Египет (IV хил. пр. Хр. до 30 г. пр. Хр.)

Египет

IV хилядолетие пр. н. е.
Преддинастичен период.
Египет е заселен от най-дълбока древност. Населението му, поради промяна в климата първоначално обитава земите край делтата на р. Нил, а по-късно се разпростира в Нилската долина, където започва да се занимава със земеделие и скотовъдство. Увеличението на населението, нуждата от обработваеми площи водят до необходимостта от иригационни мероприятия в голям мащаб — построяване на напоителни и отводнителни канали, бентове и др., за строежа на които се използува робски труд. Социалното разслоение и робството ускоряват развитието на първите форми на държавност — ранно-класови държавни организации, т. нар. „номи“‘. Между Долен Египет (делтата на Нил) и Горен Египет (долината на Нил) се очертават различия, които характеризират цялата по-сетнешна история на Египет. Първоначално там възникват малки държави, прибл. около 40, които с течение на времето се обединяват.

Ок. 3000 г. пр. н. е.
Възниква египетското пиктографско (образно) писмо, наричано още йероглифно (свещено писмо). В него се различават три вида знаци: идеограми — за означаване на цели изрази; фонограми — за означаване на звуци или на група от звуци (не е имало гласни); детерминативи — определящи значението на записания знак (напр. вещ, действие или абстрактно понятие). От монументалното образно писмо възниква опростеното иератично (гр. „иератика“) писмо, а през VII в. още по-опростеното — демотично — гр. „демотикос“ (народно) писмо.
Създава се египетският календар. Това е земеделски календар, съставен възоснова на наблюденията на разливите на Нил. Той е първообраз на много слънчеви календари. Годината се разделя на три периода (разлива на Нил, сеитба и жътва), всеки период на 4 месеца, всеки месец — на 30 дни; освен това 5 дни се добавят допълнително в края на годината.

Началото на III хилядолетие пр. н. е.
В борбата между отделните номи и в резултат на първите политически съюзи възникват: Северното царство (Долен Египет), а между Мемфис (Кайро) и първите прагове на Нил — Южното царство (Горен Египет). Те водят помежду си непрестанни войни за завоюване на цялата страна. Същинската история на Египет започва с обединяването на тези две царства. Дългата редица на следващите династии е разделена за прегледност на по-големи групи, наречени „царства“. (Датировката им си остава неточна и до днес, особено що се отнася до ранната епоха).

Ок. 2850 г. пр. н. е.
Фараонът Менес (Мина), основател на I династия завладява Долен Египет и обединява двете царства. Столица става град Мемфис.


РЕКЛАМА:

***

Ок. 2850—2250 г. пр. н. е.
Старо египетско царство. (I—VI династия). Вътрешна консолидация на държавата и укрепване властта на фараоните, която от патриархална става деспотична. Неограничено самодържавие, строга обществена йерархия, възглавявана от фараона и опираща се на множество безправни земеделци. Послушно оръдие в ръцете на властващите става огромната, постоянно растяща армия от роби. Фараонът Хефрен (Хафра), от IV династия, считан за бог, приема титлата „син на бог Ра“. Централизиране на държавата чрез йерархическо разгръщане на бюрократичния апарат. Основа на икономиката е земеделието. Развиват се също животновъдството, лова, риболова. Фараонът е собственик на цялата земя и може да я раздава на своите чиновници; възникват поземлени имения. Други големи земевладетели са храмовете. Селяните, заети в земеделието, работят на аренда и се задължават да извършват безплатно много дейности. Поради повсеместната вяра на египтяните в задгробния живот, голяма е властта на жреците, включително и политическата. След стабилизиране на държавата (I—II династия) настъпва значителен политически, стопански и културен разцвет (III—V династия). Силната власт на фараона е ограничена от местните управители — номарсите. Науката, достъпна само за жреците, достига високо развитие. Математиката и геометрията придобиват значение при размерване на обработваемата земя; започва строителство на канали и сгради (има останки от десетична система); развиват се занаятите и търговията; натрупана е голяма информация в областта на астрономията (изготвена е карта на небосвода), необходима за съставяне на календара; развиват се също медицината (хирургия, билколечение). Подтикнати от вярата в задгробния живот, фараоните строят импозантни гробници и величествени пирамиди. Пирамидата на фараона Джосер от III династия е издигната в Сакара, висока 60 м, тя е терасовидна, построена е от Имхотеп (вж. в сайта), когото по-късно почитат като бог; пирамидата на Хуфу (на гръцки Хеопс) в Гиза (ок. 2650 г. пр. н. е.), висока 146,5 м — тя е най-голямата от всички пирамиди (Хуфу е вторият фараон от IV династия, прославен с успешните си битки за полуостров Синай); на Хефрен (Хафра) — четвъртият фараон от IV династия, (висока 138 м), по времена който е построен в Гиза известният, огромен Сфинкс — митическо същество с лъвско тяло и човешка глава; пирамидата на Менкаура (Микерин) — петия фараон от IV династия.

2250—2052 г. пр. н. е.
Първи преходен период (VII—X династия). В края на управлението на VI династия властта на фараона отслабва, избухват бунтове срещу богатата аристокрация. Освободени от опеката на централната власт номарсите стават независими и разполагат със собствена армия. Египет се разпада на малки, враждуващи помежду си държави. След краткотрайно управление на владетелите от VII и VIII династия възникват два големи обединителни центрове: в Долен Египет — Хераклеопол и в Горен Египет — Тива. Те воюват с номадските народи от Азия и с местната аристокрация, която не признава тяхната опека. Около 2052 г. пр. н. е. тиванският цар Ментухотеп III окончателно побеждава владетелите на Хераклеопол и обединява страната под своя власт. Поставя се началото на Средното царство.

2052—1778 г. пр. н. е.
Средно царство (XI—XII династия). Владетелите от XI и особено от XII династия ограничават властта на номарсите и възстановяват предадената на царя чиновническа аристокрация. Иригационната система се възстановява в широк мащаб. Развиват се металургията и тъкачеството. Нараства културното и търговско значение на градовете. Разцвет на литературата и математиката. Значително се разширява обсегът на египетската търговия (Сирия, Либия, Пунт, Кипър, Крит).

1878—1841 г. пр. н. е.
Господство на Сенусерт III, фараон от XII династия; разпростира египетското владичество над Северна Нубия (до района на третия праг), води завоевателни победоносни войни на изток — в Палестина, Либия, Финикия. Извоювал си слава на изтъкнат войн.

1840—1792 г. пр. н. е.
Управление на Аменемхет III, фараон от XII династия. Период на най-силната власт на фараоните по време на Средното царство. Аменемхет III оставя забележителни величествени строежи (т. нар. Лабиринт във Фаюм, представляващ негова гробница, две пирамиди и др.)

1778—1670 г. пр. н. е.
Втори преходен период (XIII— XIV династия. След смъртта на Аменемхет III, египетската държава отново запада; застой в икономиката. Вътрешните междуособици се използват от хиксосите — номадски западноазиатски племена, които ок. 1730 г. пр. н. е. се появяват в северната част на Египет — Източната делта на Нил и завладяват Долен и Среден Египет. В боевете хиксосите използуват коне и бойни коли, непознати на египтяните.

1670—1570 г. пр. н. е.
Управление на хиксосите в Египет (XV и XVI династия). То се разпростира само върху Долен Египет. Хиксосите бързо попадат под египетско културно влияние. Пренасят столицата на държавата в град Аварис, построен в източната част на делтата. В Горен Египет едновременно с хиксосите управляват и фараоните от XVII династия. Те именно започват борба с нашествениците, доведена до победен край от Амазис I (Яхмос I), основател на новата XVIII династия. Неговото управление поставя начало на Новото царство.

1570—1100 г. пр. н. е.
Ново царство (XVIII—XX династия). При управлението на XVIII династия се възстановява икономиката на страната. Развиват се земеделието (усъвършенства се плуга) и занаятчийството (особено металургичното), създават се големи занаятчийски работилници с няколко десетки работници. Разширява се използването на бронза, а в края на Новото царство и на желязото. Заедно с вътрешното развитие се засилват и външните контакти на Египет, главно чрез търговията. Владетелите от XVIII династия разширяват господството на Египет — водят успешни военни походи до Палестина, Финикия и Сирия. Египет се превръща в световна държава. Нараства значението на армията (постоянната, в голямата си част наемна). Многобройните и непрекъснати борби влошават обаче положението на бедното селско население и увеличават броя на робите. Расте чиновническият апарат, зает в администрацията и необходим, за събиране на данъците. В периода на Новото царство се засилва общественото разслоение и професионалната диференциация. Укрепването на фараонската власт, върви успоредно с все по-голямото политическо влияние на жреците (главно тиванските жреци на Амон), което довежда до остър конфликт.

1570—1545 г. пр. н. е.
Управление на фараона Амазис I. След като освобождава Египет от господството на хиксосите той се насочва към Нубия и отново я присъединява към Египет. Установява египетска власт над финикийския град Библос.

Ок. 1505 — ок. 1480 г. пр. н. е.
Управление на Хатшепсут (вместо малолетния Тутмос III), която води мирна политика, изразена в икономическо стабилизиране и развитие на страната (известната търговска експедиция до Пунт). Издигат се величествени строежи (терасовидният храм в Дейр ел Бахри и др.). При нейното управление Египет загубва териториалните си завоевания на изток, придобити от предшествениците й — Аменхотеп (Аменофис) I и Тутмос I, бащата на Хатшепсут.

Ок. 1500 г. пр. н. е.
Започва да се използва примитивно геранило, което облекчава труда на земеделците при напояване на земята.

1491—1436 г. пр. н. е.
Господство на фараона Тутмос III, при който Новото царство достига най-голямата си мощ. Няколко пъти той предприема завоевателни походи до Палестина и Сирия, поставяйки ги изцяло под зависимостта на Египет (описание на победата на Тутмос III над сирийските и палестинските князе край град Мегидо е запазено по стените на храма в Карнак). На север достига до р. Ефрат. Завладява силната държава Митани, която застава в защита на сирийските държави. Покорява Нубия до четвъртия праг на Нил. Дълготрайните войни изтощават Египет и принуждават наследниците на Тутмос да провеждат много по-миролюбива политика.

Ок. 1413 — ок. 1377 г. пр. н. е.
На престола фараон Аменхотеп III. Като талантлив политик, Аменхотеп успява да защити Новото царство от нарастващата мощ на хетите. Благодарение на умело провежданата политика на приятелство с владетелите на Митани и Вавилония и на дългия мирен период, той извежда Египет до икономически разцвет. В Тива е издигната свещената гробница, от който са запазени известните колрси на Мемнон. Построени са храмове в Луксор и Каряак. В Тел ел Амарна е запазена кореспонденцията на египетските фараони (главно на Аменхотеп III и неговия син Аменхотеп IV) с владетелите на Митани, хетите, Вавилония, Асирия и Сирия, която е ценен исторически източник.

Ок. 1419—1400 г. пр. н. е.
Фараон Аменхотеп IV (по-късно приел името Ехнатон), известен със своята религиозно-социална реформа и широка строителна и културна дейност. Заменя древното традиционно многобожие (политеизъм) с монотеизъм, обявявайки Слънцето за източник на целия живот на земята, за единствен бог, почитано и тачено най-вече във формата на слънчев диск (на египетски „слънце“ —Атон, затова фараонът се преименува на ЕхнатОн, т. е. „блясъка на Атон“). Премахва култа към тиванския Амон, напуска Тива и основава нова разкошна столица Ахетатон („хоризонта на Атон“), — в близост до днешната Ел-Амарна — превърната в център на културния живот в Египет. В нея са построени за новото божество много храмове. Инициатор е на политиката за пълно скъсване с миналото. Тези реформи, които трябва да ликвидират мощта на жреците, се отразяват неблагоприятно върху икономиката на страната. Средните обществени слоеве, на които се опира фараонът, са твърде слаби, за да се противопоставят на жреците. Отслабването на Египет, под натиска на могъщата държава на хетите, води до загубване на източните провинции (Сирия). Селяните привързани към старата религия, оказват съпротива. Срещу Ехнатон започва да се оформя опозиция, състояща се главно от военни. Религиозната реформа не довежда до желания резултат и само временно сломява мощта на тиванското жречество и робовладелската аристокрация. Съпруга на Ехнатон е Нефертити, чийто скулптурен бюст, намерен в Ел-Амарна, се причислява към най-известните произведения на изкуството в древен Египет.

1345—1318 г. пр. н. е.
Фараон Хоремхсб I, бивш командващ на армията, издигнат на трона с помощта на жреческото съсловие. Поставя началото на новата XIX династия. Води завоевателна политика, особено на североизток, която неговите наследници продължават.

1317—1301 г. пр. н. е.
Управление на фараона Сети I, който воювайки с хетите присъединява част от загубените провинции (Палестина, Финикия) към Египет.

1301—1251 г. пр. н. е. Господство на фараон Рамзес II. Основна цел на външната му политика е да се възвърнат владенията на Египет в Сирия и да се възстанови египетското влияние в Мала Азия. Рамзес II предприема голям военен поход в Азия и ок. 1294 г. пр. н. е. в близост до град Кадеш, разположен на река Оронт (Северна Сирия), разбива войските на хетите. Укрепва египетската власт в Палестина и Финикия. Води боеве с либийците. Грижи се за развитие на културата, разгръща широка строителна дейност (двата известни храма, изсечени в скалите — в Абу Симбел, в Долна Нубия, увековечават покоряването на Нубия).

Ок. 1280 г. пр. н. е.
Сключва се мир между египтяните (Рамзес II) и хетите (Хатушил III), според който Египет запазва Палестина и Финикия, докато Сирия остава под хетско влияние. Този договор е скрепен с женитбата на фараона за дъщерята на хетския цар.

1234—1220 г. пр. н. е.
Управление на фараона Марнепта, син на Рамзес II. Ново западане на Египет, причинено от преселението на т. нар. „морски народи“, които по неизвестни причини през 2-та половина на XIII в. пр. н. е. тръгват от балканските и крайдунавските земи, преминават Мала Азия, Сирия, Финикия, Палестина и нападат Египет. Либийците също стават много агресивни. Марнепта успява да отблъсне нашествениците.

Ок. 1200 г. пр. н. е.
В резултат на нашествието на трако-фригийските племена пада държавата на хетите, която в края на XII в. пр. н. е. е сериозна заплаха за Египет.

1197—1165 г. пр. н. е.
Рамзес III, фараон от XX династия на Новото царство. Води тежки битки с „морските народи“ (филистините, такарите и др.) и успява да ги спре пред границите на Египет. Окончателно побеждава либийците. Войните с прииждащите народи изтощават силите на държавата и при наследниците на Рамзес III (т. нар. династия на Рамзесидите, когато всички носят името Рамзес) Египет загубва Палестина и Финикия.

Ок. 1085—715 г. пр. н. е.
Трети преходен период. Хелихор — тивански върховен жрец на Амон и главнокомандуващ армията, отстранява от власт Рамзес III и заема престола на египетските фарони. Отново нараства политическото влияние на жреците и отслабва властта на фараоните. Новият владетел не е признат от царете на Долен Египет. През този период фактически започва ново разпадане на държавата.

Средата на X в. пр. н. е.
Властта в Египет е заграбена от командуващия либийската наемна армия Шешонк, основател на XXII династия, наречена либийска. Той напада и ограбва Ерусалим. Започва управлението на династиите от чужд произход.

715—525 г. пр. н. е.
Късна епоха. Господство на XXV династия в Египет, наречена нубийска или етиопска.

671—663 г. пр. н. е.
Египет е под властта на Асирия.

663 г. пр. н. е.
Управителят на гр. Саис (разположен в делтата на Нил) — Псаметих I използвайки въстанието във Вавилон (срещу Асирия), отхвърля асирийското иго и възстановява държавната независимост на Египет.

663—609 г. пр. н. е.
След като изгонва нубийците от Горен Египет, Псаметих обединява страната. Поставя началото на XXVI династия, (нар. Саиска), която постоянно ограничавана от жреците на Амон, управляващи в Тива се задържа на трона до завладяването на Египет от Персия. (525 г. пр. н. е.).

Ок. 609 — ок. 594 г. пр. н. е.
Фараон Нехо II. След победата си край Мегидо, завладява Ерусалим, Сирия и стига до Ефрат. Край Кархемъш през 605 г. пр. н. е. като съюзник на Асирия е разбит от вавилонските войски и губи азиатските си територии. На него се приписва строителството на канал, свързващ Нил с Червено море. По инициатива на Нехо II финикийците предприемат първата откривателска експедиция: обикалят Африка (тръгват от крайбрежието на Червено море и след 3 години се връщат в устието на Нил).

525—332 г. пр. н. е.
Персийско владичество. В битката край Пелузиум, Псаметих III е убит от персийския цар Камбиз II. Египет става персийска провинция. Камбиз провежда редица реформи с цел да намали доходите на жреците.

332—30 г. пр. н. е.
Гръко-римско владичество. Александър Македонски превзема Египет.

305 г. пр. н. е.
В резултат на борбите между диадохите, бившите военачалници на Александър Македонски, властта в Египет взема Птолемей I Сотер, основоположник на новата династия на Птолемеите.

305—30 г. пр. н. е.
Управление на Птолемеите. Египет става независима елинистична държава, чиито владетели приемат и разширяват египетската бюрократична система, ограничават властта на жреците. Настъпва разцвет на културата. През III в. пр. н. е. египетската столица Александрия се превръща в главно научно средище: развиват се математиката, астрономията, медицината, изкуството. Птолемей I създава прекрасния Музей, а Птолемей II — известната Александрийска библиотека към Музея. Продължава процесът на взаимно проникване между елинската и ориенталската култура. Държавен език е гръцкият. Постоянно нарастващата мощ на Рим започва да ограничава самостоятелността на египетските владетели, а в страната често избухват бунтове и безредици (напр. Птолемей IV Филопатор) в които важна роля играят враждебните настроения на египтяните към гърците, центробежните тенденции на Тива и династичните борби.

III в. пр. н. е.
Манетон, египетски жрец в Хелиополис написва на гръцки език историята на Египет — от антични времена до смърт та на Александър Македонски. Запазени са фрагменти от нея.

51—30 г. пр. н. е.
Клеопатра VII, египетска царица, последна представителка на елинистическата династия на Птолемеите. Чрез съюза си с Цезар (46—44), а после и с Антоний (41 г.), за когото се омъжва (37 г.), се стреми да запази независимостта на Египет, както и да разшири територията на държавата.

31 г. пр. н. е.
Морската битка край Акциум, след която армията на Октавиан навлиза в Египет и завладява Александрия. Клеопатра се самоубива, за да не попадне в ръцете на победителя Октавиан.

30 г. пр. н. е.
Египет става римска провинция, неделима част от Римската империя.


Европейска нощ на учените 2022 г.: