Европа в началото на 17ти век, Преглед на основните сили

Европа в началото на 17ти век, Преглед на основните сили

Глава I

Политическа обстановка в Европа в Навечерието на Тридесетгодишната война.

Един поглед към картата на Стария континент от 1618г. разкрива една пъстра мозайка от държави, вплетени в различни съюзи, вражди и заговори. Основна черта на политическата обстановка е значителният контраст в държавните граници. От една страна имало няколко големи монархии, който на пръв поглед били абсолютни доминиращи сили на континента. На тях се противопоставяли огромното количество малки държавици, разположени на територията на днешните Германия и Италия. Те били своеобразна бариера между западните, източните и северните монархии. Може би изключение прави Испания, която поради многобройните си владения из цяла Западна Европа, на практика имала контакт както със Севера ( Фландрия), така и с Изтока (Милано, Модена, Неаполитания, Орания) От друга страна, преки контакти между останалите големи сили нямало ( Швеция, Франция и Австрия нямали общи граници). Тук трябва да отбележим малко по-особеното положение на Посполита Жеч, която лежала между Австрия, Русия и Швеция. Това кръстопътно положение на Унията от Люблин, налагало една по-внимателна и предпазлива външна политика от страна на кралете на Полша.
Що се отнася до малките държави в Германия и Италия, то те лавирали между отделните Велики сили, като това важи най-силно за Италианските държави, които често сменят своя покровител, минавайки или на страната на Испания, или на Франция. Германските държави обаче имали малко по-друг статут. Те са част от Свещената Римска Империя, което ги правело, поне номинално, подчинени на императорите във Виена. Това обаче не ги спирало да се обединяват срещу Хабсбургите, когато сметнат че интересите им са застрашени. Ярък пример за това са Християнските войни на Карл V в средата на 16ти век. Императорът, който се опитвал да изглади разногласията между католици и протестанти, мака ри да бил твърд застъпник на католицизма, бил принуден да води война със своите подчинени северно германски принцове – протестанти. Война, която в крайна сметка Хабсбургите загубили. Реално погледнато, германските държави по – скоро разчитали на съглашение по между си, отколкото на външна подкрепа.
Но политическата карта не се изчерпва само със Запада. На изток от Хабсбургската монархия и Посполита Жеч, се намирали две значителни по размера си държави – колосалната Османска Империя и Руското царство. Първата вече била достигнала своя териториален зенит, а втората тепърва тръгвала по пътя на разширението. Нито една от двете държави, обаче, не оказала влияние върху събитията от 1618 до 1648г., наречени от историците Тридесетгодишна Война. Османската империя, не се намесила поради политиката на своите султани, които по това време поне привидно търсели мир по всички фронтове, както в Европа, така и в Азия. А Русия все още била твърде далеч от Западна Европа за да може адекватно да участва в политическите игри в тази част на света. Този шанс и се отдал едва век и половина по късно. Още повече, че Московското царство едва е успяло да се измъкне от ”Смутните Времена” и да отбие полският натиск от юг.

Испания


РЕКЛАМА:

***

Най – силната и голяма държава в света или поне така изглеждало на пръв поглед. Според съвременниците на Тридесетгодишната война, а и на предхождащите я кризи и конфликти, ако Католическата монархия, както е по правилно да наричаме тази федерация от кралства и корони, не се беше насочила към поддържане на амбициите на своите владетели Хабсбургите, ако Испания не бе водила войни в името на Императора и на Свещената Римска Империя, то голяма част от финансовите сривове, бунтовете на недоволни селяни ( като например Communeros ), не биха се случили. Ала за зла участ на кастилци и арагонци, техните крале, винаги насочвали погледът си към Германия, от където произхождали. В крайна сметка, Империята, която била Люлка на Хабсбургите, се превърнала в гробница на Испания.
Територията на Католическата монархия в навечерието на Тридесетгодишната война може да се раздели на три основни части: Европейски владения, Американски колонии, и Източни колонии.
През 1618г. Католическата монархия обхващала целият пиринейски полуостров. Окончателното овладяване на тази територия станало през 1580г., когато Фелипе II станал крал и на Португалия. Така вековната меча на испанските владетели, за обединение на целите Пиринеи, както било по времето на всетготските крале, на които монарсите в Кастилия твърдели че са потомци, била осъществена. Общата площ на тази територия е около 505 000 км2 а населението й вероятно било около 10-11 милиона души или дори по-малко.
Втората част от европейските територии, обхващала днешните Белгия, Люксембург, Южна Италия с островите Сицилия и Сардиния, както и Миланското херцогство и областта Франш Конте, намираща на границата на днешна Франция с Швейцария. Общата площ на тази територия е трудно да се изчисли, но вероятно била около 200 000 км2 а населението и било около 2-3 милиона души.
Цялата европейска територия се деляла на няколко ”корони” , които от своя страна били съставени от кралства, вицекралства и по – дребни владения ( херцогства, графства и тн.)
Трите основни европейски корони на Католическата монархия били Португалия, Кастилия и Арагон. Португалия обхващала територията на съвременната държава, Кастилия обединявала в себе си по – голямата част от днешна Испания, без най източните области – Каталуния, Валенсия и Арагон, които заедно с Южна Италия, Сицилия, Сардиния и Балеарските острови били част от Арагонската корона.Към Кастилия били зачислени земите в Новия свят и Канарските острови.Статутът на Миланското херцогство и териториите на бившата Бургундия ( Белгия, Люксембург и Франш Конте ) бил по- особен. Долните провинции ( Белгия и Люксембург ) и Франш Конте се управлявали от вицекрал, назначаван от монарха в Мадрид. Този вицекрал имал функции, близки до тези на генерал – губернатор. Херцогство Милано пък било лично владение на Испанския крал, още от времето на Карл V.
Състояли се от три основни части – Вицекралство Нова Испания (Мексико), Вицекралство Перу и Бразилия, която била наследена от Португалия. Общата площ на тези владения вероятно била около 15 милиона км2 а населението им – около 2 милиона души. Това били основните колониални притежания на Католическата монархия и основен източник на парични ресурси и стоки. Любопитното , че въпреки многото издевателства, почти нямало бунтове от страна на местното население. Американските владения на Испания се характеризирали със слабо развита между колониална инфраструктура. Те били така устроени че да бъдат използвани само за консумация от страна на метрополията, докато вътрешното развитие почти не се осъществявало.
Представлявали в основната си част получените след анексирането на Португалия колонии, които се простирали по бреговете на Африка и Азия, както и обхващали някои острови в малайският архипелаг. Общата им площ вероятно била около 1 милион км2 или по-малко, тъй като в основната си част, териториите представлявали по – скоро търговски постове а не колонии, тъй като самите португалци нямали достатъчен жизнен потенциал за да проведат ефективна колонизация. Тези територии, докато били в състава на Католическата монархия, се радвали на най – малко внимание от страна на централната власт. Една известна част от тях, предимно в Индонезия, била завладяна от холандците по време на войните за независимост на Нидерландия.
Окончателното откъсване на Бразилия и азиатските територии от Католическата монархия, станало през 1640г, когато по – голямата част от тях станали отново част от Португалия.
В продължение на близо сто и петдесет години, от началото на XVI в. до края на Тридесетгодишната война, Католическата монархия се налага като първа сила в Европа. Това величие се дължи на огромните колониални владения и значителните приходи, които извлича от тях. Ала това икономическо превъзходство се оказва по – скоро привидно от колкото реално, тъй като основата на цялата данъчна система се гради на приходите само на една част от монархията – Кастилия. Постъпленията от тази основна за държавата Корона и добивите на благородни метали от Индиите, осигуряват средствата необходими на първите Хабсбурги за тяхната външна и вътрешна политика, но щом динамиката на кастилското общество намалее, щом парите от Индиите пристигат на по – малки количества, тогава цялата империя се олюлява, защото ресурсите на Кастилия са ограничени, а запасите на Новия свят не са безкрайни.
През разглежданият от нас период, основните банкери на Католическата монархия са генуезците, който отпускат на кралете необходимите им заеми и се занимават с финансовото счетоводство на държавата, заменяйки Фугерите и Велзерите1. Именно заемите, било то дългосрочни или краткосрочни, се превърнали в основен финансов ресурс на Испания.Често пъти, обаче, тези заеми многократно надхвърляли държавният бюджет, което водело до невъзможност по плащане на лихвите и до банкрут2. Друга жизненоважна за монархията функция на чуждестранните банкери, била изплащането на заплатите на армията. Короната сключвала споразумения с банкерите според които те трябвало да осигуряват необходимите суми на разположените извън Испания армии, а от своя страна, Короната трябвало да върне сумата заедно със съответните лихви в самата Испания, с испанска валута. За да се гарантира този особен вид заеми ( asientos ), държавата си служела с ценни книжа, правото за събиране на определени данъци и част от ресурсите на Новия свят, които били давани на банкерите.
Другият основен източник на средства – преките данъци, всъщност предоставял една незначителна част от целият бюджет, ето защо Короната използвала множество косвени данъци ( alcabadas, encabezamiento, ”Милионите” ), които формално важали за всички прослойки от обществото, но на практика се плащали най – вече от Третото съсловие. Четвъртият източник на приходи били постъпленията, внасяни от църквата, под формата на дарения, индулгенции и кръстоносни були издадени в Рим. Освен това, Короната удържала известен процент от десятъка на духовенството и вземала една десета от продукцията на най – доходният имот на всяка енория.
Въпреки всички тези финансови операции и икономически мерки, често пъти се оказвало че целият бюджет е разпределен и похарчен още преди ресурсите да са достигнали до хазната. Огромните заеми, които кралете вземали, за да осъществяват своите външни цели, водели след себе си още по – големи лихви, които населението нямало как да изплати. При Фелипе II, например, бюджета възлизал на десет милиона дуката, а разходите били над шестдесет и осем милиона! Рязко намаляват и ресурсите идващи от Америка, в следствие на все по – малкото количество износ от Европа, за нуждите на населението в Индиите, което само започва да произвежда стоките от първа необходимост3. Освен това, рязкото намаляване на индианското население и липсата на по – добри технически нововъведения, които да компенсират недостатъчната работна ръка, водят до понижаване добивите на сребърните и златни мини в Мексико и Андите. От началото на XVII век, започва рязка девалвация и понижаване качеството на испанските монети. Смята се че през 1640 г. 92% от монетите на Католическата монархия са медни!
Всички тези негативни икономически фактори, водят до изчерпване на държавните ресурси, до невъзможност за изплащане на военните разходи, а от там и до бунтове във войската и рязък спад в морала и боеспособността на испанските терции.
Католическата монархия разполага с една от най – първокласните и боеспособни армии не само в Европа но и в световен мащаб. От началото на Италианските войни ( 1495г. ) до битката при Рюкроа ( 1643г.) испанските терции на практика не са понесли нито едно поражение. Данните за количеството на испанската армия преди Тридесетгодишната война са различни, но най – общо, тя е наброявала около 50 000 души, а след избухването на войната, числеността й рязко се увеличила, като Пол Кенеди посочва че през 1630г. испанската армия наброявала 300 хиляди души, цифра, която звучи малко пресилено, на фона на ниската платежоспособност на монархията по това време. И все пак, по време на войната можем да говорим за поне 180 хиляди души испанска армия, която към края на конфликта намаляла значително, което е отчетено и в кралският декрет от 1632, който регулира броят на войниците в отделните подразделения. Освен войници, набирани от Кастилия, в испанската армия служели множество наемници от Италия, Фландрия и Германия. Разнородният етнически състав предполагал известно напрежение, което се засилило след 1635г. , когато намесата на Франция във войната, довела до значително увеличаване на разходите за Испания и понижаване платежоспособността на короната.

Франция:

Втората по сила държава в Европа, се намирала в изключително деликатно положение в навечерието на Тридесетгодишната война. Нейните континентални владения били обкръжени от всички страни с владения на Хабсбургите, в един смъртоносен обръч, който Париж се стремял да разбие при всеки изгоден случай. За изпълнението на тази жизненоважна външнополитическа цел, френските управници не пестели средства и усилия. Пренебрегвайки всички религиозни задръжки, Франция не се колебае да подкрепи отначало финансово а след това и с открита интервенция, борбата на протестантските принцове и скандинавските владетели срещу Виенския и Мадридския клон на Хабсбургите.
Европейските владения на Франция покривали по – голямата част от съвременните й територии. Северната граница била Фландрия, която се намирала под испанска власт, а на изток, Франция граничела с Лорен ( Лотарингия ) и Франш Конте, което се намирало под властта на Мадрид. На юг, границата с Испания минавала по Пиринеите, като областта Русийон, разположена северно от планинската верига, била част от Короната Арагон и била владение на Католическата монархия. Границата между Франция и херцогство Савоя почти дублира днешните граници между Франция и Италия, с тази разлика, че град Ница и областта около него, принадлежала на херцогството. Колониалните владения на Франция били основно в Северна Америка – областта Квебек (около Големите Езера) и крайбрежието на Хъдзъновия залив. Освен това, Франция притежавала и няколко острова в Антилските острови. Общата площ на Франция е трудно да се прецени, но европейските и владения били около 430 хиляди км2. Населението на кралството вероятно било около 20 милиона души.
Ядрото на френската икономика все още се намирало на територията на метрополията, тъй като колониалните владения били малки, на фона на отвъдморските територии на Испания, например и все още не достатъчно усвоени. Богатите и плодородни провинции, с които Короната разполагала още през Средновековието, осигурявали значителни финансови постъпления в полза на кралството. Централизирането на държавния апарат и на вътрешният стокообмен, премахването на някои мита, които се налагали при прехвърлянето на стока през отделните провинции, довели до бърз подем в икономиката, който съчетан с правилни инвестиции от страна на държавата, станал причина за развитието на множество манифактури, както и за повишаването на финансовите приходи на страната. Богатата и плодородна територия, била отлична основа за процъфтяването на земеделието и животновъдството. Франция била традиционен производител на вино и зърно. Голямата брегова линия осигурявала стабилна база за развитието на риболова, а производството на морска сол допълнително засилвало износа на стоки от Франция за Европа а и за колониите.
Самите колонии произвеждали основно дървен материал и риба ( Квебек ) и захарна тръстика и захар ( Антилските острови ), но на този все още ранен за френската колонизация етап, колониите играели по – скоро незначителна роля за икономиката.
Кръстопътното разположение на Франция между Средиземноморието и Северните страни благоприятствало за развитието на търговията. Пристанището на Марсилия било едно от най – оборотните в Европа, а след постепенното изместване на основният стокообмен към Атлантика, се развили пристанищата Ла Рошел, Хавър и Кале. Париж се утвърдил като един т основните търговски центрове в Европа.
В навечерието на Тридесетгодишната война, начело на Франция застанал изключително талантливият дипломат и администратор кардинал Ришельо. Неговите целенасочени реформи, довели до засилване на икономиката, развитие на инфраструктурите и усвояване на колониалните владения, както и тяхното разширяване в посока Африка и Далечният Изток. Първият министър се заел да реформира данъчния и административен апарат на провинциите, премахнал още от остарелите и ограничаващи между провинциални мита и окончателно изградил една стабилна и централизирана администрация, пряко подчинена на краля. Всички тези мерки довели до значителни приходи за хазната и превърнали Франция в основна финансова сила в Европа. Именно френското злато послужило на Кристиан IV и на Густав II Адолф, по време на техните кампании в Германия. Ришельо не пестял приходите стремейки се да постигне основната цел на Френската външна политика – разбиването на Хабсбургската доминация в Европа. Ако трябва да направим общ преглед на френските финанси и икономика, то твърдо можем да кажем, че икономически, Франция била най- подготвена за Тридесетгодишната война.
Общата численост на френската армия в разглежданият период, според Филип Фуке Лапар, била 120 хиляди души, като тази цифра можела да се удвои по време на война. В своята книга ”Възход и падение на великите сили”, Пол Кенеди посочва че през 1630г. френската армия е наброявала 150 хиляди души. Тази разлика в цифрите, може да се обясни с навлизането на Франция във финалният етап на подготовка, преди пряката си намеса във войната.
Макар и да няма славата на испанските терции, френската армия е една от най – добре въоръжените и тренирани войски в Европа и а в света. Основната част от армията се е състои от професионални войници, а командният състав е поверен на аристокрацията, макар че социалният статус не е определящ фактор за издигането в чин.
Друго основно звено не само във френската, но и в останалите европейски армии били наемниците. Основната наемна армия на Франция били швейцарците, чиято конфедерация, според един договор с крал Луи XI , датиращ от XVв., се намирала в състояние на ”вечен мир” с Франция и официално, швейцарските наемници служели само на френския крал. Друг основен наемнически контингент, била наброяващата 18 хиляди души саксонско – ваймарска армия, която французите наели за срок от петнадесет години.
Основно преимущество на френската армия било наличието на талантливи пълководци. Най изявени от тях са Анри де ла Тур д’Оверон виконт Тюрен и Луи II де Бурбон, Принц на Конде. Именно те донесли победата на Франция в Тридесетгодишната война, а Конде бил човекът, който при Рюкроа нанесъл първото поражение на испанците за последните 150 години!

Хабсбургската монархия:

Източният клон на Хабсбургската династия, управлявал владенията разположени в Германия от своята столица – Виена. След смъртта на Карл V, великите херцози на Австрия получили титлата Император на Свещената римска империя, Крал на Бохемия и Крал на Унгария. Така се поставило началото на Австрийската монархия, на която било отредено да участва в ”Концерта на Великите Сили” чак до Първата световна война. Основен външнополитически приоритет на Виена, било налагането на волята на Императора на германските принцове и анулиране на твърде неизгодните за Хабсбургите решения на Конгреса в Аусбург, според които, правото на императора да се меси във вътрешните дела на принцовете било сведено до минимум, а така омразната на Хабсбургите протестантска религия, получила официално признание. Друга важна цел, била да се възпре засилването на Франция, цел, която избухването на Тридесетгодишната война направила непостижима.
Австрийската монархия владеела почти изцяло териториите на днешна Австрия, Чехия и Словакия. В състава й влизала областта Силезия, която днес се намира на територията на Полша. Макар да били крале на Унгария, владетелите във Виена контролирали една незначителна част от нея – най – западните части на днешна Унгария и областите Крайна и Рутения. Хабсбургите имали свои персонални владения в различни части на днешна Германия, като най – големите били разположени в областта Баден ( днес земя Баден – Вюртемберг ) . В състава на Австрийската монархия се включвала и част от северна Италия, тогава част от областта Тирол. Общата площ на Хабсбургската монархия била около 400 хиляди км2 а населението й вероятно било не повече от 10 милиона души. За разлика от останалите Велики сили, Австрийската монархия никога не е разполагала с колониални владения.
Най – богатата част от Австрийската монархия била Бохемия. Тя била основен източник както на парични, така и на натурални приходи. Провинцията произвеждала зърнени култури, а Татрите били богати на различни метали, така че се развивали и манифактури свързани с добиването и обработката на метал. Не на последно място, Бохемия още тогава се славела с производството на пиво. Останалата част от монархията произвеждала предимно селскостопански култури, като земеделието се развивало в Унгария и Моравия, а животновъдството било застъпено както в равнините, така и по алпийските поля на Тирол. Липсата на излаз на море била основна пречка пред развитието на икономиката и търговията, но все пак, централното положение, което монархията заемала в географско отношение, както и ръководното място на Австрия в Свещената римска империя до някъде компенсирали тази липса. И все пак по отношение на финансови и материални ресурси, Австрия стояла по – долу от Франция и Испания, чийто колониални владения и голяма брегова ивица предполагали динамично развитие на търговията. Дори малката по площ Нидерландия,превъзхождала Австрия като финансов потенциал, заради непрекъснатото увеличаване на стокообмена, извършван от холандските търговски кораби по целият свят. От тази гледна точка, едно евентуално отцепване на Бохемия от монархията, щяло да се окаже катастрофално за цялата икономика, ето защо тя се превърнала в ябълка на раздора и повод за избухването на Тридесетгодишната война.
Австрийската монархия разполагала с една сравнително опитна войска, калена в множеството погранични конфликти с Османската империя.Тя се състояла предимно от наемници, набирани от германските държави и самата монархия. Не били рядкост и фламандците и валонците, на разположение на Императора. Както се оказало в хода на войната, австрийската армия била готова да я води, но хазната не била подготвена за разходите. За сметка на това, на служба на императора били неколцина от най – изтъкнатите пълководци на своето време – Албрехт фон Валенщайн, Йохан фон Тили, Матиаш Галас, Карл Пиколомини, Готфрид Пъпенхайм. Всички те се включили през различните етапи на войната и довели в крайна сметка до превес на имперската армия над протестантите. Намесата на Франция и връщането на Швеция във войната, обаче, се оказали прекалено голяма хапка за империята.

Швеция:

След разпадането на Калмарската уния, домът Васа поел управлението на страната и я повел по пътя на развитието. До началото на Тридесетгодишната война, интересите на Швеция били насочени към налагане на хегемония в Балтийско море. За целта, шведите водили няколко войни срещу Дания, Полша и Русия. В резултат, били овладени редица важни острови в Балтийско море, отрязан бил Руският излаз, а от Полша била отнета Естония. Така в началото на XVIIти век Швеция си била осигурила ако не пълно, то поне морско надмощие над своите съседи, което позволило на шведите безпроблемно да дебаркират в Германия, докато самата Швеция си оставала недостъпна за Империята. Самото въвличане на кралството в Тридесетгодишната война било по – скоро авантюра на Густав Адолф, от колкото външнополитическа цел на самата държава, идея споделяна от тогавашният пръв министър на Швеция Аксел Осенстиерна.
Територията на Швеция в началото на Тридесетгодишната война, почти напълно съвпада с границите на съвременните Швеция и Финландия. Освен това, в състава на Кралство Швеция, влизали още Естония както и някои територии в Померения, чийто размери били незначителни. Общата площ на кралството била около осемстотин хиляди км2, а населението и вероятно наброявало около 3 милиона души. Столицата Стокхолм значително увеличила популацията си по времето на Густав Адолф и от около двадесет хиляди, в началото на неговото управление ( 1611г.) нараснала на около шестдесет хиляди души към 1630г. Подобно на Австрия, Швеция също не разполагала с колониални владения, което може да се разглежда като причина за сравнително бързото отпадане на Швеция от числото на Великите сили.
Успешната външна политика, довела до налагането на шведската хегемония в Балтийско море и до превръщането на Швеция в основна търговска сила в района, заменяйки до известна степен Ханзата, която била в края на своето реално съществуване. Основната суровина, която Швеция произвеждала, бил дървеният материал, добиван от гъстите гори на Скандинавия. В тази насока можем да сравняваме Швеция с Канада, която по – късно се превърнала в основен източник на дървесина. Поради обширната брегова ивица, риболовът също бил добре развит. Добивите на метал и манифактурите, развили се във връзка с това производство, спечелили на Швеция славата на производител, на висококачествена стомана. Оръжията и сечивата, изработени в кралството били с най – доброто качество в Европа и се радвали на широка популярност.
Основното развитие на търговските отношения, било свързано с Балтийските търговски маршрути и транспорта на кожи и зърнени култури от Русия към северно море, където щафетата се поемала от холандските търговци.
Като цяло, периферното местоположение на Швеция е една от основните предпоставки за ниският финансов потенциал на държавата. Тя била настрани от основните търговски пътища на Южна и Централна Европа, а достъпът й до Северно море и Атлантика, бил блокиран от Дания. Друг сериозен недостатък, били сравнително бедните и слабо населени провинции на Швеция. Неблагоприятните климатични условия, неплодородната почва и ниския прираст на населението, пречели на ефективното усвояване на земята. Още повече, че техническите нововъведения в земеделието и промишлеността пристигали със закъснение от Западна Европа и Скандинавия, а и Швеция в частност, били по – слабо развити от Франция и Англия.
Все пак по времето, когато Швеция се включва във Войната (1630г.), хазната имала възможност да издържа сравнително малочислената армия на Густав II Адолф.
В средата на Тридесетгодишната война, при своето включване, Швеция разполагала с най – модерната и боеспособна армия в Европа. Реформите, които Густав Адолф извършил подобрили не само подготовката и дисциплината, но и въоръжението. Шведите били първите, които използвали мобилна артилерия на бойното поле, както и линейната тактика на стрелба, която увеличавала гъстотата на огъня и ефективността на поразяване. Не на последно място, шведите въвели в употреба кремъклийката с колелце за запалване, която била важен етап от прехода на огнестрелните оръжия от мускет към пушка.
Армията била изцяло съставена от наемници, но по заповед на Густав Адолф, всички наемници били шведи по произход Така се появила една национална наемна армия, която била далеч по сплотена от разнородните армии на Католическата коалиция. Общата и численост е средно около тридесет хиляди души, като в началото на кампанията тя надхвърляла тази цифра, а след битката при Лютзен, намаляла значително. Численият състав се попълвал с нови наемнически отряди, докарвани с кораби от Швеция.
Друго голямо преимущество на шведите, било наличието на няколко опитни пълководци – самият крал Густав II Адолф, Бернхард Сакс – Ваймар, Густав Хорн, Карл Густав Врангел и Ленарт Торстенсон. Всеки един от тях бил сравнително опитен пълководец и макар повечето от тях да не били от ранга на Тили и Валенщайн, успели да донесат редица успехи за шведската армия по време на Тридесетгодишната война.

Посполита – Жеч

Може би една от на уникалните държави в европейската история, Посполита Жеч представлявала първоначално персонална, а в последствие и узаконена със Унията от Люблин ( 1569г.), федерация на поляци и литовци, чийто владетел бил титулуван крал на Полша и велик херцог на Литва. Въпреки че ясно изразили подкрепата си за католическата лига, поляците не се намесили пряко във самата война. Външната политика на Унията била ориентирана към отбиване на руският натиск от север и запазване на Латвия и Курланд от домогванията на шведите. Трети опасен за Посполита Жеч враг, били турците, които на няколко пъти организирали походи в Запорожието и Украйна. Поставена между тези три държави, Полша не можела да си позволи да отвори четвърти фронт в Германия.
Посполита Жеч в включвала в себе си по – голямата част от съвременните Полша, Украйна, Беларус, Латвия, Естония и Литва, както и част от Русия. На север и Изток граничела с Московското царство, на юг са Турция, а на запад с Хабсбургската монархия и Бранденбургското курфюрство. Общата и площ била около един милион км2 , а населението и – към единадесет милиона души. Първоначално столицата била Краков, а след унията от Люблин била преместена във Варшава. Полша не разполагала с владения извън рамките на Стария континент.
Значителната по размер територия благоприятствала за широко разпространение на земеделието и животновъдството. Страната била предимно аграрна. Техническото ниво било доста по – ниско в сравнение със Западна Европа. Основна стока били житните култури, които поляците изнасяли за Западна и Централна Европа. Освен това, Полша контролирала основните търговски пътища идващи от Централна Азия, както и доставките на кожи от Сибир и Северна Русия. Под властта на Полша се намирало и едно от най – големите Балтийски пристанища – Гданск – важен търговски и икономически център за Североизточна Европа. Като цяло Полша била сравнително заможна страна, поне що се отнася до държавната хазна. Но както и при Швеция и Австрия, липсата на достъп до Атлантика, и на колонии, се превърнала в бариера пред по – нататъшното стопанско и финансово засилване на страната.
Основната част от полската армия била конницата. Тя се състояла от прочутите хусари – може би най добрата кавалерия, която Европа познавала. Първите хусарски отряди се появили във връзка с войните срещу тевтонците и монголите – два напълно противоположни по начин на война противници. Предназначението на хусарите било да надвива както тежко бронираните рицари, така и леката и маневрена монголска конница. По – късно, мястото на монголите било заето от турските спахии, които се превърнали в основен противник на хусарите. Друг вид конница, която поляците използвали, били запорожките казаци, които били васали на полският крал и служели във войните срещу турци и руснаци. За разлика от западноевропейските армии, огнестрелното оръжие влязло в масова употреба доста по – късно.

Османска Империя

Османската империя, била втората по големина държава в света, след Испания, но населението и далеч надвишавало това на Католическата монархия. След завоеванията от времето на Сюлейман Кануни и Селим II, империята сякаш изпаднала в летаргия, що се отнася до външната си политика. Като изключим няколкото сблъсъка с Полша и Персия, първата половина на XVIIти век била относително спокойна. Защо турците не се възползвали от слабостта на Австрия и Испания по време на Тридесетгодишната война, си остава загадка, но е факт, че армиите на падишаха така и не поели на запад.
Както казахме по – горе, Османската империя била втората по големина държава в света, след католическата монархия. Площта и била над четиринадесет милиона км2, а населението й надхвърляло тридесет милиона души. Тази огромна територия се деляла на две основни части: Румили ( европейските владения на Империята) и Анадолъ (азиатските и африканските владения). През разглежданият период, в състава на Османската империя влизали следните съвременни държави и територии:
-В Румили: България, Сърбия, Босна, Хърватска, Унгария, Румъния, Албания, Гърция, Македония, областта Бесарабия, областта Йедисан(Украинското Черноморие, около Одеса).
-В Анадолъ: Турция, Сирия, Йордания, Ирак, Кувейт, Ливан, Палестина, Израел, Египет, Тунис, Либия, Алжир, Армения, Грузия, крайбрежието на Арабския полуостров.
На север Империята граничела с Полша, на запад с Австрия а на изток с Персия. Южната граница била по – скоро условна, тъй като минавала през пустинята Сахара.
Икономическият потенциал на Османската империя бил практически неизчерпаем, но недалновидната политика, както и все по западащата бюрокрация, се оказали неспособни да го използват. За разлика от западните страни, които разполагали с огромни, но слаборазвити от към инфраструктури колонии, цялата територия на Империята, била съставена от земи, който от векове били усвоени и населявани от народи, занимаващи се с земеделие и търговия. Още повече, Османската империя заварила една вече развита инфраструктура, изградена от Византия и Арабският халифат векове по – рано. И докато Испания, Португалия, Англия и Франция, трябвало тепърва да колонизират и благоустройват новите земи, Империята на готово се ползвала с благата, произвеждани из огромните и територии.
По отношение на търговията, Империята отново била в изгодна позиция. Пътят на Коприната, както и всички сухопътни маршрути от Далечният Изток, минавали през Османската империя. Освен това, всички морски търговски маршрути от Индия, през Персийският залив и пътищата, минаващи през Североизточното и Източното африканско крайбрежие, а от там в Червено море, се намирали под отомански контрол. С появата на португалски и холандски колонии в Индия и Индонезия, търговската роля на империята намаляла, но не изчезнала напълно. Блокадата на търговските пътища, наложена за западните търговци, благоприятствала венецианците, които по силата на търговските си договори с османците, единствени имали право да предлагат стоките си на Изток и да внасят от там нови продукти. От 1526г., това право придобили и французите, по силата на сключените капитулации със Сюлейман I Великолепни. Постепенно, обаче, това ограничение се превърнало в пречка по – скоро за османците, отколкото за западните търговци, които ползвали португалските и холандските търговски пътища, докато османците трябвало да се задоволят с търговия само по своите земи и в източното Средиземноморие.
Като цяло, в началото на Тридесетгодишната война, Османската империя се намирала в стабилно финансово състояние, а хазната й, заедно с огромните натурални ресурси, я превръщали в може би най – богатата държава в Стария свят.
Османците разполагали с най – голямата армия в Европа по това време. След реформите на Сюлейман I Кануни, в качествено отношение, тя не изоставала много от западноевропейските армии, ала вече си проличавали първите признаци на западане на потенциала на османската военна машина. Основната част от войската, била конницата, която наброявала над двеста хиляди души. Ядрото й била елитната спахийска конница, която се набирала от средите на аристокрацията. Пехотата се състояла от две части – нередовни отряди, набирани по време на поход, които се наричали баши – бозук или ая, и редовни – провинциалната армия, която представлявала основата на османската пехота и еничарите – най – елитното пехотно подразделение на османската армия. Еничарите и спахиите формирали т. нар. Капъ Куларъ или Роби на Портата. Общата численост на еничарите не била постоянна, но през разглежданият период, била около двадесет и пет хиляди души. Османците разполагали и с най – големият флот в Средиземно море.

Германските държави

Тяхната територия се превърнала в основен театър на бойните действия. Преди войната, съществували над четиристотин държавици – ситуация, превръщаща германските земи в Барутният погреб на Западна Европа през XVII – ти век. Интересите на стотиците принцове се преплитали в сложна мозайка от интриги, явни и потайни конфликти и най – вече, поле за изява на множеството амбициозни владетели. И именно една такава амбиция – стремежът на Фридрих V, владетел на Рейнския Палатинат и курфюрст на Империята, да стане крал на Бохемия, подпалила пожарът на Тридесетгодишната война.
Територията на германските държавици формално се намирала в състава на Свещената Римска Империя и следователно под върховенството на Хабсбургите във Виена. Но реалността била доста по – различна. Общата територия, заемана от немските държавици, съвпада почти напълно с границите на съвременна Германия, като тогава областите Елзас, Лотарингия и Померения, се намирали изцяло на германска територия. Общата площ била около четиристотин хиляди км2. Трудно е да посочим точна цифра на населението, но с оглед на жертвите след войната, които надхвърляли десет милиона, общото население на германските земи преди конфликта трябва да е било над двадесет и пет милиона души.
След създаването на Евангелисткият съюз през 1608г. а след това и на Католическата лига през 1609г., германските земи се разделили на две – протестантски и католически територии.
Евангелисткият съюз включвал предимно северно германските държави, като основни били Палатинатът, Бранденбург, Анхалт и Хесен. Отсъствието на влиятелният херцог – курфюрст на Саксония, както и борбата между калвинисти и лутерани поставили съюза в по – слаба позиция, в сравнение с Католическата лига.
Католическата лига била организирана от Максимилиан I от Бавария. В нея лизали всички католически държави в Свещената римска империя, в това число и Хабсбургската монархия. Подкрепата на Императора, както и стабилната религиозна позиция, превърнала Лигата в по – силният военен съюз, което се доказало и по време на Бохемската война.
На запад Немските държави граничели с Франция, Испания и Нидерландия, на изток с Австрия и Полша, на юг с Швейцария, Испания и Венеция, а северната граница била в по – голямата си част с Балтийско море. Сухопътната граница се намирала в полуостров Ютланд и била с Дания.
Като цяло, финансовото състояние на германските държави било стабилно, а икономиката се развивала с бързи темпове. Разположени в центъра на Европа, германските земи били важен кръстопът между Изтока и Запада, както и пресечна точка на множество търговски пътища. Поради своите малки размери и твърде ограничени ресурси, отделните държави не могат да бъдат сравнявани с нито една от по – големите европейски страни, нито с италианските държави, чийто излаз на море им осигурявал предимство в търговско отношение. За това се налага да говорим за Германските земи кат цяло.
Поради липсата на едно обединяващо звено, в което се превърнала по – късно Прусия, е трудно да дадем надеждна оценка за възможностите на германските държави да понесат разходите по войната. С оглед на развитието на военните действия, личи преимуществото на Католическият съюз, но нека не забравяме, че той получавал субсидии и от Испания, така че е изключително сложно да съпоставим дори двата военни блока.
Всяка от държавите разполагала със своя въоръжена сила, която използвала за защита на своите територии и интереси. В рамките на двата съюза, войските се намирали под командването на Фридрих V за протестантите и на Максимилиан I за католиците. Общата численост на протестантската армия към 1630 година била около сто и четиридесет хиляди души, от които около 7 % били шведи и финландци. Католическата лига вероятно разполагала с поне сто и петдесет хиляди войници, без да броим испанската армия.
Голяма част от германците служели като наемници на различни европейски държави като например Франция и Испания. Наричали ги ландскнехти. Този вид пехота се появил още през XVIти век и бил широко използван от Карл V по време на неговите кампании. Като модел за изграждането на ландскнехтите, послужили ненадминатите швейцарски копиеносци, които получили първото си голямо поражение при Павия през 1525г. именно от германците. По- голямата част от войниците, сражавали се през Тридесетгодишната война били германци.

Останалите държави, като Англия и Русия например, били все още периферни за Европа и не взели участие във войната. Намесата на Дания се оказала прекалено мимолетна за да и отделяме специално внимание в тази глава. Що се отнася до италианските държави, то тяхната външна политика отдавна била прекалено пасивна и цялото участие във военните действия, се ограничавало до предоставянето на италиански наемници за воюващите страни. Папството направило опит да спре конфликта, но той бил слаб и неуспешен. До сключването на Вестфалският мир, Светият престол бил само зрител на военните действия, които разкъсвали Централна Европа.

1 – Фугери и Велзери – Големи германски фамилии на търговци и банкери, които били основен кредитор на Хабсбургите и се занимавали с финансите на двете монархии до края на XVI век.
2 – Испания преживяла няколко тежки банкрута по времето на Фелипе II и неговите наследници. Най – големите, били от 1576г и 1596.
3 – Паричните приходи от Индиите се представяли като плащания на местното население, за внесените от Европа стоки.

Текста е извадка от моя лична творба! Всички права запазени! Ishamael™


Европейска нощ на учените 2022 г.: