, именно маорите са изклали мориорите, а не обратното.  Онова, което придава особено горчив привкус на сблъсъка между мориорите и маорите е техният общ корен, от който двете групи са се били разделили преди по-малко от хилядолетие. И двата народа са полинезийски. Съвременните маори са потомци на онези полинезийски земеделци, които са колонизирали Нова Зеландия около 1000 г. от новата ера. Скоро след това една група от тях на свой ред са колонизирали Чатъмските острови, за да станат мориори. През столетията след раздялата си двете групи са еволюирали в противоположни посоки, като маорите от Северния остров са развили по-сложна обществена система, а чатъмските колонисти се задоволили с възможно най-семплата технология и политическа организация. На практика мориорите се върнали в развитието си и станали отново ловци-събирачи, докато сродните им маори се захванали по-интензивно със земеделие.

Лесно е да проследим начините, по които различните околни среди на Чатъмските острови и Нова Зеландия са моделирали двете групи. Прадедите на маорите, стъпили първи на Чатъм, може и да са били земеделци, но техните тропически посеви не са можели да виреят в тамошния по-студен климат и колонистите не са имали друг избор, освен отново да станат ловци-събирачи. Само че те не са можели да произвеждат по-големи количества храна, част от която да преразпределят и складират, и съответно не са били в състояние да поддържат и изхранват “специалисти” в други отрасли, освен лова- примерно воини, администратори или вождове. Дивечът, който са преследвали, се е състоял от тюлени, стриди, гнездящи морски птици и онези океански риби, които са можели да ловят с ръце (или да зашеметяват с тояги), без да се нуждаят от някаква по-сложна технология. Освен това островите са сравнително малки (Чатъм са група от два големи и множество малки вулканични острови в южния Пасифик, днес влизащи в състава на Нова Зеландия, с площ 963 квадратни километра и височина – до 286 м. Открити са от европейците през 1791 г. – от английския мореплавател У. Р. Броутън) и могат да осигурят прехраната на не повече от 2000 ловци и събирачи. Тъй като не е имало наблизо други удобни за колонизиране острови, мориорите са били принудени да останат на Чатъм и да се научат да се погаждат помежду си. И те са го постигнали, като са отхвърлили завинаги войната и са свели до минимум риска от конфликти при евентуална пренаселеност, като просто са кастрирали някои от новородените момчета. В резултат се е оформила една малка миролюбива общност с проста технология и примитивни оръжия, в която са липсвали изявени лидери и организация.

За сметка на това северната (и по-топла) част на Нова Зеландия, която е и най-голямата островна група в Полинезия, се е оказала много подходяща за развитие на полинезийско земеделие. Тези маори, които останали там се увеличили на брой, които в един момент е превишил цифрата от 100 000 души. На острова се появили различни локални популации, ангажирани в непрестанни кървави конфликти със своите съседи. Добивите от реколтата им позволявали да трупат по-големи запаси от храни, с които да изхранват съответните по-тясно специализирани лица: занаятчии, вождове и воини. Постепенно създали  и най-различни сечива и други средства, необходими за отглеждане на реколтата, воюване и създаване на произведения на изкуството. Издигнали сложни култови постройки, както и многобройни укрепления.

Тоест маорите и мориорите са покълнали от един и същ корен, но са расли по различен начин. В резултат са се появили две паралелни общества, които в един момент дори са забравили за съществуването на другото и са установили отново контакт помежду си чак след пет столетия. Когато един австралийски риболовен кораб се натъкнал случайно на Чатъмските острови и когато пристигнал в Нова Зеландия, донесъл там и вестта, че на изток в океана има земя, на която “се въдят в изобилие тюлени, раци и стриди; езерата гъмжат от змиорки, а около тях расте карака (…), а колкото до туземците, те са много на брой, но не умеят да се бият и нямат никакви оръжия.” Тази новина е била достатъчна 900 маори да отплават веднага за Чатъмските острови. Последвалите събития ясно показват как околната среда влияе върху развитието на икономиката, технологията, политическата организация и воинските умения в рамките на относително кратки периоди от време.

Именно този противоположен ход на еволюцията е предопределил и изхода от евентуален сблъсък помежду им.

Коментари

коментара

Related posts

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close