Направи дарение на училище!

Автор: Екатерина Ангелова

Резюме: След християнизацията на България през ІХ век, християнството се превръща в основната религия на българския народ, а църквата играе важна роля в определянето на обществените и философски убеждения. Въпреки това, еклектичният характер на християнството в България допринася за различни тълкувания и интерпретации на християнските учения. Идеологическата противоречивост, може да бъде свързана с различните тълкувания на Христовото учение и моралните въпроси. В този контекст се формират различни философски и религиозни школи, които се опитват да съчетаят или преосмислят християнската доктрина.

Ключови думи: религия, ХІV век, ереси, България.

Разбери повече за БГ Наука:

***

След покръстването на българския народ, осъществено по време на управлението на княз Борис І (852-889), основа на философско-мирогледната система на българския народ става християнската религия. Поради еклектичния си характер тя съдържа в себе си разбиранията, морала и интересите на различни социални слоеве. Идейната противоречивост на Христовото учение обаче, застъпена в Светото писание и в творбите на “отците на църквата” създава условия за различни негови тълкувания. От зората на своето възникване до епохата на Късното средновековие християнската църква е атакувана от различни ереси. Официалната църква обявява за ерес всяко учение, което се отклонява от установените догми и води безпощадна война за неговото изкореняване. Някои от ересите надхвърлят значението си на религиозни и придобиват характер на широки социални движения.

Социално-религиозните учения и движения възникват и се развиват под въздействието на различни фактори и условия и отразяват духовния и социалния живот на обществото. Различните реформаторски религиозно-философски движения през Средновековието започват да се появяват още с издигането на християнството в официално призната държавна религия и го съпровождат в хода на цялата му история. Възникването на ересите се обяснява с това, че в средновековното християнство намира израз религиозното съзнание на различни социални групи, както от средата на господстващия елит, така и от низините. Поради това всяко недоволство от съществуващите порядки неизбежно придобива формата и характера на богословска ерес. Еретическите движения уронват авторитета на църквата и нанасят удар по християнската догматика. Изворите сочат, че у нас през Средновековието намират почва отшелничеството, богомилството, исихазмът, варлаамитството, ереста на жидовстващите и др. Тези социално-религиозни учения и движения са показателни и за насоката на идейната борба между различните съсловия и разкриват многообразието в социалните, богословските и политически възгледи на аристокрацията и низините.

В обществения живот на средновековна България през ХIV в. намират място две от най-ярките направления във византийската теологическа мисъл, а именно – исихазмът и варлаамитството. Тяхната поява е свързана с необходимостта от обновление на църквата и усъвършенстване на духовенството.
Като религиозно-философско учение исихазмът възниква във Византия през ХIII в. За негов създател се смята Григорий Синаит (1265-1346), виден византийски книжовник и църковен деятел. Монашеският му живот започва в Синай, но след това той обикаля различни манастири в Палестина, Крит, Света гора. Той основава свой манастир в Парория (Странджа), където обучава книжовници от Византия, България, Сърбия и др. Измежду неговите първи и най-видни ученици са Теодосий Търновски, Ромил Видински и др. Виден теоретик на исихазма е и византийският богослов Григорий Палама (ок. 1296-1359). Той внася нови елементи в учението и оставя различни догматични, полемични и риторични съчинения. Като монах пребивава предимно в Атонските манастири и е избран за солунски архиепископ през 1347 г. В защита на своите възгледи влиза в продължителни спорове с друг изтъкнат свой съвременник – калабрийския монах Варлаам по време на църковните събори в Константинопол. Те завършват с осъждането на Варлаам през 1351 г. и с победа на исихазма. Тогава възгледите на исихастите са обявени за напълно съобразени с основите на православната вяра.

Изходен елемент в учението на исихастите е стремежът към възстановяване на непосредствената връзка между човека и Бога, която съществува по време на пребиваването на първите хора Адам и Ева в рая, но бива прекъсната, поради стореното от тях прегрешение и изгонването им на Земята. Първопричина за прогонването им според исихастите е злият Сатана, който ги тласка по пътя на греха и отчуждението от Бога. Една от основните идеи в учението на Григорий Синаит е да се възроди отново някогашното общение между Бога и човека, т.е. да се възстанови “райското състояние” и хората да се върнат отново в първоначалната си родина. Според исихастите раят е истинското “отечество” на хората и него те трябва да постигнат отново. В духа на това схващане разработват стройна система на задължителни норми на поведение, разделени в две групи: праксис (деяние) и теория (видение). Желаещият да се приобщи с Бога е длъжен да се отдаде на отшелничество и така да се уедини далеч от всякаква мирска съблазън.

Праксисът се свежда до достигането на определени монашески добродетели като: послушание, смирение, бодърстване, търпение, оскъдна храна, пост и молитва. Целта е да се усмири “външния човек” (т.е. плътската, материалната същност на хората, склонна към грях) и да се възвиси “вътрешния човек” (т.е. неговата духовна същност). Чрез този низ от монашеско аскетични добродетели отделният човек закалява устойчивостта си срещу заплашващите го страсти – чревоугодие, сребролюбие, гордост, злоезичие, многословие. След праксиса се преминава към втория, по-висш етап на усъвършенстване – теорията. За да се премине към него, необходимо е да се прекрати всякакво общуване с хората и вярващият да се уедини било в манастирска килия, било на някое пусто място. Така трябва да се отдаде на пълно безмълвие (исихия) и да насочи мислите си към непрестанна и дълбока вътрешна молитва, довеждаща накрая до желаното общуване с Бога, т.е. до онова състояние, в което се намира първият човек в рая. Постигналият това състояние получава възможност да наблюдава божествената светлина, която виждат учениците на Исус Христос на планината Табор. Това е завършек, означаващ, че вярващият е постигнал желаното единение с Бога, че се е върнал отново в “своето отечество”, в рая. Този върховен момент е достъпен само за съвършения исихаст, преминал всички степени на праксиса и теорията.

Св. Григорий Палама – един от най-силните привърженици на исихазма.

Учението за “божествената светлина” е развито по-пълно в произведенията на Григорий Палама. Според него божествената същност е непознаваема, защото е непостижима. Но за човека е достъпна божествената енергия като излъчване на Бога, появила се във вид на божествена светлина. Такава еманация са някои висши идеи и добродетели като мъдрост, милосърдие и др., които произхождат от Бога и са “изначални” и “несътворени”. Чрез тях именно Бог действа върху хората и те са посредници между него и човечеството. Всъщност Палама прокарва един основен възглед, срещан и у по-ранните византийски богослови, а именно – разграничение на “същност” и “енергия”, т.е. Бог си остава едновременно непознаваем и заедно с това – отчасти познаваем.

Цялата статия, както и много други, можете да прочетете в новия Брой 171 на списанието.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!