Доц. д-р Мила Маева: Работата на изследователя е повече призвание, отколкото избор

 

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Мила Маева, доктор, доцент в секция „Балканска етнология“ в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания…


РЕКЛАМА:

***

Често пъти се казва, че науката е самотно занимание. В случая с етнолозите обаче не е така. Нашите изследвания обикновено са свързани с постоянно общуване с представители на различни групи и общности. Дори и когато не сме на терен и не събираме материали, ние живеем с разказите на нашите събеседници. Те ни споделят за своя живот, доверяват ни своите възгледи, а ние виждаме промените в ежедневието и културата, които настъпват. Затова си мисля, че изследванията на етнолозите се случват ежедневно. Това ни дава възможност да проследим промените не само в живота на събеседниците ни, но и на цели групи и общности, към които принадлежат. Снимките, аудио и видеозаписите ни връщат многократно към разговорите ни. А в днешната глобална и виртуална среда е още по-лесно да поддържаме контакт с респондентите си, по телефона или чрез социалните мрежи. За нас обаче живият контакт остава незаменим. Проучванията на терен и наблюденията, посещенията на различни сгради, места, културни и религиозни обекти, присъствието на различни обреди и ритуали ни показват онези скрити на пръв поглед елементи – мимики, жестове, действията, предмети или отношения, които са ключови за проучванията ни. Тези изследвания обикновено са посветени на отделни теми като например социалното включване на етническите и религиозните общности в страната, новата имиграция в България след 2007 г., българите в Сибир, бедствията и качеството на живот и много други. Обикновено те засягат актуални и наболели проблеми по отношение на българите и българското общество.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Моите изследвания са насочени в две основни посоки. Едната е свързана с изследване на мюсюлмани и ислям, и в частност турците в България. Специален фокус на проучването ми са турците от България, които се изселват в Турция, в края на 80-те години на ХХ в. Изследователските ми интереси са насочени към разбиране на историята и културата на етническата общност и промените, настъпили в резултат на политическите, икономическите, социалните и културните трансформации в страната. Другата посока на проучванията ми са миграцията и мобилността. Резултат от симбиозата между двете теми беше докторската ми дисертация, която е публикувана като книга – „Етнокултурна идентичност на българските турци-преселници в Р. Турция“ (2005 г.). Темата за движението на турците зад граница насочи изследователските ми търсения и към миграцията на български граждани към други част на света. Така проучванията ми се насочиха към дестинации, които са привлекателни за сънародниците ни – Великобритания, Франция, Норвегия, САЩ и Канада. Като резултат беше публикувана и книгата ми „Българите в Англия – минало и съвременност“ (2017). Изследвания са актуални и полезни, тъй като показват спецификите на тези субгрупи, групи и общности и предпоставят изграждането на държавни политики спрямо тях.
В момента започвам работа като част от екипа на проекта „Европейският Левиатан“: наследството на следвоенната медицина и общото благо (Leviathan), одобрен за финансиране от Европейския съвет за научни изследвания (ERC) в категория „Синергия“ за 2019 г., който стартира от октомври 2020 г. и е поредното предизвикателство, което чакам с нетърпение.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Работата на изследователя е повече призвание, отколкото избор. Изследването на миналото и настоящето, на културното наследство и на различни общности винаги са ме омайвали. За разлика от другите науки етнологията предполага способност за общуване с различни хора, както и умение да ги предразполагаш да говорят не само за своето ежедневие, но и за културните специфики на групите, към които принадлежат. Често пъти тези разкази и наблюдения са пътуване във времето, което неизменно ме е привличало.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Работата на изследователя е многопосочна. Тя е свързана не само с проучвания, но изисква и екип. Ние от секция „Балканска етнология“ сме добре работеща група от специалисти, които имаме сходни и допълващи се интереси. Така постигнахме изграждането на екип, който освен да работи много, успява и да се радва заедно на постигнатите резултати. Това ми носи удовлетворение. Изследванията дават и възможност за стипендии и работа в чужбина. По тази линия аз имах възможност да работя в няколко държави като САЩ, Великобритания, Франция и Норвегия, което допринесе за моето академично развитие, но разшири и кръгозора ми. Академичните ми търсения и резултати ме радват, но също така ме провокира да се развивам и да търся нови предизвикателства. А етноложките предизвикателства се появяват всекидневно и това носи усещането, че нашата наука е наистина модерна и актуална.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Проблемите до голяма степен са свързани с финансирането на науката в България. Въпреки че в момента възможности съществуват и те са достижими, все още заплащането на научните изследвания е доста ниско. Това е основната причина да се работи по много проекти, без да успеем да се отдадем наистина на задълбочени изследвания в конкретна посока. Но мисля, че това не е проблем на България, а на хуманитаристиката по принцип. Затова и възникна и движението „Slow science“, което предполага фокусиране, задълбочаване и силна специализация на науката, изискваща време за мислене.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Според мен трябва да се промени както отношението на учените към обществото, така и обратното. Мисля си, че често учените са затворени в своите изследвания и нямат време или не искат да се обърнат, или дори не виждат смисъл в отварянето си към широката общественост. От друга страна, в самото общество или отделни негови представители живее възгледа, че науката е затворена в учебниците от училище и развитие в нея няма. Това ни поставя в позицията на оборващи учебниците, което води до постоянни противоречия и неразбиране.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Мисля, че е задължително, както е модерно да се казва – науката да се комуникира. Ползата ѝ е насочена към обществото, независимо дали то го вижда или не, но ние сме длъжни да го убедим. Затова една от нашите роли е да уверим хората, често пъти живеещи онлайн и в социалните мрежи, в необходимостта от науката.


Европейска нощ на учените 2022 г.: