Еднопосочна пилотирана мисия до Марс

ЕДНОПОСОЧНА ПИЛОТИРАНА МИСИЯ ДО МАРС – СТРУВА ЛИ СИ ДА СЕ ГОВОРИ ЗА ТОВА И САМОУБИЙСТВО ЛИ Е?

 

Rover landing

Елиминирането на възможността за връщане опростява една евентуална пилотирана мисия и тя може да се осъществи със съвременна технология.

Image Credit : NASA


РЕКЛАМА:

***

 

В предната статия дискутирахме проблемите, които биха възникнали при осъществяването на пилотирана мисия до Марс. Във втората статия от поредицата „Марс 2008“ ще разгледаме един интересен въпрос. Обикновено като планираме космическа мисия, ние разглеждаме възможността за безопасното завръщане на Земята. Имало е фатални случаи по време на кацания, най-последният от които е катастрофата на совалката Колумбия. Тук става въпрос за полет в околоземна орбита. При една пилотирана мисия до Марс системите, които трябва да върнат астронавта обратно на Земята са много повече – трябва да бъде построена възвращаема ракета, да се направи капсула, да се добавят парашути, а всичко това означава допълнително тегло, допълнителни средства, допълнителни изстрелвания.

Как обаче се променя ситуацията, ако… изпратим човек на Марс завинаги? Всички тези допълнителни системи ще бъдат ненужни и една такава мисия ще може да бъде изпълнена до пет години, съответно в разумни срокове ще видим първото кацане на човек на Марс! Това е един труден въпрос. Федералните агенции дори не допускат възможността за подобна мисия, а и обществеността със сигурност ще сметне подобно начинание за чиста проба самоубийство.

Да помислим все пак трезво – човек много често извършва рисковани начинания. Рискови са експедициите до Еверест и хора непрекъснато гинат. Рискови са дори обикновените полети в околоземна орбита. Но при правилно осъществяване на мисията човечеството би могло да издържа астронавт на повърхността на Марс до края на живота му. Този човек ще работи там, ще живее там, на него биха могли да му бъдат осигурени всички възможности за качествен живот. Единственото нещо, от което ще бъде лишен, е възможността да се прибере обратно у дома. Но все пак – не е ли имало и навремето хора, които доброволно са напускали Европа, за да се заселят в новооткритите континенти завинаги?

От друга страна не е ясно как би реагирала психиката на този човек. Напълно възможно е астронавтът да развие психични заболявания поради самотата, далечното разстояние, постоянната носталгия.

Разбира се първият проблем може лесно да бъде решен, като изпратим двама астронавти, които да си помагат. За в бъдеще на повърхността на Марс ще могат да бъдат изпратени и още астронавти, и още, и още… докато на Марс бъде установена колония. Това ще бъдат първите постоянни обитатели на друга планета!

Има и известни хора, които са размишлявали за еднопосочна експедиция до Марс, сред които астронавтът на Аполо 11 и вторият човек, стъпил на Луната – Бъз Олдрин. Но обществото не би приело такова начинание. Все пак ако човек не се е отправял към други континенти като Америка завинаги, цивилизацията вече е щяла да загине поради пренаселване. А днес населението на Земята непрекъснато нараства. Ако утре се случи някакъв катаклизъм и животът на планетата стане невъзможен, вероятно манталитетът ни би се променил и обществото би се съгласило да изпрати хора на Марс, за да оцелее човечеството като вид.

Освен това има и хора, които биха поели риска при такава мисия. Да си спомним първите космонавти, да си спомним Гагарин. Всички тези хора са знаели за възможните рискове и пак са желаели да летят в космоса! В днешното общество, когато агенциите не желаят да поемат рискове, ентусиастите на космическа тематика имат впечатлението, че цивилизацията тъпче на едно място без никакъв напредък. И то се вижда – безкрайни полети в околоземна орбита, които са скучни.

Затова искам да кажа нещо, което може да излезе пророчество – възможно е някой ден първото кацане на Марс от човек да бъде осъществено не от консервативна федерална агенция, а от някакъв частник или дори аматьор. Частното и аматьорското ракетостроене непрекъснато се развива! Единственият проблем, който виждам като пречка, е, че до този момент никой освен НАСА не е изпращал спускаем апарат на Марс. Това означава много опит, който ентусиастът трябва да придобие, преди да се отправи към Марс!

Ето един примерен план за изпращането на самотен астронавт към Марс и бърза сметка колко години ще са ни необходими:

1.Изпращане на няколко безпилотни спускаеми апарати на Марс, които ще установят на повърхността надуваеми обитаеми модули. Това може да се осъществи дори със съвременна ракета като Атлас 5 или Делта 4.

  1. След две години подобни ракети изпращат провизии – вода, храна, кислород.

3.След още две години ракета Атлас 5 може да изведе на околоземна орбита степен за напускане, обитаем модул и спускаем апарат с три изстрелвания. След 10 месеца астронавтът пристига на Марс.

Общо – ако днес започнем работа по една такава мисия, след седем години човек вече може да е стъпил на Марс и то със съвременна технология!

Разбира се, има доста трудности и при подобна опростена мисия до Марс. На повърхността на Марс радиацията е в доста по-голямо количество отколкото в района на ниската околоземна орбита. Освен това гравитационното привличане е много по-слабо. Дали човек би могъл да се приспособи към всичките тези промени от живот на Земята към живот на Марс?

За тази цел трябват още проучвания. Ето защо много хора смятат, че база на Луната е следващата логична стъпка за пилотираната космонавтика – защото така човек би се научил да живее на други планети. Освен това Луната е и по-близо. Ако от резултатите на научната база на Луната се окаже, че радиационният риск е приемлив човек би могъл да лети до Марс и в стандартна алуминиева конструкция. Ако, обаче, се окаже, че радиационният риск е твърде висок, трябва да се мисли за предпазване на астронавтите – още повече, ако те ще останат на планетата за цял живот.

А за това дали си струва да се провежда еднопосочна мисия до Марс – оставям на вас да решите.

 

Информация: КОСМОС БГ (http://www.space-bg.org/ ; http://www.cosmos.1.bg/ )

 


Европейска нощ на учените 2022 г.: