Направи дарение на училище!

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Пламен Антов, доцент, доктор на науките, Институт за литература – БАН. (В момента съм в процедура за професор, ако това има някакво значение.)

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

Работното ми място е главно вкъщи, понякога в библиотеката – повече за конкретна справка, когато не ми е под ръка в личната ми библиотека. Тук би могло да се отбележи, че в сферата на хуманитарните науки, и специално в хуманитарните институти на БАН, работата вкъщи е отдавнашна практика – далеч преди „covid-ситуацията” да разкрие принудително предимствата й и за други „отрасли”. Лично за мен възможността за самостоятелна работа в самота е наистина основно предимство и основното предимство на работата в БАН пред тази в университетите, където собствено научната работа по необходимост е на втори план след преподавателската. По тази причина многократно съм отклонявал всякакви покани за водене на лекционни курсове в университети; но това по-скоро си е моя идиосинкразия, защото много мои колеги в БАН предпочитат да преподават – кой заради допълнителния доход, кой заради социалния контакт. – Що се отнася до ежедневието ми, комай то вече се очерта от казаното дотук. В общия идеален случай изглежда така: сутрешна доза кафе, сядане пред компютъра и интензивна работа до обед; след това или продължаване в същия дух поне до 15 ч., а понякога, при наличие на вдъхновение (което си е божá работа) и до вечерта, или четене/конспектиране, или конкретна подготовка на работата за следващия ден… Това, което непременно трябва да се заяви тук, е, че в хуманитарните занимания т. нар. работно време практически не играе никаква роля, включително и защото собствено научната работа нерядко зависи, както казах, от баналното, романтическо вдъхновение. Много често „номиналното” ми време за работа предиобед се проваля по тази причина, а решителни, отключващи хрумвания или написването на цели глави става нощем в леглото, в състояние на кристална, вдъхновена безсъници… Добрата или лошата страна тук е, че за разлика от повечето хора с „нормални” професии делението „работен – почивен ден” или „работа – ваканция” практически не важи: съботите и неделите за мен са си пълноценни работни дни (както и обратното)… Впрочем най-ползотворните ми периоди са годишните летни ваканции (отпуски), когато обикновено се качвам в планината, която ми гарантира спокойствие за работа, каквото разсейващата динамика на софийското всекидневие не може да ми даде.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Разбери повече за БГ Наука:

***

Няколко научни монографии (говоря само за публикуваните; броят на онези, които са в процес на работа, е значително по-голям), както и повече от 200 статии в различни научни издания: списания и колективни сборници. – Непременно искам да изтъкна тук и три научни сборника – национални и международни, създадени и публикувани в рамките на научен проект, създаден и ръководен от мен – „Геопоетика: литература и география”. Ще ги представя поред. „Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка” (2015) е първият опит за цялостно обхващане на южноамериканската тема в българската литература, от една страна, литературата на българската емигрантска диаспора в страните от Южна Америка (в огромната си част напълно неизвестна у нас), от друга, а от трета – издирване и реставриране на различни още по-малко известни български присъствия в Ю. Америка извън литературата: пътешественици, геолози, художници… Вторият сборник се опитва да фокусира българската гледна точка (но и обратно) върху другата, или по-скоро върху „първата”, „истинската” Америка. Насловът – „Америките ни 2: САЩ като метафора на модерността. Българо-американски отражения (ХХ–ХХІ в.)” (2017) – дава представа за съдържанието. Третият сборник в рамките на този проект – „Магическият реализъм” (2019) – се връща към латиноамериканската тема, за да изследва отблизо едно уникално литературно явление, което Ибероамерика „дава”, така да се каже, на света; изследван е не само извънредно силният магически реализъм в българската литература през 60-те и 70-те години на ХХ век, но и неговите отзвучавания, включително и в актуалната литература днес под знака на постмодернизма. Специален акцент е опитът за създаване на широк европейски контекст на явлението, чрез съполагането на различни сходни автохтонни явления в други европейски, пък и не само европейски литератури (сборникът е международен) – също пръв по рода си опит, смея да заявя.

…И тук стигаме до суперважния въпрос за ползата от всички тези занимания („ползата за обществото и икономиката”, както е формулиран въпросът). Понеже вече съм имал възможност да изразя по-пространно мнението си по въпроса в няколко статии (напр.: <http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/16043>, <https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/16768>), тук ще кажа накратко само най-важното. А именно: хуманитаристиката в целия си спектър (философия, литература, история, етнология и фолклор и т. н.) е фундамнтална научна сфера, доколкото тъкмо тя формира, първо, универсално-човешкото у човека като мислещо, рефлектиращо и саморефлектиращо същество. И второ, защото – в рамките на този общ хуманистичен хоризонт – ни формира като българи, снабдява ни с колективна памет. Ако има някакъв смисъл („полза”) от това, то е, че няма никаква полза в онзи вулгарен, тривиално-прагматичен, обикновено фискален смисъл, в който капитализмът и консумативизмът разбират нещата. Нещо повече, „ползата” е именно, че заниманията с хуманитаристика (което в общи линии е заниманието мислене) ни правят свободни индивиди, които много по-трудно се поддават на манипулациите на всички идеологически доктрини от ляв или десен, комунистически или неолиберален тип (впрочем огледално идентични помежду си); на комунистическия утопизъм преди, на примитивния консумативизъм днес. Ако хуманитаристиката има някаква обществена мисия днес, тази мисия е тъкмо тази – да се противопоставя на тоталния прагматизъм, на консумативистката идеология, която всячески се старае да сведе човека до примитивно, лишено от саморефлексия същество-консуматор, което само яде и купува, възпроизвеждайки онзи механизъм, който го поробва и унижава достойнството му. – Поне това е моята лична обществена кауза.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Доста неща, не на последно място и относителната независимост, която ми осигурява – независимост да се занимавам с неща, които смятам за важни и същностни и за мен, и за обществото, особено в сегашната силно техницизирана и комерсиализирана епоха. (Плюс всичко онова, за което вече стана дума, и онова, за което ще стане дума в следващите въпроси.) Ако трябва да поясня, твърдо съм убеден, че т. нар. общество, социалното тяло, се нуждае от своя мета-материя, която да го промисля, да му осигурява онтологичен хоризонт – хоризонт, който е преди всичко ценностен. Смятам, че тази метасоциална материя е хуманитаристиката, хуманитарните изследвания и знанието, което те дават. – Всъщност в моя съвсем частен случай изборът да се занимавам с хуманитарни изследвания (никога не съм отделял литературознанието от широката сфера на хуманитаристиката, очертана по-горе) възникна като естествено продължение на заниманията ми с литература „отвътре” – като писател и поет.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Нито едно от изброеното. Четенето на книги, разбира се. Тоест дълбинното беседване с умни хора в самота. Не по-малко и мисленето – в още по-голяма самота. Именно тази самота е най-пълноценният, най-дълбокият тип общуване, която нито една „работа в екип” (последното от изброените във въпроса: поредното клише на бюрократичния жаргон) не може да осигури. – Говоря за хуманитаристиката като фундаментална (в изяснения по-горе смисъл), т. е. неприложна сфера. Тук единственото, което има значение, са идеите. – Наясно съм с възможните възражения, но лично аз питая дълбоко, принципно недоверие към всякакъв тип колективно мислене; колективните идеи в най-едрия си смисъл са просто идеологии, сиреч – митологични конструкти, примитивни „отдолу” и манипулативни „отгоре”.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Едва ли бих имал смелостта да се ангажирам с отговор от името на всички колеги хуманитаристи. Коректно е да говоря от свое име, споделяйки собствения си опит. – Накратко – все по-интензивното, неудържимо изпразване на хуманитарната наука от хуманистичните ценности. Това става чрез различни способи, включително и чрез т. нар. проектен принцип на финансиране, който най-често целенасочено толерира някакви маргинални, приложни страни в нея, и особено – една тенденция, която все повече набира мощ от година на година – практическата подмяна на същинската наука с така наречената наукометрия. Това, разбира се, е част от всеобщия симулакър, в който днес живеем. Чиста и крайна форма на бюрократизация на науката.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Науката е твърде широко понятие. Личното ми мнение е, че техническите, пряко ориентирани към практиката, към непосредственото си практическо приложение науки и най-общо наричаните хуманитарни науки не споделят общи диференциални принципи. (Впрочем с философия на науката тъкмо в тази ножица частично, но надълбоко се занимава последната ми публикувана книга – „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми, критика на политическото. Станев и Хайдегер”, 2019.) Това, което бих искал – и се боря – да се промени, е мисленето за хуманитарните науки от страна на управляващото политическо тяло – от възприемането им като нещо не толкова нужно, което само тежи на бюджета, към възприемането им като една фундаментална сфера, която формира хоризонта на цялостното ни битие като човешки същества, за чийто принос фискалните мерки са неприложими, неадекватни – те са твърде дребни, за да го обхванат. Но разбира се, дълбоко не вярвам в подобна промяна; напротив, трендът е точно обратен. И това е не само и не толкова наш, български проблем, колкото световен – просто натам върви светът, както се казва. Колкото повече ситуацията в българската наука се „европеизира”, колкото повече се „приближаваме” към западните (брюкселски, вашингтонски) стандарти, част от неолибералистката аксиология, толкова по-малко ще имаме нужда от хуманитаристика, това е ясно. Толкова по-ненужно ще ни е да вярваме, че не сме само едно пазарно, т. е. консумиращо тяло, което да се нуждае от някаква по-висша материя, посредством която да може да мисли самото себе си, да се промисля.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Лесният, самопонятният отговор е: разбира се, че трябва. Актуалната „ситуация” около covid показа една плаха, макар и принудителна наченка на такова говорене (но все още само с оглед на практическата, т. е. най-видимата приложимост на науката, специално на медицината и свързаните с нея науки/технологии). Защо ли – ами с оглед на всичко, за което стана дума, макар и съвсем бегло, по-горе тук.
И все пак много е важно, струва ми се, уточнението къде се говори: смятам, че масовите медии, особено телевизиите, по самата си природа едва ли са подходящото място за това. Въпросът, тоест, е: доколко е допустимо науката в името на някаква популярност, тъй или иначе невъзможна по определение, да се подлага на вулгаризация, т. е. да върви против собствената си същност?

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!