Един съвременен родопски будител разказва. (Интроспекция и ретроспекция в родопските духовни корени)

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

Автор: Професор д.пс.н. Илия Петров Пеев

Това лято със съпругата ми Йорданка преживяхме истинска духовна наслада от културно-историческото и природното богатство на Родопите – магическата планина на Орфей. Имахме щастието и удоволствието да бъдем за по-дълго време в родното ми село Жребичко край Брацигово и смолянското село Славейно, с което ни обединяват родови връзки. Славейно е родното място на к.д.п. Никола Струнчев – бащата на к.д.п. Христо Струнчев, съпруг на нашата дъщеря Сияна.

Родопското село Славейно край Смолян е известно като комитското село с непокорния си дух срещу турските поробители. С оръжие, книги и родопски песни славейновци са воювали срещу османските нашественици и са отстоявали през вековете на робството правото си на свобода и достоен човешки живот.

Народното читалище „Съгласие – 1883” и читалищната библиотека, църквата “Свети Илия” и училището, реставрирано като „Изложбен заслон“, са изиграли огромна роля за съхраняване на културната автономия и духовната независимост през вековете, за запазване на националното българско самосъзнание, вдигали са духа на християните, подложени на мъки и гонения от поробителя друговерец, предпазили са будните родолюбиви славейновци от ислямизация (помохамеда̀нчване и потурчване). В днешно време тези три институции, утвърдили се като духовни водачи, поддържат традициите живи и развиват будителския родопски дух.

Тук, в недрата на Родопите, до Аязмото, видяхме параклис „Будителите”, сътворен спонтанно от хората за преклонение и признателност към славейновските Будители – местните учители и духовници.


РЕКЛАМА:

***

Фигура 1: Параклис „Будителите”, с. Славейно, Аязмото
Параклис „Будителите”, с. Славейно, Аязмото

Будителството е чисто български феномен, самородно българско дело. В Славейно будителството ще го открием не само в мъдростта на книгите, а и в майсторлъка на родопските строители, земеделци, животновъди, горски работници, гайдари и певци, музиканти и танцьори, художници, учени, лекари, инженери, капитани на кораби, офицери, учители, писатели и поети, които са родени в това прекрасно село и разнасят по света неговата слава и дух.

През това лято нашият приятел инженер Георги Райчевски от летището във Варна, заедно със съпругата си Северина, ни поканиха на свой личен и семеен празник, който ознаменуваха с курбан край параклиса „Свети Иван” в Славейно. Георги е внук на Уста Славо Райчевски, построил камбанарията на църквата “Свети Илия”, на когото дъщеря ни Сияна Струнчева, художник-педагог, посвети специална благотворителна изложба, средствата от която бяха дарени за реставрацията на „Изложбения заслон“ в Славейно.

По време на тържеството, наситено с прекрасна гайдарска музика и родопски песни, инженер Георги Райчевски ни запозна с Димитър Мариновски, който пък ни подари две от новите си книги:

– Димитър Мариновски. Искри из под пепелта на забравата. Житие и битие на Никола Сираков, Никола Каишев. Редактор Зоица Начева. Печатница Смолян, 2018, стр. 100. ISBN 978-954-393-140-8.

– Димитър Мариновски. Кадънин бук. Легенди, разкази и умотворения. Художник на корицата Славо Караиванов. Редактори Младен Сираков и Ангелина Алюшева. Пето издание. Печатница „Принта-КОМ”. Смолян, 2018, стр. 71. ISBN 954-9948-13-7-4.

На сайта на Славейно и Народно читалище „Съгласие – 1883” можем да придобием първоначална представа за автора на тези две книги:

Димитър Мариновски
Димитър Мариновски

Димитър Мариновски активно се включва като читалищен секретар и ръководител, работил е до началото на ХХI век. Председател е от 1979 до 1985 и през 1992 година.

В Старото училище, наречено сега “Изложбен заслон”, където се помещава документална изложба – фотоси от революционното минало на Славейно, е изложена и “Природна пластика” на Димитър Мариновски, посветил живота си на читалищната дейност в селото. В продължение на 25 години той е уредник и на родната къща музей “Константин Чилов”. Димитър Мариновски е изнесъл не една лекция за живота и дейността на световно известния член-кореспондент на БАН професор доктор Константин Чилов, който пръв в историята на медицинската практика създава съвременно ръководство по клинична лаборатория и функционални изследвания.

Димитър намира време да се грижи и за параклисите и заслоните в планината, за да има сушинка, дърва и огънче да се стопли човек в беда.

Това, че стореното сега от неговите ръце остава запазено и неразграбено е показателно за хората от този край. Докато ги има тези светилища на родопското гостоприемство българският дух не ще изчезне.

Съставителите на предговора на книгата „Кадънин бук”, Младен Сираков и Ангелина Алюшева, са описали прецизно творческия път и приносите на краеведа Димитър Мариновски:

Димитър Мариновски е роден през 1947 г. в с. Славейно. Основно образование завършва в родното си село, а гимназия в с. Петково. Близо тридесет години работи в областта на културата като председател и секретар на читалище “Съгласие” – с. Славейно. Повече от 17 години, заедно с колежката си Мария Димитрова, посвещава на събирателска и проучвателска дейност, свързана със Славейно и Родопите, като цяло.

Димитър Мариновски
Димитър Мариновски

По негова инициатива и в съавторство със Славка Мариновска и Георги Талев, през 1994 г. е издадена книга, посветена на големия поет символист Иван Шишманов-Бистров. Пет години по-късно, издава самостоятелно сборник, посветен на бележития учен медик с европейска и световна известност, член-кореспондент на БАН, проф. Д-р Константин Чилов.

Димитър Мариновски е уредник и на единствения в Европа Мемориален дом-паметник за лекар, интернист и клиницист. Повече от тридесет и пет години той запознава гостите на Дома с живота и дейността на Лекаря и Човека Константин Чилов.

Десетки са неговите публикации в списанията “Родопи” и “Чита­лище”, и във вестниците “Родопски устрем”, “Родопски вести”, “Глас народен”, Юбилейни вестници и други периодични издания.

Димитър Мариновски е член на Регионалното дружество на родоизследователите в Смолян, както и на Българския съюз за защита на Родопите.

Неговото хоби са историята, археологията, природната пластика, театърът и туризма. Носител е на орден “Кирил и Методий” III степен, “Отличие за читалищна дейност” и др. От участието си в конкурса по случай 1300-годишнината на българската държава печели втора награда с легендата си “Кадънин бук”. Подготвя и експонира дванадесет самостоятелни изложби с природни пластики.

В настоящата книга “Кадънин бук” са включени легенди, разкази и умотворения. Целта на Димитър Мариновски е да направи съпричастни повече хора с част от историческото минало на Родопския край и мъдростта на родопчани.

Легендата “Кадънин бук” ни връща към едно време “разделно”, когато всеки трябва да избере своя път, за да продължи, за да я има България. През 1994 г. тази легенда е поставена на сцената на читалището в с. Славейно, а след изключителния успех, гастролира и на сцените на читалища от Родопския край и страната.

За същото време ни разказва и легендата “Горялата хвойна”. Гордите бранители на Родопа предпочитат да изгорят, но да не се предадат живи на поробителя.

Не по-малък интерес буди и живият разказ на столетника Марин Мариновски за победния ход на българската армия по време на Балканската война, озаглавен “Опълченецът”. И ако до тук се обръщаме към историята, то в “Интервенцията” и “Прошка” Димитър Мариновски ни потапя в съвременната действителност, от която лъха отчужденост, неприязън между хората, нежеланието да простим един на друг стореното и отново да продължим напред.

Наред с това се появява и една носталгична нишка към онова време, когато денят “Прошка” е бил едно морално извисяване на човека, стремеж към близост и приятелство между хората, укрепване на обществото по “неписаните закони” на времето и живота. Но Димитър Мариновски не спира до тук с човешките взаимоотношения.

В “Стопанинът” и “Земя за една детска сълза” той ни разкрива нова страница от тях. По “Йовковски” ни запознава с отрудения живот на селянина, с неговата любов към земята, с готовността да пожертва всичко, за да запази, тази, която го храни.

Чрез тях ние ставаме съпричастни с живота на тогавашното българско семейство, с взаимоотношенията в него.

В тях се прокрадва мисълта, че без любов към земята и почит към възрастните, “людете” са без корени.

В края на книгата Димитър Мариновски помества само част от умотворенията, събрани от него из недрата на народа.

Мъдрости, съхранили в себе си вековния опит на родопчани.

С разрешение на автора Димитър Мариновски и издателството „Принта-КОМ” ООД в Смолян, както и с любезното съдействие на Държавен архив – Смолян и Регионален исторически музей „Стою Шишков” в Смолян, Народно читалище „Съгласие – 1883” в село Славейно и „Сдружение за развитие на с. Славейно”, които ми предоставиха включените снимки от своите фондове, предлагам на читателите разказа „Опълченецът”, едно вълнуващо повествование от доброволеца в Балканската война Марин Михайлов Мариновски (02.02.1889 – 31.01.1989). Марин Мариновски е брат на дядото на автора на книгата „Кадънин бук” Димитър Мариновски. Този разказ е не само един исторически спомен, а вълнуваща духовна изповед на родопския столетник – Опълченецът Марин Михайлов Мариновски, воювал заедно с четиримата си братя Стоян, Тодор, Христо и Гавраил, срещу турските поробители за Свободата на Отечеството, за да я има България днес и в бъдеще на геополитическата карта на света. Поразява ни и паметта на този 100-годишен български герой, който с удивителни подробности рисува бойните походи до 1918 година и бранните полета, точно характеризира бойните си другари и своите командири, възхищава се от пълководческия талант, честта и достойнството на българските генерали в Балканската война.

Разказът „Опълченецът” е принос за военноисторическата наука и извор за военно-патриотичното възпитание на младото поколение български граждани и военнослужещите от Въоръжените сили на Република България.

Капитан I ранг о.р. професор д.пс.н. инж. Илия Пеев

30 октомври 2018 година

град Варна

Адрес за кореспонденция:

Професор д.пс.н. Илия Петров Пеев

E-mail: ippeev@abv.bg

Мобил. тел.: +359 898 359 647

Дом. тел.: +359 52 757 472

ОПЪЛЧЕНЕЦЪТ[1]

Марин Михайлов Мариновски (02.02.1889 – 31.01.1989)

Автор: Димитър Мариновски

Беше много контактен човек и голям зевзек. Славейновци си го знаеха с някои негови нецензурни приказки и който го подкачеше на майтап, получаваше си и отговора. Всички го знаеха повече с прякора му. Беше ми стрико, брат на дядо ми. Често се срещахме, често разговаряхме за какво ли не, но веднъж ме озадачи с молбата си.

– Искам, вика, да ти разкажа патилата си от опълчението и войните, защото знам, че ще можеш да го разкажеш и напишеш, а това дето го преживяхме по фронтовете на Балканската и другите войни, трябва да го знаят и поколенията, дето идат и ще дойдат, защото това е част от историята на България.

Позамислих се върху думите му и му обещах, че някой ден ще го поканя да ми разкаже спомените си. Откровено казано не очаквах нещо много сериозно, защото стрико ми Марин беше вече на деветдесет и три години.

Опълченецът Марин Михайлов Мариновски (02.02.1889 – 31.01.1989)
Опълченецът Марин Михайлов Мариновски (02.02.1889 – 31.01.1989)

Снимката на столетника Марин Михайлов Мариновски, участник в опълчението през 1912 година, е предоставена за публикация на 30.10.2018 г. от Народното читалище „Съгласие – 1883” в с. Славейно[2].

 

Минаха няколко месеца и един ден седнахме на разговор. Когато след няколко часа се разделихме, той изповядан, а аз удивен от това, което бях чул, разбрах, че човекът беше имал право.

Онова, което ми разказа се оказаха не само негови лични преживявания, а наистина една героична страница на България и българския народ.

За сега ще ви разкажа чутото накратко:

Роден съм през месец февруари 1889 г. в с. Карлуково (дн. Славейно). Бяхме средно за времето семейство – девет деца: петима братя и четири сестри. За детството ни, какво да ти разказвам, сиромашия и глад колкото щеш. Затова и тръгнах още на десет години с баща ми и братята Стоян и Христо да работя, да уча дюлгерство. Постоянно работехме в Гюмюрджина.

Там баща ми имаше къща, известна като Мариновската одая. Тя беше като хан, всички славейновци идваха в нея, много народ се събираше, всеки си казваше болката. Така живеехме славейновци, задружно и сплотено. Идваха много хора и от Петково и други нашенски села. Баща ми беше изявен майстор и не случайно беше ръководител на дюлгерския еснаф цели тридесет години. Аз работих като зидар в Гюмюрджина до 1911 година. Още през 1908 година бях станал вече самостоятелен майстор. В някои моменти си се прибирах по за няколко месеца в Славейно. През 1907 и 1908 години през лятото бях куриер между Славейно и Имарет дере в четата на Пею Шишманов.

Най-големият ми брат Стоян беше четник в Пеювата чета още от 1903 година.

Когато през 1908 година султанът издаде хуриета, ние бяхме в Гюмюрджина. Турция започна да взема войници от всички народности.

Нашият брат Стоян беше най-големият и беше женен с две невръстни деца. Взеха го да служи през 1910 година в Пашмакли.

Там имало един арменец, с когото другарували и по едно време решили да бягат в България.

Дойдоха една вечер в селото. Събрахме осем катъра, натоварихме ги с багаж и ние с татко ги прекарахме през границата в с. Манастир.

Мен ме потърсиха през есента на 1911 година. Бях в Гюмюрджина. От там дойдох в село с един другар – Илия Маринов Радичев, който също търсеха войник в турската армия. Стояхме в село пет-шест дена и минахме границата над Манастир и от там заминахме за Асеновград. Там се събрахме трима братя. Работехме шкарпи по шосетата през зимата.

През пролетта отидохме в Пловдив, където намерихме работа, а на есента стана мобилизацията. Войската замина за фронта, а ние ходехме всеки ден в девети полк да се молим да ни приемат доброволци. От начало не ни приемаха, а на третия път се събрахме към три хиляди души и тъй като беше дошла заповед, приеха ни.

Дойдоха и от Америка българи, към хиляда души.

От Пловдив ни закараха в София. Там се събрахме 12 000 души. Събра се и една арменска рота от 230 души с арменски офицер. Формираха три бригади и два­надесет дружини.

Ние, тримата братя попаднахме в една дружина десета прилепска, трета бригада, първа рота. Бригаден командир ни беше подполковник Протогеров.

Командир на цялото опълчение беше генерал-майор Никола Генев.

Началник-щаб на опълчението беше майор Петър Дървингов – македонец.

Генерал Генев беше от Севлиево. Дружинен командир на десета прилепска дружина беше подполковник Везенков – русин, родом от Македония, от Крушево, избягал като ученик от Москва. Той водеше 60 души доброволци със себе си, руснаци. Ротният ни командир беше подпоручик Димитър Вутев от град Плевен.

Двадесет дни чакахме в София, докато ни снабдят с раници и когато ни раздадоха такива, трета бригада потегли пеша към Самоков. Нощувахме в едно село близо до града. На втората вечер нощувахме в Костенец.

На третия ден стигнахме Саранбей и там се качихме на влака и с него пристигнахме в днешния Димитровград. Там ни дадоха оръжие, дълги манлихери и по сто и петдесет патрона, и потеглихме пеша за Хасково. Там престояхме два дни.

Потеглихме за границата, която беше вече превзета от редовната войска.

Завзехме Кърджали и продължихме към Мастанли (дн. Момчилград). Минахме го свободно, но по-нататък минахме във верига.

Прегазихме река Сютлийка и открихме противника при Маказа на височината Узунхимитлер, където се беше окопал много добре. Ние завзехме една от височините, а турците започнаха да ни обстрелват с полска артилерия.

Ние имахме само горска артилерия и две картечници.

Започна се тежко сражение. Противникът наброяваше 12 000 души, а ние бяхме само една бригада с 4 000 души (дружина) и арменската рота.

Противникът на два пъти ни атакува, но не успя. Ние с огън и ура го отблъснахме.

При атаките на турците нашият бригаден командир Протогеров беше постоянно във веригата и смело даваше команди. Беше много смел и човечен командир.

Ротният командир на арменската рота беше ранен в крака, но увлечен в боя и разгневен, не усещаше ни рана, ни болка. Много наши другари паднаха в боя и обстановката стана много напрегната.

Атаките на врага се редуваха една след друга и започнахме да изнемогваме. И въпреки това надвечер ни вдигнаха в атака.

Дойде музиката да свири “Шуми Марица”. Поведе ни подполковник Везенков. Когато се спуснахме надолу по склона, по нас удряха много гранати и ни нанесоха големи поражения.

Вдясно от нас имаше една рота от стари опълченци, чийто командир, виждайки опасното ни положение, извика на нашия командир:

– Ще избият войниците ни! Върни ги веднага назад!

Нашият командир се съобрази с голямата опасност и даде команда да се приберем на старите позиции. Турците бяха много повече от нас и положението ни ставаше всеки момент все по-опасно. Тогава генерал Генев нареди 11 Серска дружина да мине в десния фланг и да удари отстрани.

Местността, от дясно, беше много трудно проходима, дълбоко дере с каменисти и стръмни брегове.

Нашите топове, балкански, бяха пренесени много трудно на рамене от опълченците и те заеха позиции. Откриха огън, а след това удариха и нашите топове. Турците ожесточено се отбраняваха до вечерта, тъй като през това време големият им обоз трябваше да се изтегли.

Прекратихме боя, когато се стъмни и противникът под прикритието на нощта успя да се изтегли към Гюмюрджина.

В нашата дружина воюваше смело и една жена, 40-годишна беше, но всички ѝ казвахме баба Мария.

На другата сутрин, когато слязохме на шосето намерихме много избити турски войници и офицери. Под една шкарпа намерихме наш войник с отрязана глава и извадени очи. Познахме го, беше от нашия взвод и се казваше Коста.

Ние имахме няколко пленени войника на противника. Видяла гаврата с нашия другар Коста, баба Мария измоли трудно нашия командир да ѝ разреши да се разправи с пленниците.

Подкара ги зад едно възвишение и след малко чухме изстрели. Върна се в строя тихо и със страшни очи. Така и не разбрахме, каква мъка беше довела тази мела жена в опълчението.

На 6 километра от град Гюмюрджина генералът даде заповед да се спрем и след това нареди да се изстрелят три снаряда извън града в местността Пашпош.

След петнадесет минути видяхме, че отдолу идват два файтона с бели знамена. В единия, бяха мюфтията и валията и Никола Митев Биков.

Валията каза, че предава града в наши ръце, че няма никаква войска.

Беше надвечер. В града влезе само кавалерията.

Беше преди Архангелов ден – 20 ноември. Ние преспахме до българското село Козлукьой.

Сутринта влязохме тържествено в Гюмюрджина. Градът беше празнично подреден. Имаше много цветя и радост.

Строи се цялата бригада.

Говори бригадният командир за боя и за героизма, проявен от бригадата.

Когато бяхме разквартирувани, дойдоха баща ми и другият брат Тодор, който преди това е бил в армията на Енвер паша, но после е избягал и известно време се е укривал при баща ми. Веднага отидохме да се фотографираме с още няколко опълченци. Тази снимка и до сега си ми остава най-скъпата.

Опълченецът Марин Михайлов Мариновски в Гюмюрджина заедно с баща си, братята си и други бойни другари опълченци.
Опълченецът Марин Михайлов Мариновски в Гюмюрджина заедно с баща си, братята си и други бойни другари опълченци. Снимката е предоставена за публикация на 30.10.2018 г. от Държавен архив-Смолян[3].
 Авторът на книгата „Кадънин бук” и разказа „Опълченецът” Димитър Мариновски е фондообразувател и дарител на Държавен архив-Смолян. Снимката е част от неговия личен архив в Държавен архив – Смолян – Фонд № 1468.
Текст на гърба на снимката на Опълченеца Марин Михайлов Мариновски в Гюмюрджина. Документът е предоставена за публикация на 30.10.2018 г. от Държавен архив-Смолян .
Текст на гърба на снимката на Опълченеца Марин Михайлов Мариновски в Гюмюрджина. Документът е предоставена за публикация на 30.10.2018 г. от Държавен архив-Смолян[4]. Личен архив на Димитър Мариновски в Държавен архив – Смолян – Фонд № 1468.
В Гюмюрджина стояхме два дни, а на третия ни вдигнаха под тревога. Тръгнахме към Дедеагач да гоним Енвер паша.

Първият ден стигнахме село Шипчи. Нашата рота преспа в джамията.

Втората вечер бяхме в село Каладжидере.

Третата вечер стигнахме село Бодам, село гара.

Четвъртата вечер бяхме в Дервене.

На другата сутрин прегазихме малка река и се натъкнахме на противника. Беше се разположил в село Мерхамлъ, Ференска околия. Заградихме го с три вериги.

Имахме и един ескадрон кавалерия с командир полковник Танев от Пловдив.

Генерал Генев изпрати един от кавалеристите с бяло знаме, за да пита Енвер паша дали ще да се предаде. И се предаде на 28 ноември 1912 година.

Пленниците ги закараха в София, а нас ни върнаха обратно в българското село Окуф, за да си починем два дни.

Селото се оказа обезлюдено, жителите му бяха избягали в гората и изоставили всичко в къщите си. Докато бяхме там, никой от тях не се върна. След два дни потеглихме за Димотика.

Там преспахме, а на другия ден, на излизане от града намерихме една майка с пеленаче, заклани по най-жесток начин. Можете ли да си представите как преживя тази картина баба Мария?

В Димотика, Софлу и др. ни посрещаха с хляб и сол. Потег­лихме за
Узункюприя, Кешан, Булгаркьой, Малгара. Наближихме Мраморно море.

В село Панидос посрещнахме новата 1913 година. Вечерта на 28 януари страшен тътен разтърси брега. Вдигнаха ни веднага по тревога и на другия ден стана ясно, че в Шаркьой, в морето, където бяха първа и втора бригада, са нахълтали от морето с много лодки турските войски и положението на двете бригади било много опасно. Вдигнаха ни веднага и ни поведоха към Шаркьой. Изкачихме се на един връх, на който имаше 80 санта сняг.

Двете войски се биеха ожесточено. Турците хвърляха големи гранати от параходите, а вечерта ни търсеха с прожектори. На другия ден влезнахме и ние в бой. Дойдоха ни на помощ 21 и 9 полкове.

Самият опит за пробив на турците е бил направен, за да могат да помогнат на Одрин, който е бил обсаден от три български дивизии, две сръбски и една гръцка. Шест месеца Одрин е бил обкръжен и на 13 март, стар стил, за три дни е бил превзет.

Генерали, които водеха българските дивизии бяха Димитриев, Иванов и Савов.

Шукри паша беше предал сабята си на генерал Иванов.

От Мраморно море се върнахме пак в Гюмюрджина. От там с влак стигнахме Демир хисар.

Отправихме се към Султан тепе. Нов фронт, нови патила. Но отмина всичко.

Дочакахме примирието и ние се отправихме към родните села.

По-късно дослужвах през 1914 година, а през 1915 година отново ме мобилизираха и воювах до 1918 година. В тази война участваха и останалите ми братя – Стоян, Тодор, Христо, а на края и Гавраил.

Вече съм на 93 години. Може много случки от живота ми да съм забравил, но годините, прекарани на различни фронтове, и многото преживявания по време на войните не съм забравил за миг, няма и да ги забравя и до края на живота си, а от тогава изминаха вече 69 години.

След тази изповед на моя стрико, до края на живота му аз гледах много по-различно на него, отколкото преди.

Бях оценил, че това не беше обикновен човек, а една свещена реликва, пред която да заставаме в някой моменти, за да се равняваме с тях и да виждаме върховете и личностите в нашата история и да търсим нашето, своето си място в този живот.

От тогава си мисля често, колко ли са били онези хиляди, незнайни смели българи, които са полагали без страх костите си пред олтара на майка България, за да оцелее през тези тринадесет века.

Мисля си още, че не сме направили почти нищо, за да увековечим с трайни знаци паметта на героите, за да могат идните поколения да знаят повечко за героичното ни минало.

Стрико ми Марин почина точно на сто години. Отиде си ей така, кротко без претенции.

 

[1] Димитър Мариновски. Кадънин бук. Легенди, разкази и умотворения. Художник на корицата Славо Караиванов. Редактори Младен Сираков и Ангелина Алюшева. Пето издание. Печатница „Принта-КОМ”. Смолян, 2018, стр. 71. ISBN 954-9948-13-7-4.

[2] Снимката е направена по време на събор за Илинденско-Преображенското въстание с униформата на опълченец. Същата е  единствена и  се съхранява в Регионален исторически музей „Стою Шишков” в Смолян.

Опълченската куртка и калпак са на Таньо Николов Чинков, активен участник в Илинденско-Преображенското въстание и последвалите войни до 1918 година. За проявен героизъм е награден с орден за “ Храброст“-IV степен, за участие в боевете през 1913 год. при Султан Тепе. Най-инициативният славейновец за уреждането на музей, посветен на героите от Илинденско-Преображенското въстание в къщата-колиба в местността Имарет дере (днес Хайдушки полани).”

[3] Авторът на книгата „Кадънин бук” и разказа „Опълченецът” Димитър Мариновски е фондообразувател и дарител на Държавен архив-Смолян. Снимката е част от неговия личен архив в Държавен архив – Смолян – Фонд № 1468.

[4] Личен архив на Димитър Мариновски в Държавен архив – Смолян – Фонд № 1468.