Направи дарение на училище!

Преведено от Шера Софи Алли, научна редакция и част от бележките: Лъчезар П. Томов

[През май 1922 година, френският физик Пол Ланжвен дава три лекции в Цюрих върху теорията на относителността на Айнщайн, първата от които е с такъв голям успех, че журналистът Е. Бовет задава „лесен въпрос“ на Ланжвен: „Как можем да обясним ентусиазма на публиката, коsто, с някои изключения, със сигурност не разбира теорията на относителността повече от мен? Това не е ли чист снобизъм? Учтивост към чуждестранен учен? Или може да е обяснено чрез предположението за фундаментална промяна в нашия възглед за света? Ще бъде ли легитимно едно такова предположение? Ако да, то тогава в какъв смисъл? Теорията на относителността може би означава освобождение от механичното и материалистичното ни мислене за света, под чийто натиск нашата модерна култура се пречупва?“. Въпреки че Ланжвен не отговаря на въпроса на Бовет, Айнщайн и Вайл го правят.]

Разбери повече за БГ Наука:

***

Берлин, 7 юни, 1922

Haberlandstrasse 5

Уважаеми Господине,

Вашият “въпрос към господин Ланжвен“ ме провокира да Ви дам отговор. Относно общия въпрос, който Ви интересува, теорията на относителността не променя абсолютно нищо в състоянието на нещата, защото то не означава нищо друго, освен подобрение и модификация на основата на физическо-каузалната картина на света без промяна във фундаменталната ѝ гледна точка. Това е една логическа система за представянето на пространствено-времеви събития, в които ментални същности (воля, чувства и др) не намират директна приложимост. С цел да се избегне сблъсък между различни видове „реалности”, с които физици и психолози се занимават, Спиноза и Фехнер съответно основават теорията за психо-физичния паралелизъм, който, честно казано, напълно ме удовлетворява. Физиката обозначава един възможен начин измежду други, имащи същото право да слагат опитността в специфичен ред. Основите на тази система са свободно избрани от нас, а именно от гледната точка на това, че при всеки даден момент се удовлетворяват известните факти с минимум хипотези. По този начин, това не е въпрос на „вярване“, а по-скоро на свободен избор от гледната точка на логическа завършеност и адаптивност към опита, както наистина е толкова красиво показано в цитираните пасажи от Анри Поанкаре.

Въпросът „каква е ползата“ означава само нещо – ако наистина се предполага да има ясно значение –  когато е завършено с израз, обозначаващ „за кого“, или още по-добре за удовлетворението на чието желание въпросното нещо може да служи.  Наистина не мога да кажа повече от този труизъм

А. Айнщайн

Цюрих, 27 Юли, 1922

Уважаеми Господине,

Въпросът на господин Бовет, на който ме поканихте да отговоря, ме изненада по два начина. Първо, че дори днес, след като Западният интелектуален живот се е борил в продължение на сто и петдесет години да превъзмогне примитивната позиция на Просвещението, че строгата законосъобразност на света на феномените може да изглежда толкова потискащо спрямо оценяващото, желаещото и активно Его. И второ, че Айнщайновата динамика, която само позволява енергията и импулса на едно тяло да зависят от скоростта си по малко по-различен начин от Нютоновата механика, е свързан с очакванията за облекчаване на този натиск. Следователно, както господин Бовет поставя въпроса, човек трябва без колебание да отговори отрицателно;  неизбежността на рационалната механика не може да бъде смекчена с новия поглед към нещата. Дори един жив организъм, едно рационално същество, може само да се постави в равномерно праволинейно движение, като всяка механична система, като се отблъсне от други тела, на които по този начин дава равен и противоположен импулс. 

И все пак за мен изглежда, че физиката няма всеобхватно значение  за реалността, така както само формалната логика, например, няма всеобхватно значение в сферата на истината. Основата на истинността на едно съждение се крие в нещо, за което отсъждаме, а не в логиката. Всяка истина в себе си е основана на своето собствено съдържание и (когато я възприемаме) ние се опитваме да обхванем тази основа в нейните дълбини, било то чрез прозрение или чрез интуитивно мислене. Независимо от това отношенията на повърхността, които третира логиката, управляват конкретните истини. Но силата на разума да установява истината в никакъв случай не лежи там. С равна тежест определено формалнo устройство на реалността е изразено във физическите закони. Тези закони ще бъдат нарушени в действителност точно толкова малко, колкото има истини, които не са вътрешно логически съгласувани, но тези закони нямат значение за същественото съдържание на реалността; основата на реалността не се обхваща от тях. Разбира се, те не позволяват свободно поддаване на всяка прищявка и каприз, но нищо не ни пречи да ги разбираме им като повърхностни аспекти на логическа необходимост, която „не е от този свят“ и чиято основаваща се на реалността сила вярваме, че чувстваме в нашата свободна воля. По същия начин е и в областта на знанието: Ако например аз преценя, че „2+2 е 4“,тогава вярвам, че това съждение не идва чисто от естествената причинно-следствена връзка в мозъка ми, правейки го такова, но вместо това, защото е фактически съществуващо обстоятелство 2+2=4- следователно нещо, което не е част от нещата и силите на реалността, оказва влияние върху моята преценка.

Но Вие не искате да чуете моята философска гледна точка за проблема на причинно-следствената връзка; вместо това искате информация за това дали новото развитие на физиката е донесло със себе си промяна в нашето разбиране за естествена причинност. Това бих искал да потвърдя, но тази трансформация не идва от теорията за относителността, а от съвременната атомна физика на материята. Доколкото мога да преценя, повечето физици вече не вярват във формулата за света на Лаплас в смисъла на това, че следвайки прости и строго валидни математически закони, които са изведени веднъж и завинаги, състоянието на космоса в един момент недвусмислено определя пълното си минало и бъдеще. Във физиката днес, ние поставяме атомната материя над „етера“ или „полето“ като пространствено-времева разширена среда, която предава действията от една материална частица към друга. Основните крайни съставки на материята не са, както етера, донякъде пространствено удължени, но всяка от тях просто е вмъкнат в пространствената околност на полето, от която излизат неговите полеви действия. „Етера“-който човек не бива да си представя в образа на вещество-обединява всички тези материални индивиди в активното цяло на единен външен свят. Причината за полевите състояния се крие в материята; например светлината, която е полево явление, се възбужда, изпраща се напред от материята. И днес изглежда, че строги закони са в основата на разпространение на действие в етера– в чието устройство физиката на полето се занимава-сякаш можем да установим само статистически еднообразията за това как материята причинява полеви състояния; цялата физика на материята е статистическа по природа.

Според възгледа, който скицирахме тук, материята се появява като агент, който поради своята същност се крие отвъд пространството и времето. Този агент е съставен от безброй несвързани индивиди, които наричаме „материя“, доколкото я смятаме като причина за действията, разпространяващи се в полето, чрез което индивидите сплитат заедно един свят. Според вътрешното си състояние този агент може просто да бъде творческия живот и воля като материя…

Х.Вейл

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!