Направи дарение на училище!

Стефан Иванчев, един от най-добрите китаисти в България

 В България хората, които познават в дълбочина китайския език са малко, но всички, с които сме се срещали досега, са изключително интелигентни, с разчупен мироглед, огромно търпение и живот, пълен със случки, които ще ви накарат да се заливате от смях или да немеете от удивление.

Напук на твърдения и тенденции, че най-добрите кадри на България си тръгват от страната, тук остават и други, които си заслужава да познаваме.

Те вдъхновяват, мотивират и помагат на други млади хора да намерят своето място в света на науката.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Позволете ни да ви представим Стефан Иванчев – един от българите, които не само разбират добре тайните на китайския език, бит и култура, но предават по интересен и вълнуващ начин натрупаните знания на своите студенти.

 Г-н Иванчев благодаря Ви, че отделихте време за това интервю, въпреки натоварената си програма.

Разкажете ни с какво се занимавахте преди да започнете да изучавате китайски език и какво Ви накара да се впуснете в тайните на тази далечна страна?

Беше съчетание от много причини едновременно.  Поначало винаги са ми били интересни чуждите езици и когато взех решението, водещ за мен беше именно китайският език. Отделно от това, Китай и китайският изглеждаха доста обещаващи от гледна точка на перспективите, които дават. Не на последно място, разбира се, любопитството към страната и възможността да я посетя, която би се разкрила пред мен тогава като студент по Китаистика.

Първите си стъпки като китаист започвате като студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През коя година от обучението си решихте, че ще заминете на специализация в Китай и за какъв период бяхте там?

Бях решил, че ще се опитам да видя Китай „отвътре“, преди дори да съм постъпил в специалността. Успях да използвам още първата възможност и заминах на езикова специализация там за една година, след като бях приключил втори курс в СУ. Специализацията се проведе в университета Фудан, в град Шанхай.

Живеейки в тази далечна страна, сте имали възможност да наблюдавате отблизо китайския бит и нрави. Видели сте неща, които остават скрити за обикновените туристи. Има ли нещо от бита им, което Ви шокира, което не проумявате до днес?

В Китай нещата, които на „западните“ хора като нас – а в Китай човек свиква да мисли за себе си като за западен човек, колкото и на нас българите това да не ни е дотам привично поначало – са буквално на всяка крачка. Като нрави и поведение, доста силно впечатление ми направи способността на китайците да се сплотяват помежду си и да се организират в големи групи, в които всеки изпълнява дисциплинирано и безпрекословно ролята си и се подчинява на голямата, обща цел. От друга страна, установих, че китайците изключително много държат на достойнството си, така нареченото лице, миендзъ. Това обаче често създава проблеми в отношенията с тях, защото, когато те направят някоя грешка или нещо не е такова, каквото би трябвало, те не признават слабостта, а вместо това се стремят да създадат представата, че всичко е хубаво и правилно и когато възникне някакъв проблем, е много трудно да се разбере за него и той да бъде отстранен, защото проблемите там често се прикриват, а не се решават. В най-ежедневен битов план пък, може да се каже, че бях доста изненадан от откритието, че в китайската кухня традиционно не се яде нищо сурово или студено – всичко минава през термична обработка и се консумира, докато е още горещо. Затова например в китайската кухня няма никакви салати – за по-традиционните хора дори мисълта да се ядат сурови зеленчуци е плашеща, защото се страхуват, че през тях в организма влизат много болести.

А когато сте в България, липсва ли Ви нещо от Китай и какво е то?

Разбира се, на повечето хора, които са били в Китай поне няколко месеца, им липсват много неща от там. Може би най-осезаема е липсата на храната, особено на китайските закуски, защото, макар у нас да има китайски ресторанти, които предлагат много от тамошните ястия, китайските закуски у нас почти не могат да бъдат намерени – впрочем, по аналогичен начин, повечето българи в Китай споделят, че едно от нещата, които им липсват най-много там, са баничките. Освен това, предвид че аз живях в Шанхай, ми липсва динамиката и интензивността на големия, космополитен град – у нас, дори в София, скоростта на живота е доста по-бавна, високите технологии тук далеч не са проникнали толкова дълбоко в бита на хората, колкото там, а и човек се чувства, сякаш се намира в една от столиците на света. И нещо друго, хората там като че ли са по-жизнени и по-малко се вглъбяват в проблемите си. Особено видна е разликата при пенсионерите, които в Китай изпълват парковете, пеят, танцуват, спортуват и играят заедно и изглеждат в далеч по-добра кондиция, физически и душевно, отколкото пенсионерите у нас – при все че чисто икономически положението им не е кой знае колко по-добро.

Разкажете ни малко за образованието на чуждестранните студенти в Китай. Колко дълго продължават учебните часове, как протичат, имат ли дълги ваканции? По какво образователната им система се различава от нашата?

Моят личен опит в това отношение се свежда до часовете по практически език за чужденци, което е една доста периферна част от образователната система. От гледна точка на ваканциите, разликата е, че там зимната ваканция на учащите е доста по-дълга, тъй като тогава е техният най-голям традиционен празник, Китайската Нова година; което пък е за сметка на по-късата лятна ваканция. Нещо, което пък за чужденците създава доста големи неудобства е, че там няма коледна ваканция, дори напротив, често се случва да има изпити навръх Коледа. От гледна точка на образованието, има доста сериозни различия. Например, от гледна точка на методиката, в Китай като цяло се залага повече на разширяването на обема от знания, докато развиването на критичното и аналитично мислене остава на по-заден план. Също така, в Китай достъпът до висше образование е доста по-ограничен, отколкото при нас – например, мои преподаватели в университета са споделяли, че от техните гимназиални класове като студенти са успявали да продължат по не повече от двама-трима души. Един бих казал куриозен момент пък е, че в китайските университети началото и краят на часа продължава да се отбелязва с биенето на звънец – нещо, което при нас не е характерно за висшите училища.

Освен че работите с китайски език на едно високо ниво, се занимавате и с множество други дейности, Вие сте и преподавател.

Трудно ли е да предаваш знанията си, да мотивираш ежедневно студентите да се впуснат в света на науката и кое кара Вас самия всеки ден да отивате с усмивка на работа?

От гледна точка на мотивацията, облагодетелстван съм да преподавам на студенти, повечето от които се занимават с това, което изучават, по свой избор и желание, и дори не ми се налага да правя нещо специално, за да ги мотивирам. Иначе, харесвам работата си, първо, защото обичам китайския и ми е интересно да се занимавам с него, освен това, защото преподаването е една от най-благородните и ценни работи, а също така и заради възможността да се срещам с някои от най-интелигентните и будни млади хора у нас.

Знаем, че пътувате много. Имате шансове да се реализирате успешно и извън България, но напук на статистиките, че добрите български кадри бягат в чужбина, Вие и част от колегите Ви сте тук и помагате на други млади хора да се реализират в страната ни.

Кое е нещото което Ви връща в родината и бихте ли построили живота си извън България?

 Вероятно бих, ако се наложи; засега ми се струва, че по-скоро не се налага. Тук ме задържат хората около мен и работата ми, а и все пак у дома човек се чувства някак по в свои води. Прекарал съм достатъчно време в чужбина, за да знам, че, когато човек е чужденец, винаги има едно усещане, че не принадлежиш съвсем на това място, където си, и като че ли се усещаш поне малко по-малко пълноценен. А пък и вярвам, че нещата тук се подобряват – според мен, ако се вгледаме добре, ще установим, че в момента много неща са далеч по-добре, отколкото са били преди 10, 15 или 25 години, отделен въпрос е, че тези подобрения у нас идват по много криволичещи пътища и при наличието на много съпътстващи изнервящи и дори вбесяващи фактори, така че е лесно да не бъдат забелязвани.

Все повече хора се записват да учат китайски език. Статистиките показват, че малко са тези, които успяват да се справят.

Какъв съвет бихте дали на хората, които тепърва ще се спуснат в изучаването му?

Истина е, защото това, което се говори широко за китайския, е вярно – той действително е много труден за усвояване и изисква много време, усилия и жертви за овладяването му на едно по-високо ниво. Труден е и защото има много широка основа – за да го ползва сравнително пълноценно, човек трябва да познава поне 2500-3000 йероглифа, и защото работи по много различен начин от всички близки ни езици, разбирайте българския и по-широко разпространените чужди езици у нас като английски, немски, руски и др., а също и защото фонологията му ни е изключително чужда – освен че е тонален език, т.е. една сричка може да се произнесе по няколко различни начина и всяко от тези произношения е свързано с различно значение – има и звукове, които са чужди на индоевропейските езици, които ние познаваме. С оглед на всичко това, за по-доброто му усвояване е нужно човек да подходи търпеливо и да не очаква зашеметяващи резултати в кратки срокове. С други думи, добре е учащият да се подготви психически за много и неблагодарна работа, а от друга страна е препоръчително да се настрои така, че да успее да се наслаждава на процеса и да се забавлява колкото може повече с езика – защото китайският, освен труден, е и много интересен, и стига човек да има такава нагласа, действително може да се забавлява много с него.

Китай спомага ли за разпространението на езика си в България и по какъв начин?

Определено, Китай е изключително активен в това отношение, там има създадена една цяла, доста голяма по мащаба си институция – институтът Ханбан – която се грижи за разпространяването на китайския език и култура по света, която организира много събития, изпраща преподаватели в огромен брой учебни заведения по света, където се изучава китайски, отпуска стипендии за обучение по езика за чужденци в Китай, и, не на последно място, отговаря за изграждането и функционирането на институтите Конфуций по света. Всичко това изисква доста ресурси и Китай, може да се каже, никак не се щади в това отношение – например, през последните години почти няма студенти, изучаващи китайски език във ВУЗ-ове в България и отговарящи на минималните изисквания, които да не са успели да получат стипендия за обучение в Китай.

Има ли интерес от страна на китайците да изучават нашия език, нрави и обичаи?

По мои впечатления, България не е особено позната в Китай. Езикът, доколкото знам, се изучава само в един университет там и то в специалността Българистика, има само по един випуск на всеки 4 години. Иначе страната ни е относително позната там с някои продукти, като например розовото масло и киселото мляко. Има го естествено и моментът на историческата близост, доколкото България е втората страна, признала Китайската народна република след основаването й през 1949, а и като част от бившия соц-лагер се счита за една от по-близките до Китай страни от западния свят. За редовия китаец обаче България си е нещо далечно и не твърде познато.

Като дете си мечтаехте да станете…

Много неща: лекар, футболист, кмет, спортен журналист… във всеки случай не и китаист, подобна мисъл не ми беше минавала през главата докъм 22-23-годишна възраст.

 Пожелайте нещо на читателите на сп. ,, Българска наука”

Пожелавам им да бъдат здрави, да продължават да ценят знанието и неуморно да го търсят!

Благодарим, че ни отделихте време за да ни запознаете с тази далечна страна.

Пожелаваме Ви много нови успехи и незабравими моменти…

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!