Доц. д-р Стела Ташева: Липсата на признание и дори отрицанието на бранша е вечен спътник на учените

 

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Казвам се Стела Ташева, архитект съм по образование, а научната ми степен е доцент. Работя на две места: в Института за изследване на изкуствата към БАН и в Лесотехнически университет в София.

С какво се занимавате на работното си място? 


РЕКЛАМА:

***

Моята научна специалност, “Теория и история на архитектурата” покрива гранични области на познанието – едновременно технически и хуманитарни. По отношение на ежедневните дейностите, това може да включва различни проучвания в архиви и библиотеки, интервюта, теренни измервания и заснемания, семинарни занятия с колеги, участие и организация на научни конференции, провеждане и анализ на експерименти, писане и/или редакция на текстове. 

Работата със студентите в специалности “Инеженерен дизайн” и “Алтернативен туризъм” в ЛТУ е другото важно предизвикателство, на което се старая да съответствам. Талантливите и отговорни млади хора там, са една от ценностите на света, които трябва да бъдат подпомагани и опазени.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Наукометричните показатели в моята област изискват авторство на статии и монографии, които лесно могат да бъдат проследени в НАЦИД. Подготвяла съм исторически (най-вече българистични) текстове за периоди от последните две столетия, както и теоретични насочени проучвания за същността и развитието на архитектурата днес. Книгите, в които съм автор или съавтор включват изданието Проблеми и тенденции на архитектурната графика в България през XX век (2014); колективният том Българският XX век в изкуствата и културата, ИИИзк, БАН (2019)  подготвен заедно с Ингеборг Братоева-Даракчиева, Ирина Генова, Клер Леви, Йоана Спасова-Дикова, Теодора Стоилова-Дончева и Елка Трайкова; монографията Архитектура в изкуството – изкуство в архитектурата (2020) в съавторство със Саша Лозанова. 

Освен това, с колегите в ЛТУ (доц. д-р инж. Десислава Ангелова и доц. д-р инж. Павлина Воденова) разработваме и няколко полезни модела за изследване, контрол и оценка на пространството и пространственото поведение – в исторически и съвременен контекст.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

В днешния свят на активно търсене и предлагане е необходимо време, за да се осъзнае колко малко неща могат да се купят директно с пари. И тук не става въпрос за философски категории като “щастие”, “здраве” и “любов”, а за логични, необходими изделия или  услуги. Съпругът ми казва, че и най-богатият човек на света (или даже най-богатата нация) не може да си купи ваксина срещу Коронавирус – просто, защото такава все още няма. А за да я има, в България например, е необходимо да има работещи лаборатории, в които да са налични и обучени, мислещи хора, които да са започнали нейната разработка преди достатъчно време: т.е. необходим е един цял отрасъл заедно с двадесет години от неговото развитие. Затова, колкото и пари да се влагат днес, те не могат да заменят вече пропуснатите възможности. 

С всяко нещо е така, включително и с проблемите в областите на архитектурата и изкуството. Документите и данните за тях се размиват и загубват, разрушават се интериори, сгради и цели селища, изменят се и ценностите на обществото. Хората също се променят, заминават или изчезват. А времето не може да се върне назад, нито пък изпуснатият шанс за опазване или анализ може да се замести с епизодични, леко гузни кампании. Възхищаваме се от европейските градове и тяхната уредба, но забравяме усилията положени за постигането им, както и строгите правила, които се съблюдават. 

Започнах проучванията по дисертацията си след девет години проектантска практика. В този момент не си представях докъде ще ме доведе подобно решение. Беше наистина трудно да изляза от рамките на работата с клиенти в студио и да се науча да говоря, да се науча да пиша и да извеждам еднозначни решения по начина използван в науката. 

Заслужено, писането на исторически текстове често се сравнява с дейността на детектива – заради търпеливото търсене на данни, деликатните, подробни съпоставки и анализи. То е обаче е доста далеч от волната креативност на архитектурното проектиране. Освен това, публиката на научните текстове в България е изключително взискателна. Следи се не само за коректността на публикуваните данни, но и за изяществото и точността на изказа. Въпреки трудностите, изследването на историята на изкуствата и архитектурата е нужна и важна дейност, която се грижи за запазването на паметта на един народ и разкрива автентичността на отминалите епохи. А на свой ред, теоретичната работа в областта на архитектурата е предизвикателна и вълнуваща. В нея на обсъждане се поставят смели хипотези, търсят се оригинални и неочаквани зависимости и решения, прогнозират се иновации и процеси. Това рядко може да се случи в класическите, предимно икономически обусловени, отношения на архитектурата и строителството.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? 

Моята ръководителка като докторант, беше доц. д-р арх. Добрина Желева-Мартинс Виана и тя ме облъчи с обичта си към професията. Благодарност дължа на доц. д-р арх. Ирина Файтонджиева и на отишлия си вече проф. д-р. Александър Янакиев за възможността да работя по специалността. 

Но етапите и елементите в научната работа се “отвоюват” постоянно. Винаги остават сложни и оспорвани, и изборите на тема, методи на проучването, и формата, и вида на крайните резултати. Те следва да се апробират стриктно, да се дискутират и публикуват. За мен, изследванията днес не биха могли да се провеждат изцяло самостоятелно, независимо колко талантлив е един човек. Затова се радвам, че имам изключителни, щедри и знаещи учители и колеги. Имах шанс да пиша в съавторство с големи учени като чл. кор. проф. д. а. н. арх. Атанас Ковачев и проф. д-р Йоана Спасова-Дикова, което е наистина трудна школа. А от енергията, забелжителната ерудиция и изследователското любопитство на доц. д.н. изк Саша Лозанова и доц. д-р арх. Мария Давчева се опитвам да черпя с пълни шепи при всяка възможност.

Старая се и да предам щафетата и на своите докторанти. Първата от тях, арх. Веселина Мирева защити бляскаво дисертацията си на тема “Хартията в архитектурата. Тенденции и иновации” през тази (2020) година. 

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Липсата на признание и дори отрицанието на бранша е вечен спътник на учените – не само от обществото като цяло, не само днес и не само у нас. Отсъствието на финансиране е също добре известно. Това, че тези фактори  са познати обаче, не ги прави по-малко болезнени. Логично, външните ограничения водят до силни вътрешни противоречия в изследователите – карат ги да изпитва несигурност, ревност, страх от провал. Хората не се омъжват/женят за първия човек, който им се усмихне, станат ли пълнолетни, нито пък очакват всяко участие в спортно състезание непременно да завършва със златен медал. Но докато в тези случаи, или просто в развитието на бизнеса, има търпимост към продължителността на пробите и грешките, то по отношение на научната работа оценката на предварително вложените усилия, както и на постоянното подновяване на знанията и уменията сякаш се пренебрегва. 

Често не намираме и елементарно човешко разбиране и подкрепа. В нашата, лесно деляща се, България, всеки е принуден да носи своя етикет – стар или млад; дебел или слаб; гражданин и селянин; богат или беден; интелигент или работник; частник или държавник; мъж или жена; учен или практик и пр. и пр., а това е в същността си погрешно класифициране. Харесва ми да мисля, че е възможно с работата си да подпомагам обединяването, а не разделянето на хората, тъй като архитектурата, градовете и историята им са по-големи от отделните личности.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

На държавно ниво, трябва да се излезе от усещането за безвремие, тъй като в сега не можем да си позволим луксът на подобно отношение. И не говоря за възможна реформа и реорганизация на някои административни процеси, а за реална смяна на приоритетите. Науката, образованието, медицината – това са нещата, които отличават развитието на териториите от глухата периферия.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Науката рядко е “скандална” или рекламно-атрактивна. Нейните теми не се обсъждат публично на кафе, тя не се маскира и не припява докато поднася резултатите си. Затова разговорите за наука могат да изглеждат сухи или дори неразбираеми. Но както не може да се храним само и изключително с шоколад, така и мисленето ни не бива да остава захранвано само от жълти или вечерни новини. Нека не се лишаваме от способностите си за размисъл, търсене или дори несъгласие, нито от възможността да познаваме и развиваме себе си. 


Европейска нощ на учените 2022 г.: