Същност на фолклорните фестивали в България

   „Фестивалът е вътрешно противоречив феномен на художествената култура. От една страна, стоят древните традиции и обичаи. Чрез тях се актуализира нацията, осмислена чрез вечно случващо се настояще. От друга страна, са художествените дейности, които живеят собствен живот , различен от останалите празнични ритуали. И накрая, въвлечени сме във всеобхватния стремеж към универсализъм и унификация на днешното общество. Точно това прави изследването на фестивалите на изкуства особено  интересно  те съдържат в себе си както общовалидността и достъпността на модерните ценности и идеи, така и интимността от преживяването на автентични художествени събития на общност от посветени.”

                                                                                                           ( Любомир Кутин)

        Фестивалите и съборите на народното творчество (или фолклора) в България добиват все по-голяма слава и представляват интерес за все повече хора от различни възрастови, полови, професионални, а и национални категории. Сгушени в китни планински селца или поместени в живописни градчета, които са прочути с легенди, митове, езически ритуали и патриотични дела още от времето на Кубратова Велика България, фолклорните фестивали имат някаква харизма, някаква мистичност, която привлича хората, които търсят разнообразие в сивото ежедневие, а и още нещо – те търсят своите корени, които са били позабравени покрай ежедневните им грижи.

           Ето защо хората възприемат тези събори и фестивали като нещо различно, нещо забавно, нещо, което ги отделя от мислите им и им позволява да бъдат естествени и да се отпуснат. Според  д-р Любомир Кутин „традиционните фестивали като всеки празник са място за „високо общуване” . Зрелището също е неотменима част от едно фестивално събитие, като му придава специфичен колорит. Според Кутин феномените на фестивалната практика може да се разглеждат през призмите на празника, ваканцията,  регионалното, пейзажа на града, зрелището, пространствените и времевите измерения, институциите, участието на артистите, художественото съдържание. Според изследване на Европейската асоциация на фестивалите в европейския музикален свят фестивалът се определя като „празнично събитие, обединена програма от художествени изпълнения, която надхвърля качеството на всекидневното програмиране, за да постигне ниво на изключителна празничност на определено място. Следователно тя притежава уникална привлекателност, която може да бъде поддържана само за определен период от време.”

Разбери повече за БГ Наука:

***

         От гледна точка на културологичното изследване обаче, за да имат целенасочена и непрекъснато обновяваща се културна политика, фолклорните фестивали трябва да бъдат разгледани детайлно от възникването им до наши дни, като се опише тяхната роля за обществото и за националното самосъзнание.

     Фолклорът е  част от официалната култура, възпроизвеждана и подкрепяна институционално. Фолклорът е съвкупност от фолклорни изкуства и „народния гений”.  През първата половина на 20 в. се усеща целта на българската интелигенция, образованите среди да запази, образци на българския фолклор като резултат на творческия гений на народа и неговото публично осъзнаване като ценност. Провеждат се дискусии за изграждане на национална идентичност на българите, чийто обект е българският народен гений.  Мястото на съхранената традиция е селото, своеобразен резерват на народностното и ценностите на автентичното. Градът обаче е мястото, където се обсъждат ценностите на автентичната българска култура, там се и съхранява тя.

   Стремежът е фолклорът да се превърне  в културен ресурс за потребление на разнообразни равнища. Развитие на тези процеси наблюдаваме и след 60-те години на 20 в., по времето на Социализма. В последното десетилетие на 20 в. фолклорът отново играе специфична роля като ресурс на символи и начин за изграждане на национални идентичности. 

 В началото на 20 в. думите на проф. Иван Шишманов за фолклора като култура, свързана със селото, с начина на живот на прединдустриалното общество, отразяват промени, характерни за преминаването на границата между две столетия. Днес, отново на прехода между две столетия, наблюдаваме активно присъствие на фолклора и фолклорното в различни сфери на обществения живот.

 Тодор Живков през седемдесетте години на XX век разработва идеята за фолклора като тип художествена култура с два основни акцента – фолклорната култура като начин на живот, и фолклорните изкуства. В последното десетилетие е възможно представянето на фолклора и като висока култура. Фолклорът притежава самоценност и същевременно функционира  като ресурс за човека и обществото. Отмирането на фолклора е изглеждало сигурно в продължение на столетие, но днес той е необходимост за индивида и обществото.

  Разглеждат се тенденциите и посоките на възможно и очакване развитие на фолклора в цялостния му образ като култура и като памет. Така например фолклорните събори, надпявания, регионални фестивали и други сценични представяния на фолклора предполагат самостоятелно изследване и анализ от гледна точка на мястото, на което се случват, участниците в тях .

 В сферата на културната политика на национално равнище през шейсетте – седемдесетте години  се налага разбирането за фолклора като изкуство, свързано с древността, основа за изграждане на „националното“, „непреходното“, „българското“.

 Градът също започва да произвежда фолклорна култура, а не само селото като пазител и хранител на традицията.

 Градът произвежда фолклор от 60-те години насетне чрез специализираните институции в сферата на образованието и културата: училището, културният дом, младежкият дом. Все още обаче “селото” е сочено като “хранител на традицията”

 Фолклорът като култура на селото, научна конструкция, наричан още класически фолклор, чрез разнообразни елементи се вписва в културата на града като част от културни политики, свързани с изграждане на образи на идентифициране. Това го включва и в новите механизми за предаване на културата, в това число и като информационни технологии: електронни и печатни медии, Интернет и др..

 От 60-те години фолклорната традиция бива представяна на сцена – по време на фестивали и събори. Фолклорът е представян на стадион, на площад, в театрална зала. Явления на регионалната фолклорна култура, с особен акцент маскарадните игри, пеене, танцуване или свирене се превръщат в наследство на града. Те се продуцират и се възприемат като свързани с представите за възстановената традиция от миналото. Те са получили своята „автентичност” Конструирането на фолклора като наследство има своите идеологически рамки. Необходимо е да обърнем поглед към първото десетилетие на комунистическото управление. Наскоро след неговото утвърждаване се налага строг контрол върху честването на традиционния празничен календар. В публичното пространство празничната сфера замира. По същото време се прави опит за създаване на официален календар съгласно новата идеология. През 60-те и 70-те години на ХХ в. по  различни причини се наблюдава обръщане към фолклорната култура. И по-точно вниманието е насочено към онези елементи на българския фолклор, които говорят за неговата древност. Във фолклорната култура се търсят корените на древни култури. (Манова 1999). „ Да се издирят и възродят забравени старинни народни обичаи, които, художествено оформени, се изнасят на показ, за да насаждат любов към народното творчество и да възпитават патриотични чувства” (Манова 1999:132). Интересът е насочен към преоткриване и “възстановяване” на традиционни празници, легитимиращи предхристиянска същност. Наред с възпитателния ефект на старите обичаи, има и ясна тенденция за преосмисляне на фолклора като изкуство, но в сферата на широките маси.

 Преосмислянето на фолклорната култура като ценност за социалистическото общество обаче се придружава от отмахване от фолклора на религиозни елементи или чуждестранни елементи в маскарада или словесния фолклор. Фолклорът се реконструира в равнища: празникът в селото, квартала, града, когато участниците в художествената самодейност са част от програмата, и представянето пред публика – публики, които не познават локалната култура. Локалната култура се изразява в играта с маски, пеенето, музицирането, танцуването и тяхното представяне по общински прегледи, събори, в последното десетилетие на ХХ в. по време на разнообразни културни събития. Групата маскирани, певци, танцьори се превръща в пътуващ екип от играещи, които представят локална култура в сценичен вариант, изнасяйки я. Това вече са локални или регионални различия на българския фолклор, изведен като национална ценност.

След 1990 г., в резултат на политически промени, културните различия стават публични и са основа за представяне на етнични общности на равнището на културата. Етничното и религиозното стават основни елементи, които се изразяват от фолклорната култура. По този начин възникват фестивали и събори като: Фестивал на етносите в България в Несебър и с участието на Министерството на културата;Фестивал на турския фолклор (на Балканите).

 Има също фолклор на тракийците в Кърджали, македонски (като музика и стъпки) танци и песни от Македония в изпълнение на мюсюлмани от Македония; татари от Румъния, които комуникират с другите групи на турски; група от Албания. Има фестивали на фолклора на ромите, каракачаните (Сливен и региона, Казанлък), власите, татарите (събор на татарите на Балканите).

  Според текста на Ирена Бокова културната политика по времето на социализма разработва градове с исторически ресурс, природни дадености и културно наследство като потенциал в градове – емблема за България – Пловдив (Старият град като място на интеркултурна комуникация), Несебър (древнохристиянско наследство), Велико Търново (средновековна столица) и др. Днес културното наследство остава непроменено като ресурс и начин на оживяване на градовете, които по времето на Социализма са били културни средища. Поради разнообразни икономически причини, особено през социалистическия период, цитираните градове показват различен капацитет за изграждане на стратегии за местно развитие и регионална устойчивост. Безспорно разработването на национално равнище на приоритети за отделни градове като Несебър, Пловдив – създаването на “Старият град” като “живо място за култура и изкуство” или региони като Пиринска Македония – Гоце Делчев, са добра основа за разработване на културния ресурс за местно развитие.

         Съществуват множество дати в официалния календар, чието честване се свежда до фолклорни елементи. Тук се нареждат националните събори и надпявания, регионалните празници (Китна Тракия, Рожен и др.), които обвързват специфики на традиционната култура в регионалните й варианти с нейните пространствени очертания. Редно е да отбележим множеството международни фестивали, които буквално изникнаха през последните 5-6 години редом с утвърдените като Бургаския фолклорен фестивал: във Велико Търново, в Пловдив – в рамките на летните празници на града и др. Утвърждават се празници, които съчетават традиция, фолклорно изкуство и съвременна култура: Карнавалът на виното в Ямбол (1 февруари – Трифон Зарезан) с участие на групи за маскарадна обредност и изпълнители на изворов фолклор; карнавалът на плодородието в Шумен (св. Петка) – с представянето на традиционен маскарад и карнавални елементи и др. Тук става въпрос за изграждане на образи на града и градското въз основа на културни факти, които очертават определена територия. Тези процеси обхващат общински центрове – градове като Завет, Разградска област, с. Дорково, (Родопите), Велико Търново и редица други, чиято териториална идентичност се изгражда на основата на фолклорни фестивали с международно участие, назовавани „международен фестивал“. Образите на местния фолклор като уникален се съчетава с други образи: средновековна столица, етническо турското се „изразява“ чрез представяне на фолклора или танцовата култура на турци и мюсюлмани от Балканите (гр. Кърджали) или от Турция (гр. Завет) и др. Ценностно се преосмисля местното, локалното. Това е тенденция в обратна посока на тази, която събира на едно място и в определено време общности с културни специфики. Тук се търси местната специфика, резултат от политики на идентичности.

 Сега фолклорът се мисли и се ползва като изразител на „местното“, специфичното, уникалното. И то се проектира на равнище „международно”. Нашата традиция и нейната ценност се препотвърждават чрез международното участие – интересът на другите към нас. Представата за фолклора като изкуства на равнището на националното се развива до равнище „ международна култура”. Но въпреки това в по-национален план фолклорът като национална ценност все още стои в сферата на локалното, превръща се в културна политика на местно равнище. Създаваната представа за хомогенна фолклорна култура като културна конструкция на политическо равнище губи значимост. Националната територия се представя чрез свои отрязъци, с които местните изграждат по нов начин връзки. Територията на общината, на града, по-рядко на региона, се мисли по нов начин – селището придобива връзки с континента Европа. Ето защо фолклорните фестивали и досега се подпомагат само на местно ниво.

 Преодоляването на местното при конструирането образа на българския фолклор в публичното пространство, където присъстват широката публика, медиите обикновените хора, се съчетава с конструиране и поддържане на представата за фолклора като памет, забравено минало и много рядко като явление от нашата съвременност. Локализирането на фолклора като събитие, като празник трябва да  стане  физически осезаемо отново чрез медиите, а популяризирането и подходящата организация на съответния фолклорен фестивал по случай това събитие трябва да стане посредством общовалидна културна политика за фолклорните фестивали, целенасочена и финансираща ги. Информации за събития, звукови картини, репортажи по телевизионни канали, фотоматериали в пресата, страници в Интернет могат да помогнат за това фолклорните фестивали да придобият своята известност и да бъдат посещавани от много хора, но за да могат усилията, хвърлени по осъществяването им, да имат някаква парична възвръщаемост или такава на базата на голямата посещаемост и удовлетворение на публиката, Министерството на културата трябва да създаде културна политика за всички фолклорни фестивали.

Елица Барукчиева и Нина Ценова