Релеф върху саркофаг от ІІІ в., изобразяващ хаоса на битка между римляни и варвари.
Извирайки от Шварцвалд в Германия, Дунав преминава повече от 2800 км през цяла Европа, преди да се влее във водите на Черно море. Тази река, оформя както пейзажа, така и историята на Стария континент. Дунав образува естествена граница и владетелите на Рим, още от първия император Октавиан Август, я използват за маркер на мястото, където свършва цивилизацията и започва варварският свят.
Римските писатели от това време не правят разлика между германските племена, живеещи на север от Дунав, тъй като тяхната култура и практики не представляват интерес за Рим. Всичко, което Рим иска е само да задържи варварите отвъд тази граница, докато вниманието му е насочено към разширяването и поддържането на империята.
Варварската идентичност
Варварите никога не са били една компактна група от хора. Те наброяват много и различни култури с различна етническа принадлежност и произход от цяла Европа и Азия. Номадите хуни например най-вероятно идват от района около Казахстан, вандалите – от Полша и Скандинавия, а пиктите – от Великобритания, докато сарматите мигрират на запад от Иран.
Образът на „варварина“ като космат човек с див пламък в очите, общуващ с ръмжене и викове, идва още от древна Елада. Гръцката дума barbaros е използвана за описание на негърци, чийто език е неразбираем за тях, и чиято реч им е звучала като „бар-бар-бар“.
По-късно римските писатели възприемат термина и го използват за означение на „други“, неримляни и нецивилизовани хора.
За римските писатели варварите олицетворяват липсата на дисциплина, докато качествените римски воини са обучени на ценности и на труд. В своето произведение Германия, от І век от н.е., историкът Тацит пише: „Не е лесно да убедиш германец да избере да оре земята и търпеливо да чака реколтата, пред това да предизвика врага си и да спечели рани за награда. Той смята, че е скотско и бездушно да натрупваш блага бавно от потта на челото си, при положение, че може да ги получиш бързо от загубата на малко кръв.”
Накратко, Тацит вярва, че един варварин по-скоро би откраднал и убил за нуждите си, отколкото да ги подсигури сам.
Германските племена, които са живели по поречието на Дунава, далеч не са били монолитни. Те са многобройни и отличителни, някои са по-могъщи от други, като например маркоманите, квадите и херуските. Повечето използвани германски езици, вероятно са се различавали (историците не са открили писмени сведения от тези култури), разлики е имало и в техните вярвания и традиции. А също така те са имали и различни мотиви за взаимодействие с римляните. Някои са търсили търговски контакти, други – създаване на съюзи, а трети – конфликт с Рим, докато четвърти може би не са предпочитали никакво взаимодействие.
Германските племена са воювали помежду си също толкова често, колкото и с Рим. През 9 г. от н.е. водачът на херуските Арминий търси съюз с вожда на маркоманите за започване на съвместна атака срещу империята. Той му отказва и осем години по-късно, през 17 г., Арминий атакува и побеждава маркоманите, изпращайки вожда им в изгнание в Италия.
Октавиан поглежда на север
По време на републиката Рим се разширява към нови територии и придобива нови провинции – първо в Италия, след това в Северна Африка, през Южна Европа и чак до Близкия изток. Когато Октавиан Август става първият император на Рим през 27 г. пр.н.е., той вижда, че защитата на тези територии е от съществено значение за поддържането на властта на Рим. Август разработва нова стратегия за определяне и защита на границите на империята.
Що се отнася до граничната отбрана, приоритетът на императора е северната граница на Италианския полуостров. Германските племена, населяващи днешна Южна Германия и Австрия, смело предприемат набези по граничните селища, понякога достигайки и до самия полуостров. Дотогава римската експанзия е била предимно покрай моретата на запад, юг и изток, оставяйки континенталната част на Европа относително занемарена и уязвима откъм нападения. Октавиан придвижва натам още войски, като ги хвърля срещу варварите в кампания за подчиняване на региона и установяване на по-защитена граница от север. Тъй като кампанията потръгва добре, той изнася легионите дълбоко отвъд Дунав, насочвайки вниманието си към достигане на река Елба далеч на север и изток.
През 9 г. от н.е. обаче, цели три римски легиона (с над 20 000 легионери), водени от пълководеца Квинтилий Вар, попадат на засада в мрачните лесове отвъд лимеса, на място, известно като Тевтобургската гора, където са напълно унищожени от варварите.
Битката при Тевтобургската гора се оказва едно от най-катастрофалните поражения в цялата история на империята и дава ясно да се разбере на Октавиан и наследниците му, че германските племена са страшен враг, с който няма как да не се съобразят.
Римляните се оттеглят на юг, а Август фиксира окончателно северна граница по бреговете на Дунав. Оттогава римската стратегия на север се насочва повече към защита на границата отколкото от разширяване на империята в тази посока. Заедно с Рейн на изток, Дунав ще остане граница на Рим и цивилизацията с варварския свят за повече от четири века.
Картината “Furor Teutonicus” (худ. Пая Йованович, 1899 г.), изобразяваща Битката в Тевтобургската гора.
За защита Рим разчита най-вече на широчината на реката от близо половин километър в по-голямата част от течението си като естествена преграда. Но Октавиан добавя допълнителни гранични патрули, както и флот за осигуряване на водния път. Той строи верига от крепости, наблюдателни кули и сигнални станции, за да се засича и задържа на време всяка атака или да се викат бързо подкрепления по съобщителната мрежа. Системата от укрепления същевременно служи и за наблюдение на всяко движение по реката, регулиране на търговията и събиране на митнически такси. Тази система е известна като лимес, т.е. укрепен военен път. Той включва внушителна по размери и организация мрежа от отбранителни съоръжения – включително стени, крепости и палисади – построени от римляните край Дунав и по другите граници на империята, простиращи се по протежение на над 7000 км през три континента.
Пространството между легионерските бази и спомагателните крепости е осеяна с по-малки крепости и наблюдателни кули, макар по Дунав и Рейн да е имало по-нарядко строителство от този тип, отколкото е документирано за други укрепени граници, като например Адриановия вал във Великобритания. Въпреки че някои крепости вероятно са загубени за археологията поради ерозия, изглежда, че значителната ширина на реката е била достатъчна пречка за всеки нападател.
Граничната стратегия на Август по река Дунав е проектирана да осигурява максимална гъвкавост, като се стреми да поддържа мира чрез комбинация от сигурност, търговия и дипломация. Също така на някои племена е предоставен желания достъп до римските пазари в замяна на гранична сигурност и добавяне на буфер срещу по-враждебни племена по-далеч от Рим.
Фаворизираните племена могат и да спечелят правото да се движат по-лесно през границата, стига да са в по-малки групи и невъоръжени, докато другите са могли да продават стоки само на пазари под въоръжена охрана.
Военна организация и отбрана на фортовете
Римската сухопътна армия е разделена на легиони, всеки от които съдържа по около 5000 редовни войници, плюс помощни войски. Една голяма гранична база по поречието на Дунав би могла да побере до 6000 души, което е много повече от популацията на което и да е селище в цялата гранична зона. В легиона има различни пехотни, кавалерийски и смесени единици, известни като кохорти и али, всяка от които наброява между 500 и 1000 души. Най-малките отряди, или нумери, се състоят от около 200 варвари, които се бият със собственото си оръжие и обичаи, а не в римския стил.
Основните бази са огромни комплекси от по около 50 декара в правоъгълна форма и със заоблени ъгли. Най-големите от тях са така наречените кастри, като Лауриакум на дунавския лимес в Австрия. Те се състоят от сграда на щаба, резиденция на командира, казарми, обори, конюшни, складове, болница, бани и тоалетни. Около кастрата често са били заселвани местни племена извън стените, които са извършвали различни дейности, обслужващи нуждите на лагера. По-малките укрепени селища следват същия формат като кастрата, но са с размер само около ⅕ от нея и побират само една кохорта (или най-много две, в изключителни случаи). Те съдържат повечето от същите сгради като тези в легионерските бази, с изключение на болниците и баните. Малките крепости са заети от кохортни отряди и нумери.
Реконструкция на лагера при Лауриакум, заедно със съседния опидум (временно укрепено селище извън стените).
По протежение на речните граници като Дунав и Рейн, всички тези структури са разположени неправилно, в зависимост от релефа около реката.
Ежедневието на войника е организирано в бдителност – постовете се сменят по 8 пъти на ден, като групите дежурят на три-часови смени. Обучителните сесии също са на дневен ред: Новобранците имат по две занятия всеки ден, една сутрин и една следобед, с продължителност колкото на часовите смени, което включва обучение в боравене с оръжие и конна езда. Освен тренировките, всеки войник има и редовна работа.
Специалните задания също могат да променят рутинната практика на войника. Намерен в Египет папирус разкрива конкретни дейности, извършвани от войниците от една спомагателна единица на Дунава в началото на ІІ век от н.е. Някои от тях са били ангажирани като телохранители на имперски служители, две групи пътували до Галия, за да си набавят дрехи и зърнени провизии, докато други три отишли на север от Дунав – едната за надзор на посевите, другата за разузнаване, а третата – на неуточнена експедиция.
Долнодунавският лимес и Дакийските войни
През по-голямата част от І в. от н.е. новобранците, започнали наскоро служба на границата по река Дунав, най-вероятно са били ангажирани предимно със случайни бандитски нападения, или изолирани случаи на нахлуване на варвари през реката.
Но тези, които са служили към 86 г. от н.е. изтеглят жребия да се изправят пред поредица от три големи римски войни срещу царството на даките (в днешна Румъния), най-силното царство на север от Дунава.
Даките не са имали писменост, така че това, което се знае за тях, идва основно от археологическите проучвания на техните селища. Римските източници наистина предоставят разкази за дакийската култура, но техните пристрастия и предразсъдъци трябва да се разглеждат внимателно. Тацит например предупреждава, че те са „народ, на когото никога не може да се вярва.“
Даките са утвърдена регионална сила, известна със своите фини метални изделия и богатите си мини. Скоро техни отряди започват да нахлуват в римски гранични градове по Дунава и се налага Рим да предприеме действия за да ги спре.
Водени от своя цар Децебал, даките атакуват римската провинция Мизия, разположена на юг от Дунава. Те спечелват две битки срещу империята, но император Домициан ги побеждава през 88 г.
Този конфликт завършва с мир, но не и с пълно поражение за даките, поради което те продължават да представляват заплаха за владенията на Рим по границата.
Император Траян, води две отделни доста мащабни войни срещу даките. Първата се провежда през 101-102 г., тогава Децебал и Траян сключват договор, който дакийския цар впоследствие нарушава. Във втория конфликт Траян и легионите му унищожават окончателно даките. С удивителна демонстрация на организация и инженерни постижения, тогава войниците на Траян построяват първия постоянен мост над Дунава с дължина 1135 м при прохода Железни врата, за да улеснят линиите си за снабдяване. Така в крайна сметка десетките хиляди легионери разгромяват даките и възстановяват римския контрол по тази част на Дунава.
Реконструкция на моста над Дунав, построен по времето на Траян на мястото между съвременните градове Кладово (Сърбия) и Добрета-Турну Северин (Румъния).
Плячката е откарана в Рим и използвана за изграждането на Траяновата колона, паметник с височина 35 м, който все още стои във форума на Траян в Рим. Колоната е покрита със скулптурни релефи от общо 155 сцени, изобразяващи множество аспекти на кампаниите на Траян. Приблизително половината от сцените показват римски легионери, които маршируват, бият се или извършват жертвоприношения. Техните опоненти даките, също са изобразени на колоната, което я прави един от най-добрите визуални източници за представите ни как са изглеждали варварите – на нея буйните им бради силно контрастират с гладко избръснатите римски лица. Други сцени показват по-злободневни картини от ежедневието на границата: събиране на зърно, разчистване на гори и изграждане на крепости.
Крепостите по българския участък от лимеса
Земите на днешна северна България попадат преди Дакия под римска власт още при големия поход на пълководеца Марк Лициний Крас през 29-27 г. пр.н.е. В северно-тракийските земи първоначално е създаден военен окръг (префектура) под командването на управителя на провинция Македония, който обхваща само сравнително тясна ивица край южния бряг на Дунав. Вероятно през 15 г. от н.е. завладените крайдунавски земи са официално оформени в римска провинция, получила името Мизия. Територията на гетите на изток от Янтра до Черноморското крайбрежие и устието на Дунав са предадени на съюзното Одриско царство, просъществувало до 45 г., когато император Клавдий го анексира и създава на мястото му римската провинция Тракия.
На територията на България има изключително много римски крепости, които са били част от Дунавския лимес – общо над 80.
Една от тях например е Улпия Ескус (до с. Гиген), изградена през 106-109 г., след успешния край на Втората Дакийска война, на мястото на по-ранен римски лагер. Впоследствие става град, обвързан с разположението на V Македонски легион (Legio V Мacedonica), а през II-III в. се разраства и се превръща в основен икономически и културен център на провинция Долна Мизия.
Друга римска крепост и Нове (Novae) близо до Свищов. Тя е основана през 48 г., когато тук пристига VIII Августовски легион (Legio VIII Augusta) и построява временен военен лагер. По-късно през 69-70 г. легионът е заменен от един от трите елитни легиона на император Веспасиян – I Италийски (Legio I Italica), който на негово място издига постоянен лагер, съществувал в продължение на още четири века.
Древната крепост Рациария (до с. Арчар) възниква някъде през втората половина на I в. при управлението на Веспасиан (69-79 г.). В чест на успешния завършек на втората дакийска война през 106 г. император Траян дава на града титлата Колония. След административната реформа на Диоклециан от края на III в. градът става столица на провинция Крайбрежна Дакия. Рациария съществува до 586 г., когато според Теофилакт Симоката е разрушена от аварите.
Също при управлението на Веспасиан възниква и крепостта Сексагинта Приста (от латински Sexaginta Prista – „пристанище с 60 кораба“) на мястото на Русе. Тя е голямо военно средище и флотска станция и важна част от укрепителната система по северната дунавска граница на провинция Мизия. Тук през различно време се разквартируват кохорти от по 600 души и други военни единици. Крепостта съществува чак до VІ в., когато е унищожена от нападенията на аварите и славяните.
Крепостта Дуросторум (Силистра), отново построена след края на дакийските войни през 106 г. по нареждане на император Траян, е мястото където е настанена една от елитните единици на Римската империя – ХІ Клавдиев легион. Това поставя началото на една забележителна и славна ера. През 169 г. император Марк Аврелий обявява Дуросторум за муниципиум, т.е. за самоуправляващ се римски град. Между ІІ и VІ в. той играе ролята на главен форпост на империята срещу варварите. Тук е роден и „спасителят на Рим“, наричан още и „последният римлянин“ Флавий Аеций, който побеждава варварските орди на хуните в епохалната Битка при Каталаунските полета през 451 г.
Съвременното състояние на стените на някогашната римската крепост Дуросторум (Силистра).
Да станеш римлянин
След голямата победа над Дакия, Траян откарва в Рим плячка от 165 тона злато и 331 тона сребро, с която в града е организиран бляскав триумф и празненства, продължили цели 4 месеца. С това е отправено недвусмислено предупреждение и към германските племена по реката.
През по-голямата част от следващия век граничната система продължава успешно да изпълнява функцията си за охрана и регулиране на границите, което от своя страна насърчава задълбочаването на връзките между Рим и германските племена, живеещи край Дунава.
По време на управлението на Марк Аврелий (започнало през 161 г.) държавната политика позволява на все по-голям брой варвари, но невъоръжени и на малки групи, да преминават Дунава и да се заселват на свободни земи, където да създават семейства, да работят в собствени ферми и да плащат данъци. Синовете им имат правото да се запишат в римската армия, а потомците им редовно да се издигат до висши военни или административни чинове.
Включването на германските племена в римската цивилизация се разглежда като начин за защита на империята, като се даде на тези бивши чужденци шанс да допринасят за продължаващия ѝ възход.
Римската политика към имиграцията непрекъснато се развива, често противоречиво, но винаги се ръководи от практичност. Племената, макар и ненавиждани от една страна, в крайна сметка получават възможността да бъдат кандидати за римско гражданство, практика, присъстваща още от ранните дни на империята.
Тацит цитира император Клавдий, който се обръща към сената през 48 г. в полза на допускането на членове на галската аристокрация: „Моите предци ме насърчават да управлявам със същата политика на допускане в този град на всеки човек със забележителни заслуги, без значение откъде е той.“
Дунавският лимес продължава да функционира като северна граница и през следващите векове, а по-нататъшните владетели го подсилват с изграждането на нови укрепления.
Римската империя обаче постепенно отслабва през ІІІ в., когато самият Рим започва да изпада в хаос. В смутния период между 235 и 284 г. Постоянно сменящите се императори управляват средно едва по 18 месеца. Тази вътрешна нестабилност отклонява вниманието на Рим от границата. Вестготите (западните готи) се възползват от ситуацията и нападат Дакия през 270 г. Въпреки че император Аврелиан побеждава вестготите, той им придава територията на север от Дунава.
Междувременно по-малки племена варвари отвъд Дунав и Рейн формират могъщи конфедерации: южните германци с алеманите и племената от средния Рейн с франките. През 260 г. алеманите пробиват северния лимес, построен от Адриан, изтласквайки римската граница обратно към Дунав и Рейн. През този период укрепленията по Дунавският лимес вече са в окаяно състояние и през ІV в. императорите отчаяно се опитват да ги подсилват. Когато век по-късно “вечният град” Рим пада под ударите на готите, Дунавският лимес остава да съществува и след това, като величествените му останки могат да се видят и днес.
Източници: National Geographic History, ploshtadslaveikov.com, unesco.org
Превод: Радослав Тодоров
