Направи дарение на училище!

гл. ас. д-р Андриана Спасова

Институт за литература – Българска академия на науките

Разбери повече за БГ Наука:

***

Ролята на възрожденските жени се проявява главно в сферата на образованието и на културния живот. Дейността им също спомага и за разрешаването на църковния въпрос и освободително движение. През XIX век се откроява най-вече фигурата на Учителката и Възпитателката, свързана с развитието на девическото образование, педагогическата дейност, училищното дело, женските дружества. 

В едно традиционно патриархално общество много трудно женският глас намира път в публичното пространство да бъде изявен и чут, да може да защити позицията за правото на момичета да учат светски дисциплини, да им се възлагат управленска отговорност, да пишат в пресата, да издават и превеждат книги. 

С една дума, много бавно и фрагментарно се случва еманципирането на българките и устояването на правото им на публичност. До голяма степен ролята им продължава да се схваща главно като Пазителка на дома, родовите традиции, народните обичаи, патриархалните ценности, тя е припозната основно като майка и съпруга. Дори когато се изявява като творец или оратор, често задължително е подкрепяна от мъжката фигура на своя любим, брат, роднина, редактор, издател, който да я насочва и тя да оправдава неговите очаквания.

В масовата представа и днес са малко известни имената на възрожденските жени, те са значително маргинализирани от официалната литературна история, големият разказ се интересува главно от имената на мъжете просветители и интелектуалци, допринесли за българската култура.

Все пак обаче не остават енигматични имената на авторки като Елена Мутева, Станка-Николица Спасо-Еленина, Екатерина Василева, Ирина Екзарх, Рада Киркович, Мария Доброплодна, Елена Борисова, Анастасия Узунова, Карамфила Стефанова и др. Благодарение на засиления критически интерес техните биографии и творчески реализации допълват и обогатяват културния и литературния облик на Възраждането.

В тази връзка важно място заема реализираната инициатива на проф. Милена Кирова за създаването на „Неслученият канон“ – двата прекрасни сборника „Българските писателки от Възраждането до Втората световна война“ (2009) и „Българските писателки от 1944 до наши дни“ (2014). Оттук насетне канонът започва по-явно да се отваря за жените, попълват се празните му полета, поставят се въпроси затова как всъщност женският глас се вписва в традицията, как се формират алтернативните женски места и как се съотнасят с мъжките стереотипни нагласи, предразсъдъците, консерватизма.

Най-често присъствието на Елена Мутева се свързва с началото на новобългарската оригинална (поетичните творби от 40-те на XIX век) и преводна литература („Райна Княгиня“,1852 и „Турски приказки“, 1858), създадена от жени. От възрожденските авторки Ел. Мутева е определяна като първата фолклористка, преводачка и поетеса. Тя е „една от ярките творчески личности сред българите в Одеса през 40-те и 50-те години на XIX век“ и заедно с Найден Геров, Добри Чинтулов и Иван Богоров сформират „четворката“ на Одеския литературен кръг (Станева, 2009: 70).

Ел. Мутева е родена в гр. Калофер през 1825. За кратко време живее в Пловдив със семейството си и на 9 г. се премества да живее в Одеса. Съвсем млада Ел. Мутева посреща в дома си учени, писатели и общественици, първите българки, следващи от Одеса за учителки – Анастасия Тошева и Саша Милкова. Домът на Мутеви на ул. Греческа започва да функционира и като първия литературен салон на българската интелигенция – тук се четат пристигналите писма, обсъждат се новините пресата и рецензиите на първите български книги. Творческата ѝ и преводаческа дейност са прекъснати преждевременно от ранната ѝ смърт, умира на 25 г. от туберкулоза (1854).

Баща ѝ Стефан Мутев и двамата ѝ чичовци Евстати Мутев и Стефан Тошкович са видни възрожденски търговци в близки отношения с Васил Априлов и Николай Палаузов. Елена Мутева израства в обкръжението на високообразованите си братя, завършили Ришельовския лицей – Димитър, Никола и Христо. Димитър става доктор по философия, основател и редактор на сп. „Български книжици“ (1858–1862), първи директор на Болградската гимназия, 1858; музикантът Никола е смятан за първия български композитор (Андреев 1952: 58–59); и Христо е виден юрист.

Известна е богатата лична библиотека на Ел. Мутева, която до голяма степен свидетелства и за нейните литературни интереси. През 1856 Н. Геров се обръща до Ст. Тошкович и Н. Палаузов (АНГ 1914: 161–162, 400) да намерят публикацията на отец Натанаил „Приятелское писмо от българина к гръку“ в личната библиотека на Мутева – „Това изследвание имаше у покойна Еленка, та трябва и сега да се намира в книгите ѝ. То е добро, защото показва, че българети още и под турско владичество са имали архиереи от рода си“ (АНГ 1914: 162).

Преди почти век Иван Шишманов твърди, че Елена Мутева е „първата българска образована жена, която наравно с мъжа допринася за развитието“ (Шишманов 1916: 129, подч. м, А. С.) на литературата и обществения живот през Възраждането. Това е много важно наблюдение не само заради първенството, което ѝ се отдава, колкото върху обръщането на внимание върху жените писателки и просветителки през XIX век; върху тяхното обществено утвърждаване; върху тяхното място като фактор за развитието на българската култура, образование и литература. Във връзка с общозастъпеното предположение за образованието на Ел. Мутева в Одеса, М. Младенова съобщава, че името на възрожденската писателка липсва в оцелелите архиви на Института за благородни девици и на два от седемте пансиона за висшето съсловие (Младенова 1984: 47).

Преводаческата и творческата дейност на Елена Мутева до голяма степен отвеждат към възрожденския периодичен печат. В сп. „Български книжици“ (1858, год. I) са публикувани четири години след смъртта ѝ двете стихотворения „Бог“ и „Басня“ и повествователна творба „Турски приказки“, преведена от сборника (1844) на В. Григорович. От преводната книжка само една от петте арабски истории се свързва с възрожденската рецепция на „1001 нощ“. Н. Аретов извежда преводът на Мутева като „едно специфично преходно ниво, запазило и стария интерес към творбата сама по себе си, съчетан с новото отношение като към фолклорен паметник“ (Аретов 1990: 34).

Цялата статия, както и много други, можете да прочетете в новия Брой 169 на списанието.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!