Петя Бъркалова на фестивала „Мистериите на Хухла“ 2018. Откриване на изложбата „По стъпките на спомените“, посветена посмъртно на диалектоложките експедиции на д-р Иванка Гайдаджиева от студентите ѝ, и премиера на нейната книга „Местните имена в Западна /Беломорска/ Тракия“
Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота
Доц. д-р ПЕТЯ БЪРКАЛОВА, ПУ „Паисий Хилендарски, Филологически факултет, Катедра по български език.
С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) –
Моята работа не е „място“, тя е нещо дълбоко вътре в мен и се местим заедно по света и сред хората, аз не познавам системата „от 8 до 5“, в този смисъл всички учени сме денонощна смяна, перманентни дежурни по улавяне на смисъла. В университета съм титуляр на три предмета във филологическите специалности: Синтаксис на съвременния български език, История на новобългарския книжовен език и Граматически формализми. Обичам да бъда пред различна аудитория. През годините водих тези предмети като хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, в Бургаския свободен университет, в ЮЗУ. Случи се на два пъти да съм и лектор по български език, литература и култура в два от най-старите университети в Европа – Болонския университет и Карловия университет в Прага. Там е истинска битка за българската култура, за нейното популяризиране пред света, за спечелване на нови млади хора на полето на чуждестранната българистика. Горчивата истина е, че лекторатите се закриват, студентите се оттеглят от българистиката. Най-страшното е, че България става все по-трудна за преподаване пред млади хора с отворени умове и открити сърца…Тя ги плаши.
Научен ръководител съм на около 50 дипломанти, пет от тях в Прага и в Болоня. А тримата ми докторанти в България ме карат да се чувствам като мост към бъдещето на филологическото знание. А то, убедена съм, чука на вратите ни, дано и на тях не им дава да спят, защото това е симптоматиката на будните умове. Понякога имам чувството, че работата ми е да „събуждам от будна кома“. Вярвам в човешкия потенциал, той винаги е там, но трябва искра. На неговото разгръщане са посветени дните ми, често – и нощите…
Научният „работник“ в мен и проектите?! Корава смеска от умения се иска, за да управляваш идеи, хора и пари… Бях ръководител и член на управителните екипи на образователни и научни проекти, от които научих едно: добрите пари следват добрите идеи. Лошите идеи „смърсяват“ и донорите. Ключовата дума и за преподаването, и за правенето на наука, е Любов. Тя обикновено се открива там, където се прави избор между Добро и Зло. Наскоро разговарях с приятел по темата и разбрах, че истинският въпрос тук не е кое от двете избираме. Тук императивът е „Избери Любовта!“.
Накратко – на работното си място… доколкото е по силите ми, обичам! Дистанцирано, академично, строго, свирепо и гневно дори…Разпознавам по огънчето в очите търсачите на истина. И по бръчките и „чертичките“ в междувеждието познавам лъжата.
Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?
Работя в една от най-вълнуващите научни парадигми в съвременната хуманитаристика – генеративната граматика и граматическите формализми, приложени върху синтаксиса на удивителния български език. Всички умове, които работят на това поле, са „зрящи“ и декодират вълнуваща реалност. Ще спомена само, че модерните науки се сливат по върховете. Генетиката днес използва изцяло синтактична терминология. Нобеловият лауреат от 1984 г. Нийлс Кай Джърн озаглавява публичната си лекция „Генеративна граматика на имунната система“ (The Generative Grammar of the Immune System), четем публикации на тема „Генеративна граматика на генетичното изречение“ (The generative grammar of a genetic sentence, Collado-Vides 1991) – учени генетици използват модела на генеративната граматика за да анализират „езика“ на гените. Това е възможно, защото и ДНК, и синтактичната структура са сложни дискретни адаптивни системи, които са се появили само два пъти – в произхода на живота и в произхода на езика.
Най-новото признание на моето поле е, че изреченската структурография, на която уча студентите си, която през последните 5 години представяме публично чрез тяхната аналитична семестриална продукция и като синтактични изложби под надслов „Синтактичните структури – картини на ума“ или „Граматиката като свободно изкуство“, получи признание и статут на нова област на знание. Това е вълнуващо признание за силата на формалната граматика да обясни българския синтаксис като сложна адаптивна система. От писалището ми изникнаха две монографии. През 2020 г. излезе моята книга „Български синтаксис. Конфигурационен анализ на изречението“, а сега в апробация е „Българската синтактична традиция и пътят на граматическото знание“. Иновативното е, че една модерна наука открива корените си преди 2000 години в античните граматически школи с напълно нови подходи и доказва изконното място на българската хуманитарна наука на картата на Европа още от първите стъпки на Първата българска държава.
Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?
Не се иска специална мотивация, ако следваш сърцето си, то е просто и неконтролируемо като дишането. От дете ме влече писането и проницателното наблюдаване. Това, но без писането, го имаше и в брат ми, с когото имахме най-хубавото детство на света. Той беше се родил инженер, имаше изобретения още на 10-12 години – дистанционно управляеми колички, „развързано радио“ по самоделна схема от платка и жички и всякакви чудесии. Той ми пишеше домашните по математика, аз му пишех темите по литературата и този „бартер“ ни освободи да се „вихрим“ всеки в своето поле. По мое гимназиално време имаше ежегодни тенетемета (ТНТМ е абревиатура за техническо и научно творчество на младежта, а тенетеметата бяха конкурси в йерархични кръгове от местно до национално ниво). В десети клас истински се вживях в ролята на изследовател и написах първото си научно съчинение – в областта на биологията, то беше с тема „Постиженията на генетиката и селекцията“. Много ми помогна и моят баща, който беше преподавател по растениевъдство. Получих първа национална награда – половината и повече си беше таткова, но искрата се „пална“.
Тази награда тогава даваше право да влезеш без изпит в университета – в биологическа специалност, или в аграрния институт, и дори медицина. Аз обаче избрах Славянска филология в Софийския университет, с кандидатстудентски изпити. Слушайки сърцето си… Там в трети курс написах първото си самостоятелно филологическо съчинение – „Клишето в българския и в чешкия публицистичния стил“ под ръководството на проф. Светомир Иванчев и пак дойде отново Първа национална награда в ТНТМ. Тази вече си беше изцяло собствена направа. Темата прерасна в дипломна работа. Така „подпалила“ с науките на 25 години вече бях редовен асистент в Пловдивския университет – с редовен конкурс, направо от университета, и с една година разлика във възрастта от първите ми студенти.
Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)
Проф. Йордан Пенчев. Това е моят научен ръководител – световен учен, който след автора на пораждащата универсална граматика Ноам Чомски, направи единственото най-пълно цялостно описание на друг език, различен от английския, прилагайки тази теория. Българският език, нека вмъкна, е наречен от проф. Светомир Иванчев „класически и екзотичен“ в негова едноименна монография. По моите чернови в архива ми и до днес се виждат бележки и „наши си драсканици“ от времето, когато проф. Йордан Пенчев идваше от Института по български език към БАН (там беше ръководител на Секцията по компютърна лингвистика) да чете лекции в младата филология на Пловдив, а после отивахме в градината на „България“, на терасата на „Тримонциум“, в „Златна круша“ и с часове разговаряхме за българския синтаксис и чертаехме на салфетки синтактични дървета. Най-често придружени от студенти и „фенове“, защото харизмата на професор Пенчев (наричахме го вътрешно и почтително и „бай Йордан“) привличаше, пък и в аудиторията – и на лекции, и а упражнения, се случваше нещо „магично“, защото от най-обикновен линеен ред думи, които си мислиш, че са нанизани като на герданче в изречение, изникваше синтактичното дърво на изреченската структура, различна за всяко изречение, но по едни и същи правила. Това се случваше за първи път в България. Той издаде три монографии в този период. Аз защитих докторат, а сега вече имам три синтактични книги, по тях учат студентите българисти и в нашия, и в Софийския университет. Създадохме Пловдивска граматическа школа в Катедрата по български език. Според мен имаме трима учени езиковеди в България, които аз наричам „дивергенти“, защото при тях е натрупана промяната – Александър-Теодоров Балан, Стефан Младенов и Йордан Пенчев. Качествено различни са от всички други. Те са и достолепни, красиви учени мъже, за които „световен учен“ не е достатъчен суперлатив, защото те са учени мислители, които вече са физически преминали в миналото, а идеите им са заредени с бъдеще. Това ги прави живи.
Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?
Никак не обичам да говоря за проблемите, старая се на момента да ги разрешавам. Най-малко, защото в динамичното ни време докато се намрънкаш от един проблем, насреща се задава следващият и ако останеш в хленч, рискуваш до пенсия да останеш „академично мрънкало“ – за пари, за по-добри условия, за командировки в чужбина, за повече „мое, мое и мое, на мен, на мен, на мен“. Най-големите постижения и приноси за напредъка не са дошли от условия на комфорт. Напредъкът „не смята жертви, труд не сеща“, както е казал Иван Вазов. Мисля, че във всяко време най-големият проблем са хората, които „первертират“ други хора (буквално думата „первертирам“ означава „преобръщам“, оттам е и думата „перверзия“, с изконно значение „всичко, което върви срещу посоката на израстването“). Казано иначе – да спираш нечий потенциал. Чудовищно много са. Не познават граници, скрити са зад ангелски лица, всеки ги вижда ежедневно, пречат на развитието, дори и на своето с действие и бездействие. Дори не осъзнават, че го правят. Погледнете учебното съдържание в училище. Знаете ли кой го „индоктринира“? Погледнете механизмите на рейтинговата система. Знаете ли достатъчно за „пазара на труда“, дето „се реализират“ вашите студенти, от което зависи заплатата ви? Погледнете регистрацията си в НАЦИД. Колко време ви отне да я получите? А акредитационната скала на висшите училища – отговаряте ли на 120 критерия за напредък в най-разни и най-бюрократични и „садистични“ точки.
Признавам, че съм гневна, имам 10 години работа като зам.-декан на Филологическия факултет при нас, писах десетки акредитационни доклади, водих комисии за качество, за науки, управителни съвети и какво ли не… Днес просто искам да сложа празнична дреха, да седна в красива зала и веднъж годишно на 8 декември ректорът на университета да се изправи достолепно пред мен като част от цялата академичната общност и да държи академично слово от своята научна област. Изчезне ли това, изчезва и Словото като носител на смисъла. Да, академичното слово е моят проблем. То изчезва. Академизмът иска поддържане на символен регламент за високо кредо, защото той дава знаци на обществото, че битките за ума са в сигурни ръце. И битките за човешкото достойнство.
Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?
Аз не вярвам, че има българска наука, американска наука, руска наука. Има световно знание и то се движи по свои собствени закони. Всичко останало е бюрокрация и процеси на модернизация на държавата и обществото. Олд фешъна в науките се крепи от страха от промяна. Колко хора могат да кажат: „Преди мислех по този начин, но след като се запознах с X, Y, Z (учен, идея, книга, метод, проект), вече съм на друго мнение“. Или по-общо: „Преди не знаех, че, а сега знам, че…“. Кой признава, че мисленето му е в движение? Кой осъзнава, че статуквото е клетка? Мисля, че на моето поле българската наука има да каже много нови неща за българската стара и средновековна култура и за корените на европейската цивилизация, тръгващи от Първата българска държава. Да каже, че грамотността и държавността са свързани, че големите владетели са били не само политически стратези, но и са се сражавали в „битките на ума“ с идеи, поддържали са книжовността, начетени са били и са имали големи библиотеки, поддържали са скрипториуми и книжовни школи. Трябва да се промени степента на владеене на чужди езици, но не за прагматичните цели на устния и писмения превод или заради „Еразъма“ и медиацията, а за да се излъчат знания за нашата културна идентичност навън, инак приливът на научна информация няма да е реципрочен. Научният обмен е важен и най-доброто състояние е на вземане и даване, на импорт и експорт на качествени науки, включително на качествена българска българистика. Затова тя трябва да се стреми да пробие в най-четените и високо импактни международни издания със стабилен филтър на рецензиране.
Трябва ли да се говори за наука и защо?
Най-естественото нещо е да се говори за наука, и то отрано. Всяко дете го знае и го иска. Човекът се ражда изследовател, „любопитко“, търсач, иска приключения на ума и лично внимание за насочване по посока на индивидуалната дарба. В науката най-важното са фактите, законите, но те не съществуват без техния наблюдател. Училището за жалост затваря тези сетива с откъсване от емпиричния опит и изискване за репродуктивни знания. В училище трябва да се правят много много много експерименти, да се научат правилните въпроси – защо, защо, защо и защо. Защото законите са не само външни, те действат и „вътрешно“ във и чрез всеки от нас. Затова е хубаво да се изучава много повече словесно изкуство, себеизразяване чрез публична реч, чрез писане, трябва да се изучава повече музика, ритмика, защото тя е свързана с езиковото съзнание и канализира „изчисленията“ на ума. Тази будност е на изчезване. Сърцето ти се свива като виждаш в университета да идват млади хора с поведение и стереотипи на старци. Затова трябва не да се говори, а да се „събужда“ научното познание, присъщо на човека по рождение. Поддържането на тази будност е задача за цял живот – индивидуална и на цялото общество, което се нуждае повече от всякога от силата и куража, но и от словото (!) на „зрящите“ умове.
